Тъмната кула

— Няма нужда да те носят — каза й белокосият мъж, — но Стаили може да се възползва от помощта ти. Ще се хванем за ръце като участници в спиритичен сеанс. Искам всички да си представите скалното образувание, когато преминем. И нека названието му да пламне с ярки букви в съзнанието ви: Стийк-Тет, Матката игла.

— Леле-мале! — възкликна Еди. Бяха се натъкнали на друга врата, при това отворена, зад която се виждаше нещо като килер. Там висяха телени закачалки, на една от които имаше старо червено сако. Той сграбчи Тед за ръката и го завъртя към себе си. — През какво ще преминем? Откъде? Защото ако тази врата е като последната…

Възрастният мъж погледна нагоре към Еди — нямаше как да не погледне нагоре, тъй като младият стрелец бе по-висок от него — и в този миг Сузана зърна нещо едновременно смайващо и страховито — очите на Тед сякаш се тресяха в орбитите си. Секунда по-късно си даде сметка, че това не беше точно така — просто зениците на мъжа се разширяваха и свиваха със свръхестествена бързина. Сякаш не можеха да решат дали в помещението е тъмно или светло.

— Това, през което ще преминем, изобщо не е врата — заговори беловласият мъж, — поне не и от тези, с които сте свикнали. Трябва да ми повярваш, млади човече. Изслушайте ме.

Възцари се тишина, нарушена единствено от ръмженето на приближаващи се двигатели.

— Това е Невестулката — каза им Тед. — С него има поне пет-шест тахийна. Ако ни мярнат тук, е почти сто процента сигурно, че Динк и Стаили ще умрат. Не трябва да ни хващат, а само да ни мярнат. В момента рискуваме живота си за вас. Това не е някаква игра, затова спрете да ми задавате въпроси и ме последвайте!

— Ще го направим — рече Роланд. — И ще си мислим за Малката игла.

— Стийк-Тет — добави Сузана.

Няма да ви прилошее отново — заяви Динки. — Обещавам ви.

— Дано — въздъхна Джейк.

— Дано — изджавка Ко.

Станли — третият член на задругата на Тед — продължаваше да си държи устата затворена.

ЧЕТИРИ

Това беше просто някакъв си килер — тесен и плесенясал. Старото червено сако имаше медна пластинка на гърдите, на която пишеше „ДИРЕКТОР КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Стаили ги поведе към задната част, където нямаше нищо друго освен гола стена. Някой бутна една от закачалките, тя се блъсна в другите и те задрънчаха. Джейк трябваше да внимава къде стъпва, за да не смачка Ко. Момчето бе предразположено към клаустрофобия и сега усети как подпухналите пръсти на Човека-паника се плъзгат по шията му. Оризиите прозвънваха приглушено в платнената торба. Седем души и един рунтавелко да се натъпчат в един запустял килер? Това беше абсолютна лудост.

Ръмженето на двигателите се бе усилило — явно онзи, когото наричаха Пора, щеше да пристигне всеки момент.

— Хванете се за ръце — прошепна Тед. — И се концентрирайте.

— Стийк-тет — повтори Сузана, ала в гласа й се долавяше колебание.

— Малката иг… — започна Еди и замлъкна. Голата стена в отсрещния край на помещението беше изчезнала. На мястото й се виждаше полянка с камара скални блокове от едната страна и стръмен, обрасъл с шубраци склон от другата. Джейк бе готов да се обзаложи, че това е прословутият Стийк-тет, и ако имаше начин да се измъкнат от тази ужасна теснотия, то нека го направят по-бързо, по дяволите!

Станли нададе приглушен стон плод на усилие, болка или двете. Очите на мъжа бяха затворени и изпод клепачите му бликаха сълзи.

— Сега — каза Тед. — Пренеси ни, Станли! — След което се обърна към останалите: — А вие му помогнете, ако можете! Помогнете му, в името на бащите си!

Джейк се помъчи да си представи скалистото възвишение, което беловласият мъж им бе посочил, и направи крачка напред, държейки ръката на Роланд пред себе си и тази на Сузана зад гърба си. Почувства полъха на студения вятър, галещ изпотената му кожа, и стъпалото му докосна склона на Стийк-тет в Тъндърклап, докато в главата му кръжаха мисли за Клайв Луис и изумителния дрешник, който те пренася в Нарния.

ПЕТ

Ала не отидоха в Нарния.

На скалистия склон беше доста студено и не след дълго Джейк вече зъзнеше от студ. Когато хвърли поглед през рамо, не видя и помен от портала, благодарение на който се бяха озовали тук. Миришеше на нещо парливо и недотам приятно като керосин. По-надолу по склона имаше малка пещера (всъщност не по- голяма от килера) и Тед донесе оттам пакет одеяла и манерка, пълна с остра на вкус вода. Джейк и Роланд се загърнаха в единични одеяла, докато Еди взе две, след което прегърна жена си и двамата се увиха с тях. Момчето, което се опитваше с всички сили да попречи на зъбите си да затракат от студ (то знаеше много добре, че започнат ли веднъж, няма спиране), им завидя заради допълнителната топлина, на която се наслаждаваха.

Динк също се бе загърнал с одеяло, ала Тед и Станли сякаш бяха имунизирани срещу студа.

— Погледнете натам — обърна се възрастният мъж към Роланд и неговия ка-тет. Ръката му сочеше към паяжината от релси. Джейк можеше да различи изпотрошения стъклен покрив на депото и зелената сграда в съседство, която бе дълга поне седемстотин метра. Релсите се разклоняваха във всички посоки. „Това е станция Тъндърклап — каза си той. — Това е мястото, където Вълците качват похитените деца на влака и ги изпращат по Пътя на Лъча до Федик. А когато ги върнат след това, те вече са тъпоумни.“

Въпреки всичко, което бе преживял до този момент, на момчето му беше трудно да повярва, че наистина са били там — на петнайсетина километра от тази скала, — преди по-малко от две минути. Подозираше, че всички са изиграли известна роля, за да отворят портала, но мъжът на име Станли беше този, който го бе създал на първо място. Сега той изглеждаше блед и изтощен, направо смазан. По едно време залитна и добре, че Динк (адски неподходящ прякор26 по скромното мнение на Джейк) бе наблизо, за да го сграбчи за раменете и да го удържи да не падне. Станли обаче сякаш изобщо не забеляза. Той се взираше в Роланд с безмълвно благоговение.

„Не точно благоговение — помисли си момчето — и не точно страх. Нещо друго, но какво?“

Към станцията се приближаваха два моторизирани всъдехода с огромни, подобни на балони гуми. Джейк си каза, че това навярно са Невестулката (който и да беше това) и тахийнските му приятелчета.

— Както може би сте се досетили — започна Тед, — в Школата на началника на Девар-той има аларма. Или началника на затвора, ако ви харесва повече. Тя се включва всеки път, когато някой или нещо използва вратата между ремонтния център във Федик и тази станция…

— Смятам, че думата, която най-точно го определя — изрече сухо Роланд, — е не началник на затвора, а ки’-дам.

Динк се засмя:

— Много добро попадение, пич.

— Какво значи ки’-дам? — попита Джейк, макар че се досещаше за какво иде реч. Жителите на Кала Брин Сгърджис обичаха да казват, че всеки човек си има три кутии — кратунокутия, цицокутия и ки’-кутия. Което означаваше „кутия на мисълта, кутия на сърцето и кутия на телесните функции“. Някои биха ги нарекли „животински функции“; ки’-кутия можеше да се преведе като лайнокутия, ако човек се намираше във вулгарно разположение надуха.

Тед вдигна рамене.

— Ки’-дам означава „лайна-за-мозъка“. Това е прозвището, с което Динки е украсил сай Прентис, Девар-лорда. Ала ти вече се досети и сам, нали?

— Може да се каже — усмихна се Джейк.