Тъмната кула

— Всичко престава да работи — обади се Еди.

Тед го изгледа мрачно.

— Но недостатъчно бързо, господин Дийн. Това човъркане на последните два Лъча трябва да престане, и то много скоро, защото иначе нищо няма да има значение. Динки, Станли и аз ще ви помогнем с каквото можем, дори това да означава да избием останалите.

— Определено — изрече Динки с усмивка. — Щом Преподобният Джим Джоунс е могъл да го направи, какво ни пречи и на нас?

Беловласият го стрелна с поглед, сетне се обърна към Роланд и неговия ка-тет.

— Навярно няма да се стигне до това — каза, — ала дори и да стане така… — Внезапно се изправи и стисна Роланд за ръката.

— Канибали ли сме? — попита Тед с пресипнал, почти хриптящ глас. — Кажи ми дали ядем децата, които Зелените плащове отвличат от Граничните земи?

Роланд мълчеше.

Възрастният мъж се обърна към Еди:

— Искам да узная.

Младият стрелец не му отговори.

— Мадам-сай? — попита Тед жената, седнала до Еди. — Ние се готвим да ви помогнем. Не искате ли и вие да ми помогнете, като отговорите на въпроса ми?

— Знанието за това ще промени ли нещо? — изрече Сузана.

Беловласият мъж остана загледан в нея още известно време, след което насочи вниманието си към Джейк.

— Ти наистина изглеждаш като близнак на моя млад приятел — каза. — Знаеш ли това, синко?

— Не, но думите ти не ме изненадват — отвърна момчето. — Просто нещата тук са такива. Всичко… ммм… се връзва.

— Ще споделиш ли с мен това, което искам да узная? Боби щеше да го направи.

„И какво ще направиш тогава? — помисли си Джейк. — Ще можеш ли да се изядеш жив? Да изядеш себе си вместо тях?“

Той поклати глава.

— Аз не съм Боби — рече. — Без значение до каква стенен приличам на него.

Тед Бротиган въздъхна и кимна.

— Ясно — вие се държите един за друг и това изобщо не трябва да ме учудва. Все пак сте ка-тет в края на краищата.

— Трябва да вървим — каза Динк на Тед. — От доста време сме тук. Не става въпрос само за проверката по стаите; аз и Станли трябва да нагласим шибаната им телеметрия така, че когато Прентис и Невестулката проверят, да кажат: „Теди Би е бил тук през цялото време. Както и Динки Ърншоу, и Станли Руиз, изобщо не създават проблеми тези момчета.“

— Да — съгласи се белокосият мъж. — Абсолютно си прав. Само пет минутки още, какво ще кажеш?

Младежът кимна неохотно. В този миг вятърът донесе до слуха им далечния вой на някаква сирена, заглушен от разстоянието. Динки се усмихна доволно.

— Много се изнервят, когато слънцето се скрие — каза той. — Тогава трябва да се изправят срещу онова, което в действителност ги заобикаля, а то е някаква идиотска версия на атомна зима.

Тед пъхна за миг ръце в джобовете си и погледна към краката си, сетне вдигна очи към Роланд.

— Време е тази… тази гротескна комедия най-накрая да свърши. Ако всичко е наред, ние тримата ще се върнем утре. Междувременно може да отидете в по-голямата пещера, която се намира на четирийсетина метра надолу по склона, не от страната на станция Тъндърклап и „Алгул Сиенто“, а от другата. Там има храна, спални чували и печка, която работи с газ. Има и карта — доста груба — на „Синия рай“. Оставил съм ви и магнетофон с няколко ролки. Вероятно няма да ви обяснят всичко, което искате да узнаете, но ще научите доста неща. Засега само помнете, че „Алгул Сиенто“ изобщо не е толкова готин, колкото изглежда. Обраслите с бръшлян кули са наблюдателници. Цялото място е опасано от тройна ограда. Ако се опиташ да излезеш навън, първият ред те парва доста болезнено…

— Като бодлива тел — допълни Динки.

— Вторият е като кроше, което те събаря в нокаут — продължи Тед, — а третият…

— Мисля, че схванахме картинката — прекъсна го Сузана.

— Разкажете ми за Отрочетата на Родърик — обади се Роланд. — По пътя за насам срещнахме един от тях и той ми рече, че са тук.

Сузана изгледа Еди с вдигнати вежди; той й отвърна с поглед, който сякаш казваше: „После ще ти обясня.“ Простата и съвършена комуникация, която влюбените често приемат за даденост.

— А, тези идиоти — каза Динки, но тонът му не бе лишен от съчувствие. — Те са нещо като… онези затворници от архивните филми, дето се радват на специални привилегии. Имат малко селище на около три километра от гарата. — Той посочи с ръка. — Занимават се с градинарски работи, а трима-четирима са достатъчно оправни, че да поправят покривите, ако трябва да се подмени я някоя плочка, я нещо друго… Каквито и замърсители да има във въздуха, горките Отроди са особено уязвими към въздействието им. Единствено при тях ефектът наподобява лъчева болест всички други най-много да се украсят я с пъпки, я с екземи.

— Разкажи за това — подкани го Еди, спомняйки си за бедния стар Чевин от Чайвен; в съзнанието му изплуваха покритото му с язви лице и пропитата му с урина роба.

— Те са скитащи същества — намеси се Тед. — Бедуини. Мисля, че през по-голямата част от странстванията си следват железопътните релси. Под станция Тъндърклап и „Алгул Сиенто“ има катакомби и Отродите знаят как да се ориентират из тях. Там долу има тонове храна и два пъти седмично я докарват с шейни в „Синия рай“. Напоследък с нея ни гощават. Не че е лоша, но… — Вдигна рамене.

— Нещата се разкапват с изключителна бързина — каза Динки с необичайно за него униние. — Но както ви каза човекът, виното е супер.

— Ако ви помоля да вземете едно от Отрочетата на Родърик с вас утре — каза Стрелеца, — ще го сторите ли?

Тед и Динки си размениха озадачени погледи, след което и двамата се обърнаха към Станли. Той кимна, вдигна рамене и разпери ръце пред себе си, обърнал длани към земята: „Защо, Стрелецо?“

Ала Роланд не му обърна никакво внимание, защото бе потънал в мислите си. Сетне погледна към беловласия мъж и му нареди:

— Вземете някого, на когото му е останал поне половината мозък в главата. Кажи му: „Дан сур, дан тур, дан Роланд, дан Гилеад.“ Повтори.

Тед се подчини без никакво колебание.

Стрелеца кимна.

— Ако продължава да се колебае, му кажи, че Чевин от Чайвен казва, че трябва да дойде. Те говорят малко простичко, нали?

— Да — кимна Динки. — Но, човече… не можеш да докараш един Отрод тук, да му позволиш да те види и после да го освободиш. Устите им почти не се затварят и плещят всичко, което им дойде на акъла.

— Доведете един — каза Роланд, — и тогава ще видим. Имам това, което моят ка-май Еди нарича предчувствие. Нали знаете за какво говоря?

Тед и Динки кимнаха.

— Ако сработи, добре. А ако не… бъдете сигурни, че съществото, което доведете, никога няма да разкаже какво е видяло тук.

— Ще го убиеш, ако предчувствието ти не проработи? — попита беловласият мъж.

Роланд кимна.

Бротиган горчиво се изсмя.

— Естествено, че ще го сториш. Това ми напомня за онази част от „Приключенията на