нацистки черти, за да ме накарат да разкрия тайните си. Опитаха се да ме хакнат, естествено, но… нали сте чували онази приказка за краставиците и краставичаря?
Еди и Сузана кимнаха утвърдително. Джейк също я знаеше — от разговорите на баща си, засягащи програмната схема в телевизията.
— Бас държа, че сте я чували — казва Тед. — Е, мога да кажа, че е също толкова трудно да хакнеш човек, който безброй пъти е хаквал останалите. Но по-добре да се върна към темата, преди гласът ми да е изчезнал напълно.
Един ден — около три седмици, след като отрепките ме замъкнаха обратно в „Синия рай“ — видях Трампас на главнаша улица в Плезънтвил. По това време вече се бях сближил с Динки и с негова помощ бяхме започнали да опознаваме по-добре Шийми. Съвсем бях забравил за стария си познайник, но както се оказа, той изобщо не бе забравил за мен. Дори напротив — почти бях обсебил ума му.
„Знам отговорите на въпросите, които ти задават“ — рече той, след като се приближи към мен. — „Това, което не знам, е защо не си ме издал досега.“
Отвърнах му, че подобна идея изобщо не ми е хрумвала, защото не обичам клюкарстването. Освен това все още не бяха завирали електрифициран остен в ректума ми, нито пък бяха изтръгват ноктите ми… макар че вероятно прибягваха до подобни техники, ако провинилият се беше някой друг. Най-лошото, което ми бяха сторили, бе да ме накарат да ги гледам как се гощават със сладки и нози в продължение на час и половина, преди да ми разрешат да си взема и аз.
„Бая ти се бях разсърдил отначало — каза Трампас, — но после осъзнах, че сигурно и аз бих направил същото, ако бях на твое място. През първата седмица след завръщането ти почти не мигнах — лежах си в стаята си в «Дамли», очаквайки всяка минута да нахълтат и да ме отведат. Знаш какво щяха да направят, ако знаеха, че съм аз, нали?“
Поклатих глава. Той ми рече, че щял да бъде бичуван по гърба от Гаски, втория помощник на Финли, след което щели да го изпратят в пустошта, където имало два варианта — или да умре в Дискордия, или да подири служба в двора на Пурпурния крал. Последното обаче никак не било лесно. На югоизток от Федик скиталецът можел да се натъкне на Изяждащата болест (най-вероятно рак, но развиващ се изключително бързо и болезнено) или на онова, което наричат просто Лудостта. Отрочетата на Родърик обикновено страдат и от двете нещастия (освен редицата други). По-незначителните кожни заболявания в Тъндърклап екземите, циреите и обривите — са само началото на проблемите, които могат да те връхлетят в Крайния свят. Прокудят ли те обаче от „Алгул Сиенто“, единствената ти надежда си остава да намериш служба в двора на Пурпурния крал. За кан-той като Трампас било немислимо да потърси убежище в Калите. Да, вярно, че били съвсем близо, че въздухът там бил по-чист и че слънчевите лъчи били истински, ала познай от три пъти какво ще се случи с който и да е тахийн или отрепка, които цъфнат там.
Роланд и неговият ка-тет прекрасно знаеха това.
— Недей да преувеличаваш заслугите ми — рекох му аз. Както казва моят познат Динки, аз не си оставям работата на улицата. Не искам да те задължавам по някакъв начин.
Ала той ми каза, че не можел да не се чувства благодарен, след което се огледа и ми прошепна:
„Ще ти се отплатя за добрината ти, Тед, като ти кажа да им съдействаш — доколкото можеш. Не смятам, че ще ми навлечеш проблеми, ала не искам и ти самият да пострадаш. Може и да не се нуждаят чак толкова от помощта ти.“
Сега ме чуйте много добре, уважаема лейди и джентълмени, защото това, което ще ви кажа, може да се окаже доста важно; аз просто не знам. Това, което знам със сигурност, е, че думите на Трампас ме разтърсиха дълбоко. Той рече, че сред всички светове има един, който е уникален. Наричат го Реалния свят. Всичко, което моят познайник кан-той знае за него, е, че е реален тъй, както е бил реален Средният свят, преди Лъчите да отслабнат и той да се промени. В онази Америка, която е част от този специален „реален“ свят, времето понякога се движи на тласъци, но винаги тече само в една посока — напред. И в този свят живее човек, който също е своего рода „спомощник“; дори навярно е смъртният пазител на Лъча на Ган.
Роланд се обърна към Еди и в мига, в който погледите им се срещнаха, устните им промълвиха една- единствена дума: „Кинг“.
Трампас ми каза, че Пурпурният крал се опитал да убие този човек, но ка пазела живота му.
„Ала казват, че песента му е изминала цикъла си — продължи Трампас, — макар че никой не знае какво точно означава това.“
И сега ка не Червеният крал, ами обикновената стара ка — е предопределила, че този човек — бил той пазител или не — трябва да умре. Той е Спрял, разбирате ли? Каквато и песен да е пял, сега е спрял и това най-сетне го е направило уязвим. Но не за Пурпурния крал. Трампас изрично подчерта това. Не за Краля, а за ка.
„Той не пее вече — рече събеседникът ми. — Песента му е изпята. Той е забравил розата.“
Навън, в безмълвната пустош, Мордред се оттегли, за да обмисли това, което беше чул.
— От думите на Трампас разбрах, че вече не съм тъй незаменим, както смятах. Естествено, че искаха да ме задържат; все пак беше въпрос на чест да бъде разрушен Лъчът на Шардик, преди смъртта на този човек да доведе до рухването на Лъча на Ган.
Пауза.
— Нима никой не виждаше смъртоносното безумие на една раса, която се носеше стремително към ръба на забвението, за да се хвърли отвъд? Явно не. Ако си даваха сметка за това, най- малкото нямаше да бързат толкова. Или просто нямаха достатъчно въображение? Кой ли би повярвал, че подобно нещо би могло да доведе до края на света…
Роланд нетърпеливо завъртя пръстите на лявата си ръка, сякаш беловласият мъж, чийто глас слушаха, можеше да ги види. Искаше да чуе всичко, което кан-той стражите знаеха за Стивън Кинг, но Бротиган бе поел в съвсем друга посока. Това бе напълно разбираемо — човекът беше изнемощял, — обаче това бе по- важно от всичко друго. И Еди също го знаеше — напрегнатото изражение на лицето му бе достатъчно красноречиво свидетелство за Стрелеца. Всички гледаха как кафявата лента — вече не по-дебела от три милиметра — невъзвратимо се топи.
… но ние сме просто едни невежи хуми и предполагам, че няма как да знаем тези неща, още по-малко пък да твърдим със сигурност…
Тежка, уморена въздишка. Ролката се върти, а последните сантиметри от лентата чезнат безмълвно и безполезно между главите на магнетофона. Най-накрая гласът на Бротиган отново се чува
