Тъмната кула

страстния стремеж на своя дин да я зърне и да влезе в нея, дори и това да го убиеше. Какво ли имаше в центъра на вселената? Имаше ли изобщо мъж (или момче), който да устои и да не поиска да разбули мистерията и да съзре със собствените си очи отговора на вселенските загадки?

Дори и да изгубеше разсъдъка си?

— Но за да сторим това, първо трябва да свършим две неща. Едното е да се върнем в нашия свят и да спасим един човек. Писател, който разказва историята ни. Другото е онова, за което вече говорихме. Освобождаването на Разрушителите. — Честността го накара да добави: — Или прекратяването на делото им. Разбираш ли?

Този път Шийми не каза нищо. Взорът му беше вперен там, накъдето гледаше и Роланд — в мъглата. Сякаш бе хипнотизиран. Видът му разтревожи Джейк, ала той продължи. Вече бе стигнал до въпроса си и нямаше връщане назад.

— Въпросът е какво да свършим по-напред? Навярно изглежда, че спасяването на писателя е по- лесната задача, защото няма да има противодействие… поне доколкото ни е известно… но пък да не забравяме риска… — Момчето не искаше да каже: „Но пък да не забравяме риска телепортирането ни да те убие“, ето защо млъкна неуверено по средата на изречението си.

Ала Шийми продължаваше да мълчи и Джейк вече се чудеше дали да опита отново, когато телепортът внезапно проговори. Също както и преди взорът му бе вперен навън, в мъглявия здрач на Тъндърклап.

— Снощи сънувах едно нещо — рече Шийми от Меджис, чийто живот навремето бе спасен от трима млади стрелци от Гилеад. — Сънувах, че пак съм в „Почивка за пътника“, само че нито Корал, нито Станли, нито Пети, нито Шеб — оня, дето свиреше на пиано — бяха там. Бях съвсем сам, миех пода и си пеех „Безгрижна любов“. Изведнъж летящите вратички изскърцаха — винаги правят тъй, когато някой влиза…

Джейк забеляза, че Роланд кимна усмихнато при тези думи.

— Погледнах нагоре — продължи Шийми — и видях ей туй момче. — Очите му се отместиха за миг към Джейк, след което отново се насочиха към входа на пещерата. — Приличаше досущ на теб, млади сай, направо можеше да ти е близнак. Ала лицето му бе обляно в кръв, едното му око беше извадено, загрозявайки хубостта му, и той куцаше силно. Изглеждаше като мъртвец и хем много ме изплаши, хем ме натъжи. Продължих да чистя, като си мислех, че ако продължа да си върша работата, той няма да ми обърне внимание и хич даже няма да ме забележи, ами ще си тръгне.

Джейк изведнъж си даде сметка, че тази история му звучи познато. Дали бе участвал в нея? Той ли бе това окървавено момче?

— Но той погледна право към теб… — измърмори Роланд, без да отделя взор от входа на пещерата.

— Да, Уил Диърборн, както се именуваше навремето — момчето се вторачи в мен и рече: „Защо трябва да ме нараниш, когато те обичам толкова много? Когато не мога да сторя нищо друго, а и не искам, защото любовта ме сътвори, нахрани и…“

— И ми вдъхна надежда за по-добри дни — промълви Еди. Една сълза се стрелна надолу по бузата му и капна безшумно на пода, където се превърна в малко влажно петънце.

— … и ми вдъхна надежда за по-добри дни? Защо искаш да обезобразиш лицето ми и да изпълниш сърцето ми с печал? Обичах те заради твоята красота, тъй както някога и ти ме обичаше заради моята, в дните преди светът да се промени. Сега ти забиваш пирони в плътта ми и изливаш живак в носа ми; ти насъска животните върху мен и те изядоха най-меките ми части. Около мен се събират кан-той и кикотът им не ми дава миг покой. Въпреки това те обичам, ще ти служа и дори ще възкреся магията, понеже такова бе сърцето ми, когато се надигнах от Първоначалието. Някога имах и сила, и красота, но вече силата ми се стопи…

— Ти заплака — рече Сузана и Джейк си помисли: „Естествено, че е заплакал.“ Той самият плачеше. Тед също ридаеше, както и Динки Ърншоу. Единствено очите на Роланд бяха сухи, но лицето му бе станало смъртнобледо.

— Той заплака — каза Шийми (сълзите се стичаха по бузите му, докато разказваше съня си) — и аз сторих същото, понеже виждах, че думите му са чисти като дневна светлина. Той ми рече: „Ако мъчението спре сега, навярно все още ще мога да се възстановя и да възвърна ако не хубостта си, то поне силата си…“

— Моята кес’ — каза Джейк и въпреки че никога не бе чувал думата, я произнесе правилно. — и своята кес’. Но още една седмица… или може би пет дни… или дори три… и вече ще е твърде късно. Дори и мъчението да спре, аз ще умра. Ти също ще умреш, защото когато любовта напусне света, всички сърца помръкват. Разкажи им за любовта ми, за болката ми и за надеждата, която още живее. Защото това е всичко, което съм, което имам и което искам.

Сетне момчето се обърна и излезе навън, а летящите врати отново изскърцаха. Скръъ- ъъц.

Шийми погледна към Джейк и се усмихна като човек, който току-що се е събудил.

— Не мога да отговоря на въпроса ти, сай — рече и почука с юмрук по челото си. — Нямам много мозък тука, само паяжини. Корделия Делгадо казваше тъй и мисля, че е била права.

Джейк не каза нищо. Беше смаян. Бе сънувал същото обезобразено момче, но не в кръчмата „Почивка за пътника“, а в Гейдж Парк, където бяха видели Чарли Пуф-Паф. Миналата нощ. Ала явно бе забравил съня си и едва ли щеше да си го припомни, ако Шийми не бе разказал своя сън. А дали Роланд, Еди и Сузана също бяха сънували това? Да. Можеше да го прочете по лицата им, тъй както виждаше, че Тед и Динки изглеждаха трогнати и озадачени едновременно.

Роланд се изправи, потръпвайки от болка, притисна хълбока си с ръка и каза:

— Благодарност, сай, Шийми, защото ни помогна много.

Някогашният прислужник от Меджис се усмихна неуверено.

— Как направих това?

— Няма значение, драги — каза Роланд и насочи вниманието си към Тед. — С приятелите ми ще излезем за малко навън. Трябва да говорим ан-тет.

— Разбира се — каза беловласият мъж и тръсна глава в опит да я прочисти.

— Направете ни услуга и бъдете бързи — обади се Динки. — Навярно всичко е наред, но да не си играем с късмета си.

— Ще имате ли нужда от неговата помощ, за да се върнете? — попита Еди, кимайки към Шийми. Той прекрасно знаеше, че въпросът е реторичен; как иначе тримата щяха да се върнат в „Алгул Сиенто“?

— Ами, да, но… — започна Динки.

— Значи вече си играете с късмета си — отбеляза Еди и заедно със Сузана и Джейк последва Роланд навън. Ко остана вътре при новия си приятел Хейлис от Чайвен. Това разтревожи Джейк. Не ставаше въпрос за ревност, а по-скоро за лошо предчувствие. Сякаш съзираше поличба, която някой по-мъдър от него — някой от манихейците навярно — можеше да разгадае. Дали обаче искаше да узнае значението й?

Може би не.

ШЕСТ

— Не си спомнях своя сън, докато Шийми не ни разказа неговия — рече Сузана, — и ако той не го беше разказал, сигурно никога нямаше да си припомня своя.

— Да — каза Джейк.

— Сега вече си го спомням много ясно — продължи жената. — Бях на една от спирките на метрото и това момче слезе по стълбите…

— Аз бях в Гейдж Парк — рече Джейк.

— Аз пък бях на площадката на Марки Авеню, където често играехме като деца — каза Еди. — В съня ми детето с окървавеното лице носеше тениска с надпис „НИТО МИГ СКУКА…

— … В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — довърши Джейк и той го изгледа смаяно.

Ала най-младият стрелец от техния ка-тет изобщо не забеляза това; мислите му се бяха насочили в