Тъмната кула

— Дяволски прав си, човече — въздъхна той.

— Този тип, дето познава Роланд, изглежда много зле — подметна Еди. — Видя ли очите му?

Младежът кимна. Изражението му бе станало още по-мрачно.

— Мисля, че тези малки червени петънца кръв в бялото на очите се наричат „петехии“56 — рече, след което добави с извинителен тон: — Не знам дали го произнасям правилно.

— Хич не ми пука как им викаш. И като се замята там като риба на сухо…

— Не го каза много учтиво — вметна Динки.

На Еди изобщо не му пукаше как го е казал.

— Случвало ли се е и преди?

Младежът заби поглед в обувките си. Еди си каза, че този отговор бе достатъчен.

— Колко пъти? — младият стрелец се надяваше, че гласът му не звучи толкова разтревожено, колкото се чувстваше. В очите на Шийми се виждаха толкова много кървави точици, че сякаш някой ги бе поръсил с червен пипер. Да не говорим за по-големите в ъгълчетата им.

Динки, който продължаваше да зяпа земята, вдигна ръка и разпери четири пръста.

— Четири пъти?

— Ъхъ — каза младежът. Сякаш за пръв път виждаше самоделните си мокасини. Всичко започна, откакто изпрати Тед в Кънектикът през 1960. Сякаш нещо вътре в него се скъса. — Вдигна поглед и се помъчи да се усмихне. — Но вчера, когато върна трима ни в „Синия рай“, му нямаше нищо. Не припадна.

— Нека видим дали съм разбрал правилно — започна Еди след кратка пауза. — В затвора имате сума ти малки грехове, но само един смъртен — телепортацията.

Динки се замисли над това. Правилата далеч не бяха толкова либерални за тахийните или кан-той — те можеха да бъдат прокудени или лоботомирани поради множество причини, в това число простъпки като небрежност, дразнене на Разрушителите или каквито и да е прояви на жестокост. Веднъж — или поне така беше чувал — един Разрушител бе изнасилен от кан-той, който обяснил на тогавашния Девар-лорд, че това деяние било част от превръщането му — самият Пурпурен крал се явил в съня на изнасилвача и му казал да направи това. За това си дело отрепката била осъдена на смърт. Разрушителите били поканени да присъстват на екзекуцията (смърт чрез изстрел от упор в главата), която се провела по средата на главната улица в Плезънтвил.

Динки разказа на Еди за това и се съгласи, че поне за Разрушителите телепортацията е единственият смъртен грях. Поне според неговите знания.

— А Шийми е телепорт — каза младият стрелец. — Вие двамата му помагате — спомагате му, както би казал Тедстър — и го прикривате, като нагласявате по някакъв начин данните.

— Те дори не подозират колко е лесно да се хакне шибаната им телеметрия — каза засмяно Динки. — Представям си как ще се облещят накрая! Само да не обърнем колата, докато още сме в движение, партньоре!

Еди не се притесняваше за това. Важното беше, че бяха в движение. Шийми също бе в движение… но колко още?

— И Шийми е единственият, който ви телепортира — продължи мъжът на Сузана. — Нали така?

— Ъхъ.

— Единственият, който може да телепортира.

— Ъхъ.

Еди си помисли за двете им мисии — да освободят Разрушителите (или да ги убият, ако нямаше друг начин да ги спрат) и да осуетят предстоящата среща на писателя със смъртоносния микробус. Роланд смяташе, че ще успеят да свършат и двете неща, ала за тази цел се нуждаеха от телепортаторските умения на Шийми поне два пъти. Освен това гостите им трябваше да се, върнат зад тройните ограждения, след като днешното им съвещание приключеше, което означаваше, че малоумно изглеждащият мъж трябваше да проведе три телепортации.

— Той казва, че не го боли — рече Динки. — Ако за това се тревожиш.

Вътре в пещерата останалите се засмяха на нещо. Колко им трябваше — сигурно си мислеха, че щом Шийми е в съзнание и се храни, значи всичко е наред.

— Не — отрече младият стрелец. — Според Тед какво се случва с Шийми по време на тези телепортации?

— Че получава мозъчни хемороиди — без никакво бавене отвърна Динки. — Малки ранички по повърхността на мозъка му. — Той почука с показалеца по черепа си, за да илюстрира казаното: — Пльок, пльок, пльок.

— Състоянието му влошава ли се? — попита Еди. — Влошава се, нали?

— Абе, пич, ти да не смяташ, че да ни разкарва насам-натам е моя идея?

Еди вдигна ръка досущ като регулировчик, спиращ автомобил.

— Не, не. Просто се опитвам да разбера какво става. — „И какви са ни шансовете.“

— Мразя да го използваме по този начин! — избухна младежът, ала сподави вика си, за да не го чуят тези в пещерата. Въпреки това обаче Еди нито за миг не си помисли, че Динки преувеличава — младежът наистина бе разстроен. — Той няма нищо против — той иска да го прави — и това само влошава нещата. Начинът, по който гледа към Тед… — Ърншоу вдигна рамене. — Така едно куче би гледало най-добрия господар във вселената. Шийми гледа по същия начин и към твоя дин, в случай че не си забелязал.

— Той го прави за моя дин — рече Еди, — а това е най-важното. Може да не ти се вярва, Динк, но…

— Но ти го вярваш.

— Абсолютно. Сега да ти задам най-важния въпрос — как мислиш, според теб Тед знае ли колко време ще издържи Шийми? Като се има предвид, че сега помощта, която получава, се е увеличила?

„Кого се опитваш да развеселиш, братко“ — проговори изведнъж Хенри в главата му. Циничен както винаги. — „Него или себе си?“

Динки изгледа Еди така, сякаш бе откачен или в краен случай малоумен.

— Тед е бил счетоводител. От време на време преподавател. Надничар, когато не е могъл да си намери нищо по-добро. Той не е лекар.

Младият мъж обаче не се отказваше.

— Какво мисли той?

Динки мълчеше. Вятърът виеше, заглушавайки музиката, а гръмотевиците трещяха като търкалящи се кости. Накрая рече:

— Може би три или четири пъти… но последствията стават все по-лоши. Вероятно само два пъти. И няма никакви гаранции, разбираш ли? Може да получи удар още следващия път, когато се напъне да отвори дупка, през която да преминем.

Еди се опита да измисли друг въпрос, но не можа. Последният отговор бе помел и последните останки от слабия му оптимизъм като приливна вълна и когато Сузана ги извика, той с радост се завтече към пещерата.

ЧЕТИРИ

Шийми Руиз бе възвърнал апетита си — всички бяха възприели това като добър знак — и сега се хранеше лакомо. Кървавите петънца в очите му бяха избледнели, но все още се открояваха на фона на белите му ириси. Еди се запита какво ли щяха да направят стражите от „Синия рай“, ако ги забележеха… и как ли щяха да погледнат на горкият човечец, ако изведнъж го видеха със слънчеви очила.

Роланд разговаряше с Отрода в дъното на пещерата — явно бе успял да го накара да се изправи на крака, освен ако не го беше пренесъл дотам на ръце. Е, „разговаряше“ бе малко пресилено, защото