Роланд го дари с хладна усмивка, която разкриваше повече зъби от обичайното. Еди я бе виждал и преди и сега бе доволен, че не беше адресирана към него.
— Мислех си, че знаеш какъв е залогът, сай Тед — процеди Стрелеца. — Или може би греша?
Погледите им се срещнаха за миг, след което белокосият мъж сведе очи към земята. В този момент Динки, който явно бе провеждал безмълвно съвещание със Стаили, рече:
— Щом толкова искате Отрод, ще ви намерим. Това не е кой знае какъв проблем. Проблемно обаче може да се окаже идването ни тук. Ако не…
Роланд търпеливо зачака младият човек да довърши изречението си. Когато това не се случи, попита:
— Ако не успеете да дойдете утре, какво искате да сторим? Тед вдигна рамене също като Динки — сякаш го имитираше — и Еди едва се удържа да не се засмее.
— Най-доброто, на което сте способни — рече възрастният мъж. — В долната пещера ще намерите и оръжия. Дузина електрически огнени топки, известни като „сничове“. Няколко автомата от онези, които отрепките наричат „скорострели“. Модел АР-15. Има и други оръжия, но тяхното предназначение не ни е много ясно.
— Едното от тях стреля с лазер и сякаш е излязло от някой фантастичен филм каза Динки. — Мисля, че лъчът му може да унищожи всичко, изпречило се на пътя му, само че или аз съм прекалено тъп, за да го включа, или батерията му е изтощена. — След като каза това, Динки се обърна към белокосия мъж и каза разтревожено: — Петте минути отдавна изтекоха. Трябва да се размърдаме, Тедсгър. Колкото се може по- скоро да си оберем крушите оттук.
— Да. Значи се разбрахме — утре ще се върнем. Навярно дотогава ще сте измислили някакъв план.
—
—
Още една минута, моля каза Роланд и пристъпи към Стаили. Гой продължаваше да гледа в краката си, ала страните му бяха поруменели. И…
Станли изглеждаше на около трийсет и пет години, но като нищо можеше да е и по-стар; лицето му имаше онзи безгрижно безизразен вид, който Сузана свързваше с психическите отклонения. И Тед, и Динки имаха пъпки, но кожата па Станли беше чиста. Роланд хвана китките на мъжа и се вгледа съсредоточено в него, ала поне в началото трябваше да се задоволи с гледката на тъмните, гъсти къдрици на човечеца.
Динки понечи да каже нещо. Тед му даде знак да замълчи.
— Няма ли да ме погледнеш в лицето? — попита Роланд. Тонът му беше необичайно благ и нежен. — Сузана почти не го бе чувала да говори така. — Няма ли да ме погледнеш, преди да си тръгнеш, Станли, сине на Станли? Или Шийми, както се наричаше някога?
Сузана усети как долната й челюст увисва безпомощно. Еди, който стоеше до нея, изохка, сякаш го бяха ударили.
Мъжът бавно надигна глава. От очите му бликаха сълзи.
— Добрият стар Уил Диърборн — промълви той. Гласът му беше хриплив и треперещ дългият период на мълчание си казвайте думата. — Толкова съжалявам, сай. Ако извадите пистолета си и ме застреляте, ще ви разбера напълно. И аз бих постъпил така.
— Защо говориш така, Шийми? — попита Роланд със същия благ тон.
Сълзите на Стаили бликнаха още по-бързо.
— Ти спаси живота ми. Артър и Ричард също, но основната заслуга е твоя, Уил Диърборн, който всъщност е Роланд от Гилеад. А аз я оставих да умре! Момичето, което обичаше! Което и аз обичах!
Лицето на човечеца се изкриви в агония и той се опита да се отскубне от ръцете на Стрелеца, ала Роланд го държеше здраво.
— Ти нямаш вина за случилото се, Шийми.
— Трябваше аз да, умра вместо нея! — извика къдрокосият мъж. — Трябваше аз да умра на нейно място! Много съм глупав! Наистина съм тъп, както казват хората! Той се загърми и лявата му ръка успя да се изплъзне за миг от хватката на Роланд. Стаили се зашлеви с всички сили през лицето, после още веднъж, след което Стрелеца сграбчи ръката му и я наведе надолу.
— Рия бе виновна за онова, което стана рече някогашният Уил Диърборн.
Стаили или Шийми в едно друго кога погледна към лицето на Роланд, търсейки очите му.
— Да — кимна Стрелеца. Рия от Кьос… и аз. Трябваше да остана с нея. Ако има изобщо някой, който да е невинен, това си ти, Шийми —
— Право ли думаш, Стрелецо? Наистина ли?
Синът на Стивън Дисчейн кимна.
— Ако искаш, ще поговорим за това и за старите дни, стига да имаме време, но не сега. Сега ти трябва да тръгнеш с приятелите си, а аз — да остана при моите.
Ала Шийми не можа веднага да откъсне погледа си от Роланд. Сузана се загледа в къдрокосия човечец и да, вече можеше да види момчето, което бе работело в кръчмата „Почивка за пътника“ преди цяла вечност. Момчето, което обикаляше масите и изливаше всички недопити чаши в бъчвата, намираща се под двуглавия лос, известен като Немирника. Момчето, което се мъчеше да избегне шамарите на Корал Торин и злостните ритници на застаряващата курва Пети Ръчката. Момчето, което едва не бе убито, задето бе разляло алкохол върху ботушите на големия ковчег Рой Дипейп През онази нощ Кътбърт бе спасил живота на Шийми… ала именно Роланд, подвизаваш се под името Уил Диърборн, бе спасил всички тях.
Човечецът обви с две ръце врата на Стрелеца и го прегърна. Роланд се усмихна и погали къдравата му коса с осакатената си дясна ръка. Тялото на Шийми се разтресе и той заплака като малко дете. Стрелеца също не остана безчувствен — сълзите, блещукащи в очите му, не останаха скрити за Сузана.
— Да — промълви накрая Роланд, — аз винаги съм знаел, че си специален; Бърт и Алан също го знаеха. Ето че сега се срещаме отново по пътеката, и срещата ни е добра, Шийми, сине на Станли. Добра е. Добра.
Шеста глава
Господарят на „Синия рай“
ЕДНО
Пимли Прентис, Господарят на „Алгул Сиенто“, беше в банята, когато Финли (известен в някои кръгове като Невестулката), похлопа на вратата. Той тъкмо разглеждаше отражението си под неумолимата светлина на флуоресцентната лампа над умивалника — лицето му приличаше на сивкава, осеяна с кратери равнина, не по-различна от пустеещите земи, заобикалящи „Синия рай“. Огледалото му беше от онези, които увеличават образите, и това му даваше възможността в детайли да разгледа грозния ландшафт на физиономията си. Най-новото попълнение в колекцията му от пъпки и екземи, над което се бе концентрирал в момента, изглеждаше като вулкан, който всеки момент ще изригне.
— Кой ме търси? — изрева Прентис, макар че прекрасно знаеше отговора на въпроса си.
— Финли о’Тего!
— Влез, Финли! — извика шефът, без да отдели и за миг очи от огледалото. Пръстите му, които в момента се приближаваха застрашително към цирея, изглеждаха огромни. Те притиснаха набъбналата пъпка от двете страни и упражниха натиск.
