Тъмната кула

включително и повече путки от която и да е шибъна тоалетна чиния. Последните думи накараха Финли да избухне в такъв смях, че накрая от ъгълчетата на зловещо безизразните му очи потекоха кървави сълзи.

— А най-доброто — продължи Пимли — е следното: ще можеш да играеш почти цяла вечност за стандартите на НБА. Чувал ли си например, че най-големият баскетболист в старата ми родина (между впрочем аз никога не съм го виждал как играе; той се е появил, след като напуснах онзи свят) — Майкъл Джордан — е бил…

— Ако той беше тахийн, какъв щеше да бъде? — прекъсна го Финли. Това беше игра, която често разиграваха, особено след няколко питиета.

— Невестулка, и то дяволски пъргава — беше казал Прентис, без изобщо да се замисля; дори беше изненадан от собствените си думи, което отново накара Финли да се засмее тъй, че очите му да закървят.

Но — продължи Девар-лордът кариерата му продължи не повече от петнайсетина години — и го като броим оттеглянето му от активна спортна дейност и едно-две завръщания… Колко години ще можеш да изкараш в спорт, изискващ да тичаш напред-назад по голямо игрище в рамките на час, час и нещо, а, Фин?

Финли от Тего, който тогава беше на повече от триста години, само вдигна рамене и махна с ръка към хоризонта. Делах. Безброй години.

А колко ли време беше минало, откакто този затвор — Девар-той за по-новите му обитатели, „Алгул Сиенто“ или „Синият рай“ за тахийните и Отродите — бе построен тук? Също делах. Но ако Финли беше прав (а сърцето на Пимли подсказваше, че създанието с глава на невестулка много рядко грешеше), значи от този „делах“ не бе останало почти нищо. И какво правеше той — навремето Пол Прентис от Рахуей, Ню Джърси, а сега Пимли Прентис от „Алгул Сиенто“ — по въпроса?

Вършеше работата си — ето какво.

Шибъната си работа.

ДВЕ

— Значи — каза Пимли, докато се разполагаше в едно от двете кресла до прозореца — си открил робот. Къде?

— Близо до мястото, където линия 97 излиза от границите на депото — отвърна му Финли. — Тази линия още е гореща — има това, което наричате „трета релса“ — и това обяснява всичко. После, след като си тръгнахме, ти се обади и каза, че алармата се е задействала отново.

— Да. И какво намери?

— Нищо — рече тахийнът. — Този път нищо. Навярно става въпрос за някаква техническа неизправност, породена от първия сигнал за тревога. — Вдигна рамене. Това бе жест, който нямаше нужда от обяснение, понеже значението му бе пределно ясно и на двамата — всичко отиваше по дяволите. И всяка стъпка, която ги приближаваше към преизподнята, беше все по-бърза и по-бърза.

— Ти и хората ти огледахте навсякъде, нали?

— Разбира се. Никакви следи от натрапници.

Ала и двамата си мислеха за натрапници, които бяха хора, тахийни, кан-той или механични същества. Никой от отряда на Финли не беше погледнал нагоре, а дори и да бяха направили така, едва ли щяха да забележат Мордред. Паякът, който вече имаше размерите на средно голямо куче, се бе притаил в дълбоките сенки под стряхата на станцията, разположил се в собственоръчно изплетения си хамак.

— Смяташ ли да провериш отново телеметрията заради втората тревога?

— Да — отвърна Финли. — И то само защото работата ми изглежда малко подозрителна. — Това беше дума, която бе научил от множеството криминални романи от другия свят, които бе прочел — те го очароваха, — и я използваше при всеки удобен случай.

— В какъв смисъл подозрителна?

Създанието с глава на невестулка само поклати глава. Не можеше да каже.

— Но телеметрията не лъже. Или поне така са ме научили.

— Съмняваш се, така ли?

Съзнавайки, че е стъпил върху тънък лед, който всеки момент можеше да се пропука, Финли се поколеба за няколко секунди, след което реши да я кара направо.

— Дошъл е краят на света, шефе. Съмнявам се почти във всичко.

— Това включва ли дълга ти, Финли о’ Тего?

Тахийнът поклати глава. Не, не включваше дълга му. Това важеше и за останалите, включително и за някогашния Пол Прентис от Рахуей. Пимли си спомни за един едновремешен войник — може би генерал Дъглас „Окопа“ Макартър35 който бе казал: „Когато склопя очи в смъртта, господа, последната ми мисъл ще бъде за войската. И за войската. И за войската.“ Последната мисъл на Пимли навярно щеше да бъде за „Алгул Сиенто“. Какво друго му бе останало? Както казваше един друг велик американец Марта Рийвс от „Марта енд дъ Ванделас“36 — няма къде да избягаш, сладурче, нито къде да се скриеш. Всичко бе излязло от контрол и се носеше стремглаво към бездната без никакви спирачки и човек нямаше никакъв друг избор, освен да се наслаждава на шеметната скорост.

— Имаш ли нещо против да ти направя компания за проверките? — попита Пимли.

— Защо не? — отвърна Невестулката и се усмихна, разкривайки уста, пълна с остри като игли зъби. После запя с особения си, треперещ глас: „Ела да помечтаеш с мен. Луната на бащите ме зове…“

— Само една минутка — каза Пимли и се изправи.

— Молитви? — надигна муцуна Финли.

Девар-лордът се спря пред вратата.

Да — каза. — След като питаш. Някакви други въпроси, Финли о’ Тего?

— Само един — усмихнатото същество с човешко тяло и глава на невестулка продължи да се усмихва. — Ако молитвата е нещо възвишено, защо коленичиш в същото помещение, в което сядаш да сереш?

— Защото Библията ни казва, че когато човек не е сам, трябва да се моли в клозета. Нещо друго интересува ли те?

— Не, не. — Финли махна с ръка. — Дай най-доброто и най-лошото от себе си, както обичат да казват манихейците.

ТРИ

Щом затвори вратата на тоалетната, Пол о’ Рахуей спусна капака на тоалетната чиния, след което коленичи на плочките и сключи ръцете си.

„Ако молитвата е нещо възвишено, защо коленичиш в същото помещение, където сядаш да сереш?“

„Навярно трябваше да кажа, че когато се моля в тоалетната, се чувствам смирен помисли си Девар-лордът. — Защото така си припомням какво представлявам всъщност. Всички сме създадени от пръст и в пръст ще се превърнем, и ако има място, където да е трудно да забравим тези мисли, то това е тоалетната.“

— Господи — започна Пимли, дай ми сила, когато съм слаб, отговори, когато съм объркан, и храброст, когато се боя. Помогни ми да не навредя на никого, който не го заслужава, а дори и да го заслужава, възпри ръката ми, освен ако нямам друг избор. Боже…

И докато този човек коленичи пред тоалетната чиния и моли Господ да му прости, задето разрушава творението Му (и то без каквото и да е чувство за ирония), можем да го разгледаме още по-отблизо. Няма да ни отнеме много време, понеже Пимли Прентис не е главен герой в историята ни за Роланд и неговия ка- тет. Въпреки това той е интересен мъж, а душата му е изпълнена с множество тайни кътчета, противоречия и задънени улици. Той е един алкохолик, който вярва дълбоко в своя личен Господ, един състрадателен човек, който съвсем скоро ще срине Кулата и ще запрати милиардите светове, кръжащи около оста й, в милиарди различни посоки в беззвездния мрак. Той веднага би осъдил на смърт Динки Ърншоу и Станли