проведоха някакъв разговор в своя интимен свят — света на близнаците.
Уенди протегна ръка и погали рамото на Уилям. Те се спогледаха и продължиха да гукат.
Добре ли си, сладичкото ми?
Да, ударих се, миличък Уилям, но не лошо.
Искаш ли да не ходим на вечеря у Стадли, сърце мое?
Ще отидем, но е много мило от твоя страна, че ме питаш.
Сигурна ли си, скъпа моя Уенди?
Да, миличък Уилям, няма нищо счупено, само дето май съм се наакала в пелените.
О, сладурчето ми, ама че досадно!
Тад се усмихна и погледна крачето на Уенди.
— Ще се появи синина. Всъщност май вече се е появила.
— Ще мине — усмихна му се Лиз. — А и няма да е последната.
Тад се наведе и целуна Уенди по носа, мислейки колко бързо и бурно се разразяваха тези бури — само преди три минути той се бе изплашил, че тя ще умре от липсата на кислород — и колко бързо отминаваха.
— Да — съгласи се той. — Бог да я пази, това няма да е последната.
3.
Когато близнаците се събудиха от късния си следобеден сън в седем часа същата вечер, синината на бедрото на Уенди беше почти черна. По форма приличаше на гъба и беше ясно очертана.
— Тад — извика го Лиз от другата маса за смяна на пелени. — Ела да видиш нещо.
Тад свали пеленките на Уенди, които не бяха мокри, а само навлажнени и ги пусна в кошчето за пране с надпис „нейни“. Взе голата си дъщеря в ръце и я занесе до масата, където лежеше сина му, за да види какво имаше да му покаже Лиз. Погледна Уилям и очите му се разшириха.
— Как мислиш? Не е ли странно? — попита Лиз.
Тад гледа Уилям дълго и накрая каза:
— Да-а-а, доста странно.
Като придържаше Уилям с ръка на масата, Лиз хвърли остър поглед към Тад.
— Ти добре ли се чувстваш?
— Да — отвърна Тад и сам се изненада колко беше спокоен. Сякаш някаква силна бяла светлина бе изгаснала, не като сигнална ракета пред очите му, а някъде в съзнанието му. Внезапно разбра значението на птиците, поне донякъде, а и каква щеше да бъде следващата стъпка. Разбра това, докато гледаше синината на крачето на сина си, еднаква по размер, цвят и разположение с тази на Уенди. След като Уилям бе грабнал чашата на Лиз и изсипал съдържанието й върху себе си, той бе тупнал здраво на дупето си. Но доколкото Тад бе видял, изобщо не бе наранил крачето си. А ето че сега се бе появила същата синка на дясното му краче, която по форма приличаше на гъба.
— Сигурен ли си, че нищо ти няма? — настоя Лиз.
— Те си делят дори и синините — каза той, без да отмества поглед от крака на Уилям.
— Тад?
— Добре съм. — Той докосна бузата й с устни. — Хайде да облечем Психо и Соматичен, какво ще кажеш?
Лиз избухна в смях.
— Тад, ти си хахо!
— Да, абсолютен хахо — усмихна се той със своята странна, далечна усмивка. Занесе Уенди обратно на плота и започна да я повива.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
АВТОМАТИЧНО ПИСАНЕ
1.
Тад изчака докато Лиз си легне преди да отиде в кабинета си. Поспря за миг пред вратата на спалнята, вслушвайки се в равномерното й дишане, за да е сигурен, че спи. Не знаеше дали това, което възнамеряваше да направи, ще бъде от полза, но ако успееше, можеше да се окаже опасно. Изключително опасно.
Кабинетът му, в миналото плевник, бе просторно помещение, разделено на две: място за четене с библиотека, диван и удобен фотьойл, и работен кът. Най-важната вещ в тази част на стаята беше едно старомодно, канцеларско бюро, изключително грозно на вид. То бе белязана и очукана от времето, но изключително удобна мебел. Тад го купи, още когато беше на двадесет и шест години. Лиз казваше понякога, че Тад не иска да се раздели с бюрото, защото тайно вярва, че в него се крие музата му. И двамата се усмихваха на тези думи, сякаш това наистина бе шега.
Над този динозавър висеше полилей с три крушки в стъклени глобуси. Когато Тад ги запали, на отрупаното бюро се очертаха три кръга ослепителна светлина. Сякаш Тад се канеше да играе някакъв странен вид билярд, ала какви точно бяха правилата за игра върху тази неравна повърхност беше трудно да се каже. Но вечерта след падането на Уенди, решимостта изписана на лицето на Тад би уверила страничния наблюдател, че залогът ще е голям, независимо от правилата.
Тад би се съгласил напълно с това. Все пак му трябваше едно цяло денонощие, за да събере кураж.
Погледна за миг пишещата машина, чиято форма се губеше под калъфа. Само лостът за нов ред от неръждаема стомана стърчеше от лявата страна като палеца на стопаджия. Тад седна пред машината, потрепвайки неспокойно с пръсти по бюрото. След малко отвори чекмеджето от лявата страна на машината.
Чекмеджето беше много широко и дълбоко. От него извади дневника си и изтегли чекмеджето докрай. В дъното се намираше глинената чаша, в която държеше моливите Берол Блек Бюти, а те самите се бяха разпилели. Сложи чашата на обичайното й място на бюрото и пъхна моливите в нея.
Затвори чекмеджето и се загледа в моливите. Беше ги напъхал вътре, след като преживя първия си транс, когато написа „ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ“ върху ръкописа на „Златното куче“. Тогава смяташе, че вече никога няма да пише с моливите, но само преди два дни той бе държал в ръката си един от тях, а ето че сега те пак бяха там, където стояха през последните дванадесетина години, докато Старк бе живял с него, В НЕГО. В продължение на дълги периоди Старк си кротуваше, сякаш не съществуваше изобщо. Но когато му хрумнеше някоя идея, старата лисица Джордж изскачаше изневиделица, както човечето на пружина от своята кутия. „Опа! Ето ме и мен, Тад! Давай, брато! Потегляме!“
И в следващите три месеца, точно в десет всяка сутрин, събота и неделя включително, Старк се появяваше. Грабваше един молив и започваше да пише откачените си глупости. С парите от тях Тад плащаше сметките, които не можеше да плати от хонорарите на своите книги. А когато свършеше книгата, Джордж отново изчезваше, като лудият старец, след като изтъкаваше злато от слама за Рапунцел.
Тад взе един от моливите, погледна следите от зъби по дървената му повърхност и го постави обратно на мястото му. Чу се тихо „туп“.
— Моята тъмна половина — промълви Тад.
Ала принадлежеше ли Джордж Старк на Тад? Бил ли е изобщо някога негов? Освен в състояние на транс, Тад не бе използвал тези моливи, откакто написа „Край“ на последната страница на последния роман от Старк „Пътуване до Вавилон“.
Нямаше за какво да ги използва в крайна сметка. Те бяха на Джордж Старк, а Старк беше мъртъв… поне така трябваше да бъде. Сигурно след известно време дори щеше да ги изхвърли.
Но като че ли сега можеше да ги употреби за нещо.
Посегна към чашата, но бързо отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пещ, в която гореше жесток огън.
Не още.
Извади химикалката от джоба на ризата си, отвори дневника си и след известно колебание започна да
