Тъмната кула

— Това е дата — внезапно се обади Джейк. — Сигурен съм. Ключова дата в ключова година за ключовия свят. Деветнайсето число, ала кой ли месец? Вероятно пролетен или летен месец, понеже Кинг все пак се е разхождал…

— В момента там е лято — рече Сузана. — Юни. Шестия месец. Обърни шест наопаки и ще получиш девет.

— То и „роб“ наобратно става „бор“ — промърмори Еди.

— Мисля, че Сузана е права — заяви Джейк. — Мисля, че става въпрос за деветнайсети юни. Тогава Кинг е бил блъснат от онзи микробус и така дори възможността да се върне към историята за Тъмната кула — нашата история — бива елиминирана. Капут. Лъчът на Ган рухва от претоварването. Остава Лъчът на Шардик, ала той вече е прояден. — Момчето погледна към техния дин — лицето му беше пребледняло, а устните — почти сини. — Ще се пречупи като клечка за зъби.

— Може вече да е станало — рече Сузана.

— Не — отвърна Роланд.

— И откъде си толкова сигурен? — попита жената.

Стрелеца я изгледа със смразяваща усмивка и изрече:

— Защото вече нямаше да сме тук.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

— Как можем да предотвратим това? — намръщи се Еди. — Нали този тип Трампас казал на Тед, че това било ка.

— Може да не е разбрал правилно — каза Джейк, но гласът му беше глух. — Било е само слух, така че сигурно се е объркал. Може би става въпрос за юли. Или за август. А може и да е септември. Да, септември — септември е деветият месец в края на краищата…

Погледнаха към Роланд, който бе изпънал напред единия си крак.

— Ето къде ме боли — рече той сякаш на себе си. Докосна десния си хълбок… после ребрата си… накрая главата си. — От известно време насам имам пристъпи на главоболие. Става все по-зле и по-зле. Мислех си, че няма защо да ви казвам. — Прокара осакатената си дясна ръка нагоре по тялото си. — Ето къде ще бъде ударен. Строшено бедро. Изпочупени ребра. Разбита глава. Ще се търкулне мъртъв в канавката. Ка… и краят на ка. — Погледът му се избистри и той се обърна рязко към Сузана: — Коя дата беше, когато се озова в Ню Йорк? Припомни ми.

— Първи юни 1999.

Стрелеца кимна и се обърна към Джейк:

— А при теб? Същата, нали?

— Да.

— После във Федик… почивка… и Тъндърклап. — Роланд се замисли, след което изрече четири думи, подчертавайки всяка една от тях: — Все още имаме време.

— Но времето там тече по-бързо, отколкото тук…

— И ако някой от онези тласъци…

— Ка…

Думите им се припокриха. И тримата млъкнаха, вперили взор в Стрелеца.

— Можем да променим ка — рече Роланд. — Правено е и преди. Ще трябва да платим цената за това — ка-шум навярно, — ала не е невъзможно.

— Как ще отидем там? — попита Еди.

— Има само един начин — отвърна неговият дин. — Шийми трябва да ни изпрати.

Тишина, с изключение на далечния тътен на гръмотевиците, дали названието на тази мрачна страна53.

— Значи имаме две задачи — каза Еди. — Писателят и Разрушителите. С коя ще се захванем по- напред?

— С писателя — рече Джейк. — Докато все още има време да го спасим.

Ала Роланд поклати глава.

— И защо? — изкрещя Еди. — Отговори ми защо, човече! Много добре знаеш колко хлъзгаво е времето там! И е еднопосочно! Пропуснем ли деня, значи сме го пропуснали завинаги!

— Трябва да се погрижим и за сигурността на Лъча на Шардик — заяви невъзмутимо Роланд.

— Да не искаш да кажеш, че Тед и тоя Динки няма да позволят на Шийми да ни помогне, ако първо ние не им помогнем?

— Не. Шийми ще го направи заради мен, сигурен съм в това. Да предположим обаче, че нещо се случи с него, докато сме в Ключовия свят? Ще си останем в 1999.

— Нали на Търтълбек Лейн има врата… — започна младият мъж.

— Дори и да продължава да функционира през 1999, Еди, Тед ни каза, че Лъчът на Шардик вече е започнал да се огъва. — Роланд поклати глава. — Сърцето ми подсказва, че трябва да започнем с този затвор. Ако някой от вас не е съгласен, ще го изслушам с удоволствие.

Известно време никой не лродума — гръмотевиците бяха утихнали и единственият звук беше воят на вятъра. Накрая Сузана рече:

— Според мен трябва да попитаме Тед, преди да вземем окончателно решение.

— Не — поклати глава Джейк.

— Не — излая Ко.

— Трябва да попитаме Шийми — поясни момчето. — Да попитаме Шийми какво според него трябва да се направи.

Роланд мълчеше. После кимна бавно.

Девета главаСледи по пътеката

ЕДНО

Когато Джейк се пробуди от неспокойните си сънища, повечето от които бяха за „Дикси Пиг“, в пещерата се процеждаше бледа, безжизнена светлина. В Ню Йорк подобни дни винаги го изпълваха с желанието да пропусне училището и да си остане вкъщи, прекарвайки времето в четене на книги, гледане на телевизионни състезания и сладък следобеден сън. Еди и Сузана лежаха прегърнати в единичен спален чувал, а Ко бе пренебрегнал леглото, което му бяха оставили, за да спи при Джейк. Скунксът се бе свил на кравай, положил муцунка върху лявата си предна лапа. Повечето хора биха сметнали, че спи, ала Джейк виждаше златистите проблясъци под клепачите му и знаеше, че зверчето е нащрек. Спалният чувал на Стрелеца бе разкопчан и празен.

За миг Джейк се замисли над това, сетне стана и излезе навън. Четириногият му, приятел го последва, пристъпвайки тихичко по отъпканата земя, докато момчето се катереше по пътеката.

ДВЕ

Роланд имаше изнурен и болнав вид, но в момента бе приклекнал до пътеката, което означаваше, че хълбоците му не бяха толкова зле. Джейк последва примера му и също клекна, отпускайки ръце между бедрата си. Неговият дин му хвърли безмълвен поглед, след което отново впери взор в затвора, наричан „Алгул Сиенто“ от надзирателите и „Девар-той“ от Разрушителите. В момента той представляваше неясно петно в далечината, тъй като слънцето — било то електрическо или атомно — още не светеше.

Ко се приближи до момчето, изсумтя шумно и отново се престори на заспал, ала Джейк не можеше да бъде заблуден.

— Хайл и доброден — каза момчето, когато тишината взе да става тягостна.