Тъмната кула

Стрелеца говореше, а Отрочето на Родърик слушаше безмълвно, като от време на време хвърляше погледи, изпълнени с благоговение, към лицето на Роланд. Еди успя да различи само две думи — „Чевин“ и „Чайвен“. Очевидно неговият дин разпитваше Отрода за създанието, което бяха срещнали на шосето в Ловъл.

— Има ли си име? — обърна се Еди към Тед и Динки, докато си вземаше втора чиния.

— Аз му викам Чъки — каза Динки, — защото ми прилича на куклата от онзи филм на ужасите, който гледах веднъж.

Еди се усмихна.

— „Детска игра“, да. И аз съм го гледал. След твоето кога, Джейк. И доста след твоето, Сузиела. — Косата на Отрода не приличаше особено, но топчестото му, луничаво лице и сините му очи бяха като тези на страховитата кукла. — Според вас ще може ли да пази тайна?

— Ако никой не го попита, ще може — каза Тед. Младият стрелец не остана много доволен от този отговор.

След около пет минути Роланд се присъедини към тях. На лицето му бе изписано доволно изражение. Той приклекна до Тед — ставите не го боляха толкова, когато ги раздвижеше — и попита беловласия мъж:

— Момъкът се казва Хейлис от Чайвен. Някой ще забележи ли отсъствието му?

— Едва ли — рече Тед. — Отродите се събират на групи пред портата зад спалните помещения, търсейки работа. Най-често ги използват за хамалски услуги, а в замяна на труда им ги хранят и ги поят. На никого не му прави впечатление, когато се запилеят нанякъде.

— Добре — кимна Роланд и веднага смени темата: — Колко дълги са дните при вас? Ще има ли двайсет и четири часа от този момент до утре сутринта?

Беловласият мъж бе заинтригуван от въпроса и се замисли за момент, преди да отговори.

— Сложи ги двайсет и пет — рече накрая. — Или дори повече, защото времето забавя хода си, особено на това място. С отслабването на Лъчите се наблюдават все по-големи несъответствия във времевия поток между световете. Навярно той е една от най-уязвимите точки.

Стрелеца кимна. Сузана му предложи да хапне, ала той й благодари и поклати глава. Зад него Отродът седеше на един от контейнерите и зяпаше босите си, покрити с рани крака. Еди бе изненадан, когато видя, че Ко се приближава към Хейлис, а обстоятелството, че зверчето му позволи да го погали по главата с уродливата си ръка, го изненада още повече.

— Има ли време сутринта, когато нещата са малко по-… как да го кажа…

— Когато са по-дезорганизирани? — подсказа Тед.

Стрелеца кимна.

— Чухте ли тръбата сутринта? — попита възрастният мъж. — Точно преди да се появим.

Роланд, Сузана, Еди и Джейк поклатиха глави.

Тед не изглеждаше изненадан.

— Но чухте музиката, нали?

— Да — потвърди тъмнокожата жена и подаде на спомощника нова кутия ноз-а-ла. Той загълта жадно любимата си напитка, а Еди, който го наблюдаваше недоверчиво, потръпна от отвращение.

— Благодаря ви, мадам. Тръбата оповестява смяната на караула. Тогава се включва и музиката.

— Мразя тази музика — процеди Динки.

— Ако има време, когато хватката се поразхлабва — продължи Тед, — това е то.

— В колко часа става това? — попита Роланд.

Тед и Динки се спогледаха. Младежът вдигна рамене и разпери осем пръста. Когато беловласият Разрушител кимна утвърдително, на лицето му се изписа облекчение.

— Да, в осем часа — каза Тед, след което се изсмя и поклати скептично глава. — Доколкото „осем часът“ означава нещо в свят, където затворът ти непрекъснато се мести на изток (или натам, където би трябвало да е изток).

Ала Роланд, който живееше в този разпадащ се свят отпреди Тед Бротиган дори да сънува място като „Алгул Сиенго“, вече бе привикнал с разклащането на непоклатимите природни закони и то не му правеше впечатление.

— Значи имаме около двайсет и пет часа — заключи Стрелеца. — Или по-малко.

Динки кимна.

— Ако очакваш някакъв хаос обаче, забрави. Те са стари кучета и си разбират от работата.

— Предполагам — каза Роланд, — но това е най-доброто, което можем да сторим. — Той се обърна към стария си познайник от Меджис и му махна да се приближи.

ПЕТ

Шийми веднага остави чинията си, пристъпи към Стрелеца и вдигна юмрук към челото си.

— Хайл, Роланд, който се именуваше Уил Диърборн навремето. Стрелеца отвърна на поздрава му и се обърна към Джейк.

Момчето го изгледа неуверено. Неговият дин му кимна, то заобиколи Тед Бротиган и седна срещу Шийми. Роланд бе приклекнал между двамата и сякаш не гледаше нито единия, нито другия.

Джейк вдигна юмрук към челото си.

Шийми му отговори със същото.

Момчето погледна към своя дин и попита:

— Какво искаш?

Стрелеца остана безмълвен и продължи да гледа към входа на пещерата, като че ли в мъглата имаше нещо, което изцяло бе погълнало вниманието му. Джейк знаеше какъв бе отговорът на въпроса му още преди да го зададе — знаеше го със сигурност, сякаш бе използвал дарбата си, за да надзърне в съзнанието на Роланд. Пътят им се разделяше на две и момчето бе предложило да се допитат до Шийми, преди да решат по кое разклонение да поемат. Тогава идеята му се бе сторила дяволски добра — Бог знае защо, — но сега, докато се взираше в това простосърдечно, не особено интелигентно лице и кръвясали очи, Джейк се запита две неща: от какъв зор му бе хрумнало това и защо някой — например Еди, който бе успял да запази здравия си разум въпреки всичко, през което бяха преминали — не му беше казал, че идеята да поверят бъдещето си в ръцете на Шийми Руиз е адски тъпа. Направо олигофренска, както биха казали бившите му съученици от гимназията „Пайпър“. Сега Роланд, който вярваше, че дори в сянката на смъртта имаше какво да се научи, искаше Джейк да направи това, което бе подхвърлил — кой предложи, той заложи, както би казал Еди, — и отговорът без съмнение щеше да го увенчае пред всички с ореола на суеверния малоумник, в който се бе превърнал. Добре де, и какво от това? Дори и въпросът му да се равняваше на хвърлена във въздуха монета, защо да не го зададе? За краткото време, откакто беше в компанията на Роланд, се бе натъкнал на магически врати, механични икономи, телепатия (която владееше и самият той, макар и в малка степен), вампири и паяколаци. Тъй че защо не остави Шийми да реши? В крайна сметка трябваше да изберат или едното, или другото… и той бе преминал през достатъчно трудности, за да се тревожи, че ще изглежда като идиот в очите на спътниците си. „Освен това — помисли си момчето, — ако сега не съм заобиколен от приятели, значи никога няма да бъда.“

— Шийми… — започна накрая. Беше малко страшничко да гледаш в тези кръвясали очи, но Джейк не отмести взор от тях. — Отправили сме се на дълъг път. Това означава, че трябва да свършим една работа. Всъщност…

— Трябва да спасите Кулата — прекъсна го синът на Станли. — А моят стар приятел възнамерява да влезе вътре, да се изкачи до върха и да съзре онова, що е там. То ще му донесе или съживяване, или смърт… или и двете. Навремето се именуваше Уил Диърборн — тъй бе то — и за мен все още Уил Диърборн е той.

Джейк погледна към Роланд, който продължаваше да се взира навън. На пребледнялото му лице бе изписано някакво особено изражение.

Един от пръстите на Стрелеца направи онзи въртелив жест.

— Да, ние трябва да спасим Тъмната кула — кимна момчето. Изведнъж си помисли, че разбира