Тъмната кула

Стрелеца кимна.

— Доброден, Джейк — отвърна и добави: — Весело сърце, весело лице. — Изглеждаше весел като погребален марш. Онзи мъж, който бе танцувал вихрена комала на светлината на факлите в Кала Брин Стърджис, сякаш лежеше от хиляда години в гроба си.

— Как си, Роланд?

— Достатъчно добре, за да клеча така.

— Виждам, но как се чувстваш?

Неговият дин го изгледа, сетне бръкна в джоба си и извади кесийката си с тютюн.

— Стар и с много болежки, както би трябвало да знаеш. Ще запалиш ли?

Момчето се замисли за момент и кимна.

— Но ще бъдат къси — предупреди го Роланд. — Останал ми е съвсем малко тютюн.

— Запази го за себе си в такъв случай.

Стрелеца се усмихна.

— Ако човек не може да сподели привичките си, значи трябва да се откаже от тях. — Той сви саморъчно две цигари, използвайки някакъв лист, който разкъса на две, и подаде едната на Джейк, като ги запали с клечка, драсната в нокътя на палеца му. Димът увисна пред тях в хладния, неподвижен въздух на Кан Стийк-тет, сетне започна бавно да се издига нагоре. Момчето си помисли, че тютюнът беше лют, парлив и изветрял, но изобщо не се оплака. Напротив — дори му хареса. Изведнъж се сети колко пъти се бе заричал, че никога няма да пуши като баща си — никога, — а ето че сега правеше точно това. И то със съгласието — ако не и одобрението — на новия си баща.

Стрелеца изпъна показалец и докосна челото… лявата буза… носа… и брадичката на Джейк. Последното докосване беше болезнено.

— Пъпки — каза. — От въздуха на това място. — Предполагаше, че някои от тях се дължаха и на емоционални причини, ала ако кажеше това на момчето, само щеше да засили скръбта му по татко Калахан.

— Ти нямаш нито една — рече Джейк. — Кожата ти е чиста като огледало. Късметлия.

— Да, нямам — съгласи се неговият дин и дръпна дълбоко от цигарата си. Нейде там, под тях, се намираше градчето. „Спокойното градче“, помисли си Джейк, но видът му бе повече от спокоен; изглеждаше направо мъртво. После зърна две фигурки не по-големи от петънца, които се приближаваха една към друга. Най-вероятно човешки стражи, патрулиращи покрай външния обръч на оградата. Те се сляха в едно по- голямо петно и останаха така достатъчно дълго време, за да може Джейк да си представи разговора им, след което отново се разделиха. — Нямам пъпки, но пък хълбокът ме боли ужасно. Имам чувството, че някой го е разпорил, докато съм спал, и го е натъпкал с натрошени стъкла. Нагорещени стъкла. Но тук е доста по-зле. — Докосна дясното си слепоочие. — Усещам черепа си разбит.

— Наистина ли смяташ, че това се дължи на травмите на Стивън Кинг?

Вместо да отговори с думи, неговият дин събра върховете на палеца и кутрето на дясната си ръка и промуши левия си показалец в образувания кръг — жест, който означаваше „Истина ти казвам“.

— Това е ужасно — промълви Джейк. — Както за теб, така и за него.

— Може би да, а може би не — рече Роланд. — Помисли малко, Джейк — помисли добре. Само живите същества изпитват болка. Това, което чувствам, предполага, че Кинг няма да умре веднага. А то на свой ред означава, че навярно имаме шанс да го спасим.

Според момчето това по-скоро означаваше, че Кинг ще лежи известно време край пътя, изпаднал в умопомрачителна агония, преди да издъхне, но нищо не каза. Нека Роланд вярва в това, което иска. Обаче имаше нещо друго. Нещо, което засягаше лично Джейк и го изпълваше с безпокойство.

— Роланд, може ли да говоря с теб дан-дин?

Стрелеца кимна.

— Щом искаш.

Момчето събра кураж и започна:

— Защо си толкова сърдит напоследък? На какво си толкова сърдит? Или май трябва да попитам на кого? — Кратка пауза. — На мен ли?

Роланд повдигна изумено вежди, след което се засмя:

— Не на теб, Джейк. Никак даже. Никога досега не съм бил сърдит на теб.

Момчето чак се изчерви от удоволствие.

— Все забравям колко силна е дарбата ти. Без съмнение от теб щеше да излезе страхотен Разрушител.

Това не беше отговор, ала момчето си замълча. Мисълта, че можеше да бъде Разрушител, го накара да потръпне.

— Не знаеш ли? — попита Стрелеца. — След като знаеш, че се чувствам „дяволски бесен“, както би се изразил Еди, не знаеш ли защо?

— Можех да погледна, но си мислех, че няма да е особено учтиво — отговори Джейк. Той си спомни библейската история за Ноевия ковчег и потопа. След като слезли от ковчега, един от синовете на Ной бе видял как баща му лежи гол и пиян в шатрата си и му се беше присмял. Господ го бе проклел за това. Да надзърне в мислите на Роланд нямаше да е същото като да го гледа — или да му се подиграва — докато е пиян, но нямаше и да е много различно.

— Ти си едно чудесно момче — каза Стрелеца. — Чудесно и добро. — Ако в този момент смъртта бе сполетяла Джейк, той щеше да умре щастлив. В този момент някъде над тях се чу звучно изщракване и изведнъж изкуствените слънчеви лъчи огряха „Синия рай“. Миг по-късно до ушите им достигна и музика

— „Хей, Джуд“ — сякаш се намираха в някой супермаркет или гара. Хайде, ставайте! Включихме машината за слънце! Още един страхотен ден за Разрушаване! Макар че според Джейк Разрушаването в „Алгул Сиенто“ никога не спираше.

— Хайде да си поиграем — предложи Роланд. — Ти се опитваш да влезеш в главата ми и да видиш на кого съм разгневен, а аз се стремя да те изблъскам навън.

Момчето неспокойно се размърда.

— Тази игра не ми изглежда много забавна, Роланд.

— Въпреки това ще играя срещу теб.

— Добре, щом искаш.

Джейк затвори очи и си представи изнуреното, брадясало лице на Стрелеца. Искрящите му сини очи. Представи си врата между и малко над тези очи — малка врата, с месингова дръжка

— и се опита да я отвори. За секунда дръжката се завъртя, ала после застина неподвижно. Момчето отвори очи и видя капчиците пот, избили по челото на неговия дин.

— Това е глупаво. Само засилвам главоболието ти — каза Джейк.

— Няма нищо. Дай най-доброто от себе си.

„Най-лошото“, помисли си Джейк. Ала щом трябваше да играят тази игра, нямаше да се откаже. Той отново затвори очи и вратата между веждите на Роланд изплува в съзнанието му. Този път приложи повече сила — имаше чувството, че играе на канадска борба. След малко дръжката се завъртя и вратата се отвори. Роланд изсумтя, сетне неловко се изсмя.

— Стига — рече. — Доста си силен, за бога!

Момчето не обърна никакво внимание на думите му. Отвори очи и продума изумено:

— Писателя? Кинг? Защо си му ядосан пък на него?

Роланд въздъхна и захвърли настрани димящата угарка от цигарата си; Джейк вече си бе изпушил своята.

— Защото сега имаме да свършим две работи вместо една. Заслугата за втората е изцяло на сай Кинг. Той беше наясно какво трябваше да стори и си мисля, че на някакво подсъзнателно ниво е знаел, че това ще го запази. Обаче се е изплашил. Бил е уморен. — Горната устна на Роланд потрепна. — Сега оръжията му са в огъня, а ние сме тези, които трябва да ги извадим. И това ще ни струва скъпо.

— Ядосан си му, защото се е изплашил? Но… — Джейк се намръщи. — Та той е писател. Предач на истории, не стрелец.

— Знам това — рече неговият дин, — ала не мисля, че страхът го е спрял, Джейк — във всеки случай не