Руиз, ако знаеше какво са намислили… и почти всяка година се обливаше в сълзи в Деня на Майката, защото обичаше безумно своята майка и тя му липсваше ужасно. Става въпрос за Апокалипсиса, това е идеалният човек за работата, защото знае как да коленичи и същевременно може да говори на Върховния бог на надзирателите като на стар приятел.
Каква ирония Гюл Прентис спокойно можеше да рекламира рекламата, чийто текст гласеше: „Аз си намерих работа чрез «Ню Йорк Таймс»!“ През 1970 година, след като беше освободен временно от длъжност в затвора, познат по онова време като „Атика“ (така гой и Нелсън Рокфелер пропуснаха бунта37), погледът му попадна на обява със следното заглавие:
За високото заплащане любимата му майка най-вероятно би казала „стопроцентова измама, партенка голяма“, защото нямаше никакво заплащане, не и в онзи смисъл, с който бе свикнал един служител в изправително заведение от другата страна, но страничните привилегии… да, допълнителните облаги наистина бяха изключителни. Да започнем е това, че буквално тънеше в секс, тъй както тънеше в угощения и къркане, но не това бе важното. Важното според Прентис — можеше да се изрази с отговора на следния въпрос: „Какво искаш от живота си?“ Ако се стремиш само да увеличаваш броя на нулите в банковата си сметка, значи „Алгул Сиенто“ не е за теб… което определено е ужасно, тъй като подпишеш ли веднъж, вече няма връщане назад; всичко се свежда до войската, войската и пак войската. И — от време на време — по един-два трупа, които да служат за назидание.
Това бе „стопроцентов джакпот, не бъди идиот“ за Господаря Прентис, който дори бе преминал през тържествената тахийнска церемония за промяна на името преди дванайсетина години и никак не съжаляваше за това. Пол Прентис беше станал Пимли Прентис. Тогава най-накрая беше освободил ума и сърцето си от онова, което сега наричаше „онази Америка“ и „онзи свят“. И то не защото тук бе опитал най- вкусно приготвените гозби и най-изтънчените вина. Нито пък защото бе правил секс със стотици красиви жени. Не просто това бе неговата работа и той възнамеряваше да я свърши. Освен това бе започнал да вярва, че работата им в „Синия рай“ беше дело както на Пурпурния крал, така и на Господ-Бог. А зад тази идея се криеше нещо още по-завладяващо — представата за милиарди вселени, събрани в едно яйце, което той, някогашният Пол Прентис от Рахуей, който навремето страдаше от язва и изкарваше не повече от четиридесет хиляди годишно, сега държеше в ръката си. Девар-лордът осъзнаваше, че той също се намира в това яйце, и че физическото му тяло щеше да престане да съществува, когато счупеше яйцето, но ако имаше рай и Господ, значи те щяха да заемат мястото на Кулата. От „Синия рай“ щеше да отиде в истинския — Божия рай — и там да коленичи пред трона, молейки за опрощение на греховете си. Прентис не се съмняваше, че щеше да бъде приветствай сърдечно с думите: „
Той не се смяташе за религиозен фанатик. Пи най-малко. Пазеше тези мисли за Господ и Рая само за себе си. А що се отнася до това, че останалият свят също бе намесен в картинката… Прентис беше само един работник, който си вършеше работата, и смяташе да я доведе докрай. Той не се възприемаше като злодей, ала това не означаваше нищо — опасните хора рядко се възприемат по този начин. Помислете си за Юлисъс С. Грант — генералът от Гражданската война, който беше казал, че ще се сражава на онзи фронт дори и ако трябва да стои там цяло лято.
Тук, в „Алгул Сиенто“, лятото почти бе свършило.
ЧЕТИРИ
Домът на Девар-лорда представляваше спретната двуетажна къщурка с полегат покрив, разположена в единия край на Парка. Бе известна като дом „Шапли“ (Пимли не знаеше защо), а Разрушителите я наричаха „Лайняната къща“. От другата страна на Парка се издигаше далеч по-голямо здание — изящна сграда в стил „Кралица Ана“, наречена (отново по неясни причини) домът „Дамли“. Тя би изглеждала съвсем на място в кампуса на университети като „Клемсън“ или „Оул Мис“38. Сред Разрушителите бе по-известна като „Къщата на разбитите сърца“. Това бе мястото, където тахийните и порядъчно големият контингент кан-той живееха и работеха. Що се отнася до Разрушителите, нека се забавляват с тъпите си шегички и да си мислят, че персоналът не подозира нищичко за тях.
Пимли Прентис и Финли о’ Тего се разхождаха из Парка, потънали в мълчание… с изключение на моментите, когато минаваха покрай разпускащи Разрушители — сами или в компания. Пимли поздравяваше всеки от тях с неизчерпаема вежливост. Поздравленията, които получаваха в отговор, варираха от радостни възгласи до навъсени изгрухтявания. Ала важното бе, че всеки Разрушител реагираше по някакъв начин и Девар-лордът смяташе това за победа. Той ги харесваше, без значение дали те го харесват или не. Пък и компанията им беше много по-приятна от тази на убийците, изнасилвачите и въоръжените крадци от „Атика“.
Някои четяха стари вестници или списания. Четирима хвърляха подкови. Други четирима се бяха разположили на зелената трева. Таня Лийдс и Джоуи Растосович играеха шах под един елегантен стар бряст, а лицата им изглеждаха шарени под светлината на слънчевите лъчи, проникващи през мрежата от листа. Те го поздравиха с истинско удоволствие, и защо не? Таня Лийдс всъщност вече се казваше Таня Растосович, понеже Пимли ги бе венчал преди месец, все едно беше капитан на кораб. Това беше чудесна метафора за работата му тук — под мъдрото му ръководство корабът
— Как си, Таня? А ти, Джоузеф? — винаги Джоузеф и никога Джоуи, поне пред него; никак не му харесваше.
Те отвърнаха, че се чувстват прекрасно и го дариха с една от онези замаяни, издаващи много секс усмивки, на които само младоженците са способни. Финли не каза нищо на семейство Растосович, но недалеч от дома „Дамли“ в края на Парка се спря пред младежа, кой го четеше, седнал на мраморната пейка под едно дърво.
— Сай Ърншоу? — попита тахийнът.
Динки погледна нагоре и повдигна въпросително вежди, ала поразеното му от акне лице остана безизразно.
— Видях, че четеш „Магът“ на Фаулс — поде плахо Финли. — Аз самият чета „Колекционерът“. Какво съвпадение!
— Щом казват — отвърна Динки с благ тон. Изражението му не се промени.
— Чудя се какво ли си мислиш за Фаулс? В момента съм зает, но навярно ще можем да го обсъдим по- късно.
