Тъмната кула

е бил само страхът. Той е мързелив. Почувствах го, когато го срещнах, и съм сигурен, че и Еди го е усетил. Той е погледнал работата, която е трябвало да свърши, тя го е обезкуражила и си е казал: „Добре де, защо не се захвана с нещо по-_лесно_, което ми допада повече и което няма да ме затрудни толкова? А ако възникне някакъв проблем, те ще се погрижат за мен. Ще трябва да се погрижат за мен.“ Което и правим.

— Ти не го харесваш.

— Не — кимна Роланд. — Изобщо не го харесвам. Нито пък му вярвам. И преди съм срещал предачи на истории, Джейк, и мога да ти кажа, че всичките са един дол дренки. Те разказват истории, защото се боят от живота.

— Сигурен ли си? — попита момчето. Думите на неговия дин бяха неприятни… но в тях имаше частица истина.

— Напълно… Но… — Стрелеца вдигна рамене. „Това е положението“, сякаш казваше жестът му.

„Ка-шум“, помисли си Джейк. Ако ка-тетът им се разпаднеше, и това бе по вина на Стивън Кинг…

Добре де, и да станеше по вина на Кинг, какво щяха да направят? Щяха да си отмъстят на писателя? Това беше мисълта на Роланд… Глупава мисъл, като да искаш да си отмъщаваш на Господ.

— Но ние сме свързани с него — изтъкна Джейк.

— Да. Ала това няма да ми попречи да сритам пъзливия му мазен задник, ако имам гази възможност.

Момчето избухна в смях при тези думи и Стрелеца се усмихна. После Роланд се изправи, като притискаше с две ръце болния си хълбок. Лицето му бе изкривено от болка.

— Мамка му! — изруга той.

— Много ли те боли?

— Не обръщай внимание на болежките ми — махна с ръка неговият дин. — Ела. Имам да ти покажа нещо интересно.

Роланд закуцука по пътеката, виеща се по склона на възвишението. След няколко крачки се спря и понечи да приклекне, ала се намръщи и коленичи на един крак, след което посочи към земята с дясната си ръка.

— Какво виждаш? — попита.

Джейк приклекна до него. Сипеят бе осеян с камъчета и скалисти отломки Някой определено бе минавал оттук — по разровената земя се виждаха отпечатъци. Недалеч от мястото, където стояха, растеше мескитов храст — или поне на Джейк му заприлича на такъв. Две от клончетата му бяха отчупени; момчето се наведе към растението и долови острата, парлива миризма на мъзгата, след което отново насочи вниманието си към следите по сипея. Бяха няколко на брой, тесни и не особено дълбоки. Ако това наистина бяха следи, определено не бяха човешки. Джейк се съмняваше във възможността пустинното куче да ги бе оставило.

— Знаеш ли какво е минало оттук? — попита Джейк. — Ако знаеш, направо ми кажи — не ме карай отново да бърникам в главата ти.

Стрелеца се усмихна.

— Проследи ги — рече. — Виж какво ще намериш.

Момчето се надигна и бавно пое нагоре по пътеката, превито надве, сякаш го присвиваше стомахът. Следите го отведоха до голям скален блок, по чиято повърхност имаше прах, а в праха се виждаха драскотини, сякаш нещо четинесто се бе отъркало в него, когато беше минало оттук.

Джейк забеляза и няколко твърди черни косъма.

Той вдигна един от тях, след което веднага разтвори пръсти и го издуха от кожата си, потрепервайки от отвращение. Роланд го наблюдаваше съсредоточено.

— Изглеждаш сякаш си видял призрак — каза Стрелеца.

— Ужасно е! — възкликна момчето, едва осъзнавайки, че заеква. — О, Боже, какво е т-това? Какво ние н-н-наблюдавало?

— Онова, което Мия нарече Мордред. — Гласът на Роланд не се беше променил, ала погледът му бе станал толкова мрачен, че Джейк веднага отмести очи от лицето му. — Мъничето, на което според нея съм баща.

— Той е бил тук? През нощта?

Стрелеца кимна.

— И е подслушвал… — Джейк не можа да довърши.

— И е подслушвал съвещанието ни — да, така мисля. Чул е и историята на Тед.

— Не можеш да си сигурен в това — поклати глава момчето. — Тези отпечатъци може да са оставени от какво ли не. — Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че единственото, което се връзваше с подобни следи, бяха краката на чудовищен паяк.

— Иди малко по-нагоре — каза неговият дин.

Момчето го изгледа с вдигнати вежди и Стрелеца му махна с ръка, ала Джейк не помръдна. Вятърът вееше, а до ушите им достигаше музиката от затворническото поселище (сега звучеше „Мост над буйна река“), примесена с далечния грохот на гръмотевиците, наподобяващ търкалящи се кости.

— Какво…

— Давай — подкани го неговият дин и посочи към каменистия сипей.

Момчето се подчини, съзнавайки, че това беше поредният урок — с Роланд винаги имаше какво да научиш. Дори когато си в сянката на смъртта, пак имаше какво да научиш.

От другата страна на скалния блок пътечката продължаваше трийсетина метра по права линия, преди отново да завие. Отпечатъците на този прав участък бяха съвсем отчетливи. В групички потри от едната страна и по четири от другата.

— Тя каза, че е откъснала един от краката му — рече Джейк.

— Така е сторила.

Момчето се опита да си представи седмокрак паяк, голям колкото човешко бебе, и откри, че не може. Или по-скоро не искаше да го направи.

Зад следващия завой се натъкнаха на изсушен труп. Джейк беше сигурен, че е бил разпорен, ала вече бе трудно да се каже със сигурност. Нямаше никакви вътрешности, никаква кръв, никакви мухи. Просто купчина мръсна, сиво-кафява маса, която смътно — съвсем смътно — наподобяваше нещо кучешко.

Ко се приближи до останките и ги подуши, след което вдигна крак и се изпика върху тях. Когато се върна при Джейк, бе наперен, сякаш току-що бе свършил някаква много важна работа.

— Ето какво е вечерял снощният ни посетител — каза Роланд.

Момчето се огледа наоколо.

— Дали ни наблюдава в момента? Как мислиш?

— Мисля, че малките момчета се нуждаят от много сън, за да пораснат.

Джейк усети внезапното убождане на някакво неприятно чувство и веднага го прогони от съзнанието си. Ревност? Абсурд. Как можеше да ревнува от нещо, чиято първа стъпка в живота бе да изяде собствената си майка? Да, той беше кръвен роднина на Роланд — неговият истински син, ако трябва да сме точни, — но Стрелеца изобщо не бе искал това.

Дали?

Джейк осъзна, че неговият дин го гледа съсредоточено, и се почувства неловко.

— За какво си се умислил? — попита Роланд.

— За нищо — излъга момчето. — Просто се чудя къде ли се е скрил.

— Трудно е да се каже — въздъхна Стрелеца. — Сигурно само на този хълм има стотици дупки. Ела.

Мъжът пое обратно към мястото, където Джейк бе открил твърдите черни косми. Щом стигна дотам, започна методично да разравя земята с крак, заличавайки следите, оставени от Мордред.

— Защо правиш това? — попита Джейк с по-остър тон, отколкото бе възнамерявал.

— Няма защо Еди и Сузана да научават за това — отвърна неговият дин. — Той иска само да гледа, а не да се меси в нашата работа. Поне засега.

„Откъде знаеш това?“ — искаше да попита момчето, ала отново усети онова