поръчани им преди векове. Една буташе платформа, натоварена с ръждясали арматурни табла, а друга не спираше да бучи с автоматичния си глас: „Моля Камка-А да отиде на девети коловоз. Камка-А на девети коловоз, ако обичате.“
Клатушкането на гърба на Еди доведе до това, че стомахът на Сузана отново се разбунтува, ала тя стисна зъби, опитвайки се да удържи напъна, защото предупреждението на белокосия мъж не я бе оставило безразлична. Тъмнокожата жена много добре знаеше какво представляваха тахийните — чудовищни създания с тела на човешки същества и глави на животни или птици. Напомняха й за създанията, нарисувани от Йеронимус Бош в
— Може би ще се издрайфам отново, захарно петленце — прошепна в ухото на мъжа си. — Да не си посмял да забавиш темпото, ако стане така.
Еди изсумтя в отговор, което според Сузана означаваше, че се е съгласил с молбата й. Виждаше капчиците пот, които се стичаха по бледата кожа на лицето му, и изведнъж й дожаля за него. И на него му беше лошо. Вече знаеше какво е да минеш през устройство за телепортация, което е спряло да функционира както трябва. Тъмнокожата жена се запита дали би могла да мине през друго подобно съоръжение, ако обстоятелствата го изискваха.
Джейк погледна нагоре и видя, че покривът е направен от милиони панели с различна форма и размери; беше като да гледаш мозайка, боядисана в униформено тъмносиво. После някаква птичка прелетя през един от тях и момчето осъзна, че това не бяха панели, а стъклени плоскости, някои от които се бяха счупили. Тъмносивият цвят очевидно принадлежеше на външния свят в Тъндърклап.
ТРИ
Минаха покрай купища негодни машинарии нещо като генератори може би — след което се озоваха в лабиринт от изпотрошени вагони, доста по различни от онези, които теглеше Блейн Моно например. Някои о г тях напомниха на Сузана за вагоните, които бе виждала на Гранд Сентрал Стейшън в Ню Йорк в нейното собствено кога през 1964. Впечатлението й се затвърди и от надписа „ВАГОН-РЕСТОРАНТ“ на един от тях. Голяма част обаче изглеждаха доста по-стари; направени от тъмна ламарина или стомана, вместо от лъскав хром, те сякаш бяха излезли от някой уестърн или телевизионно шоу като
В началото Сузана се опитвайте да следи маршрута им из лабиринта, ала той беше толкова хаотичен, че не след дълго се отказа. Когато най-сетне се измъкнаха от него, тя забеляза на петдесетина метра от тях дървена барака с надпис „ТОВАРИ / ИЗГУБЕН БАГАЖ“. Пространството, което ги делеше, бе запълнено с изоставени колички за багаж, купища контейнери и двама мъртви Вълци. „
— Не изоставайте! — извика им старият мъж с гъстата бяла коса. — Съвсем малко остана, ала трябва да побързаме, защото, ако тахийнът от Къщата на разбитите сърца ни спина, ще ви убие.
— Както и нас — обади се най-младият от тримата и отметна косата от очите си. — Ще избие всички без Тед. Тед е незаменим. Просто е твърде скромен, за да си го признае.
Зад бараката с надпис „ТОВАРИ / ИЗГУБЕН БАГАЖ“ имаше (напълно логично, каза си Сузана) „КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Беловласият опита вратата. Оказа се заключена, ала това по-скоро го зарадва, отколкото да го обезпокои.
— Динки? — обърна се той към най-младия от тримата. Младежът пристъпи напред и сграбчи дръжката. Сузана чу
как нещо вътре в нея рязко изщрака, след което Тед я отвори с лекота. Когато прекрачиха прага, се озоваха в сумрачна канцелария, разделена на две от голям тезгях. На него се виждаше табелка, на която пишеше „ВЗЕМЕТЕ СИ НОМЕРЧЕ И СЕ НАРЕДЕТЕ НА ОПАШКАТА“. Тъмнокожата жена изведнъж изпита носталгия.
Когато затвориха вратата след себе си, Динки отново хвана дръжката. Рязкото изщракване се повтори.
— Току-що я заключи отново — каза Джейк. Тонът му беше обвинителен, ала на лицето му грееше усмивка, а страните му възвръщаха руменината си. — Нали?
— Не сега, моля ви — каза белокосият мъж — Тед. — Нямаме никакво време. Последвайте ме, ако ви е угодно.
Той вдигна част от плота и мина зад тезгяха. Там пътешествениците се натъкнаха на два робота, които изглеждаха мъртви от години, и на три прашни скелета.
— Защо, мамка му, непрекъснато намираме разни кокали? — попита Еди. Също като Джейк и той се чувстваше по-добре, когато мислеше на глас, и не очакваше някой да му отговори. Тед обаче явно бе възприел по друг начин въпроса му.
— Нали знаеш за Пурпурния крал, млади човече? — каза му той. — Естествено, че знаеш. Преди време той засипал тази част от света с отровен газ. Най-вероятно за забавление. В резултат на това избил почти всички, а тъмнината, която виждаш, е пряко следствие от делото му. Той е луд, разбира се, и това никак не е за пренебрегване. Оттук.
Той ги поведе през врата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“, откъдето се озоваха в помещение, което навремето вероятно бе принадлежало на шефа на отделите „ТОВАРИ“ и „КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Сузана веднага забеляза следите на пода, свидетелстващи, че някой беше влизал тук наскоро. Може би същите трима мъже. Бюрото бе покрито от десетина сантиметра пухкав прах; същото се отнасяше и за двата стола и дивана. Зад писалището се виждаше прозорец. Някога е бил покрит с венециански щори, ала сега изпочупените дървени плоскости бяха на пода, разкривайки потискаща гледка, която буквално спираше дъха. Земята зад станция Тъндърклап й напомни за голата, занемарена пустош от другата страна на река Уай, само дето тукашният пейзаж беше по-скалист и отблъскващ.
Както и много по-мрачен.
Железопътни релси (на някои от които бяха застинали влакове, които никога вече нямаше да поемат на път) се виждаха във всички посоки, подобно на нишките на стоманена паяжина. Оловносивото небе над тях бе надвиснало толкова ниско, че Сузана имаше чувството, че само да се протегне, и ще го докосне. Въздухът между земята и небето изглеждаше неестествено плътен — и въпреки че нямаше смог или мъгла, тъмнокожата жена трябваше да напряга зрението си, за да различи обектите в далечината.
— Динки — обади се беловласият мъж.
— Да, Тед.
— Какво приготви за нашия приятел Пора?
— Робот от ремонтния цех — отвърна младежът. — Ще изглежда така, сякаш е минал през вратата във Федик, задействал е алармата, а после се е изпържил на някоя от релсите в далечния край на депото. Някои продължават да са твърде горещи. Покрай тях непрекъснато се търкалят мъртви птици, станали на въглени, но дори едно едричко ръждивче е твърде малко, за да включи алармата. Роботът е съвсем друга работа… Сигурен съм, че ще се хване. Невестулката никак не е глупав, но ще изглежда напълно правдоподобно.
— Добре — кимна Тед. — Това е добре. Погледнете натам, стрелци — каза беловласият и посочи към един заострен скален връх, извисяващ се над хоризонта. Сузана лесно го забеляза — в тази мрачна пустош хоризонтът изглеждаше съвсем близо, — ала възвишението й се стори напълно обикновено. — Това е Кан Стийк-Тет.
— Малката игла — рече Роланд.
— Чудесен превод. Отиваме там.
Сърцето на Сузана се сви. Върхът се намираше поне на десетина-петнайсет километра — на самия предел на зрителните й възможности. Дори да се редуваха, Еди, Роланд и двамата по-млади мъже от групата на Тед не можеха да я занесат чак дотам. А и откъде да знаят, че на новите им познати може да се вярва?
