пише:
Ако Уилям заплаче и Уенди започва да плаче. Но аз открих, че връзката между тях е много по-дълбока и по-силна. Вчера Уенди падна по стълбите и й излезе синина, като голяма, тъмносиня гъба. А когато бебетата се събудиха от сън и Уилям имаше синина. Със същата форма и на същото място.
По-нататък Тад продължи в характерния за дневника си стил, задавайки си сам въпроси, на които отговаряше. Докато пишеше осъзна, че този начин да открива истината за собствените си мисли, сам по себе си говореше за някаква двойственост. А може би беше просто още едно проявление на раздвоеното му съзнание и дух, нещо характерно за него и изключително загадъчно.
Въпрос: Ако снимам синините на крачетата на децата си и ги сравня, дали ще се окажат напълно еднакви?
Отговор: Да, така мисля. Това е като отпечатъците от пръсти и като гласовите характеристики.
Тад се облегна за момент, почуквайки с химикалката дневника си, размишлявайки върху написаното. После отново се наведе напред и започна да пише по-бързо.
Въпрос: Съзнава ли Уилям, че има синина? Отговор: Не, не мисля, че го съзнава.
Въпрос: Знам ли какво представляват врабчетата, какво е значението им?
Отговор: Не.
Въпрос: Но знам, че има врабчета. Това поне го знам, нали? Каквото и да си мисли Алън Пангборн или някой друг, аз знам, че има врабчета и знам, че те отново летят, нали?
Отговор: Да.
Сега химикалката направо препускаше през страницата. Не бе писал така бързо и то без да се замисля от месеци.
Въпрос: Знае ли Старк, че има врабчета?
Отговор: Не. Каза, че не знае и аз му вярвам.
Въпрос: Сигурен ли съм, че му вярвам?
Спря за малко, а после написа:
Старк знае, че има нещо. Но и Уилям знае, че има нещо. Ако има синина на крачето му, сигурно го боли. Но синината си дължи на падането на Уенди по стълбите. Уилям знае само, че има наранено място.
Въпрос: А Старк знае ли, че и той има такова място, където е уязвим?
Отговор: Да, мисля, че знае.
Въпрос: Птиците мои ли са?
Отговор: Да.
Въпрос: Това значи ли, че когато е написал ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ на стената в апартамента на Клоусън и у Мириам, той не е знаел какво прави и не си спомня изобщо, че го е написал?
Отговор: Да.
Въпрос: А кой написа за врабчетата? Кой го написа с кръв?
Отговор: Този, който знае. Този, на когото принадлежат врабчетата.
Въпрос: А кой знае? Чии са врабчетата?
Отговор: Аз знам. Мои са.
Въпрос: Аз бях ли там? Бях ли там, когато той ги уби?
Той спря да пише за малко и после продължи.
Да. Не. И двете. Не изпаднах в транс, когато Старк убиваше Хомър Гамаш и Клоусън, поне не си спомням. Май това, да научавам… да ВИЖДАМ… тази способност се развива у мен.
Въпрос: Той вижда ли те?
Отговор: Не знам, но…
— Би трябвало — промълви Тад и написа.
Трябва да може. Трябва да ме вижда. Ако той наистина е написал романите, значи ме познава добре от доста време. И тази му способност също се развива. Подслушвателното устройство изобщо не изненада старата лисица Джордж, нали? Разбира се, че не. Защото той знаеше, че ще инсталират такова нещо. Не може да не научиш нещо за тези работи, след като цели десет години пишеш криминални романи. Заради това и той не беше изненадан. Но има и друга причина, нали? Когато искаше да говори с мене насаме, той знаеше много добре къде може да ме открие, нали?
Да. Старк се обади у дома, когато искаше да ги подслушват и се обади в магазина на Дейв, когато не искаше. А защо искаше да ги подслушват в първия случай? Защото искаше да каже на полицията, че той не е Джордж Старк и че вече е разбрал това, приключил е с убийствата, и няма да преследва Тад и семейството му. А имаше и още една причина. Старк искаше Тад да види анализите на гласовите им данни, които знаеше, че полицията ще направи. Знаеше и че полицията няма да повярва на резултатите от тях, колкото и безспорни да бяха те… но че Тад ще повярва.
Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
Ама че хубав въпрос? Нареждаше се до другите от тоя род: как е възможно двама души да имат еднакви отпечатъци от пръсти и еднакви гласови характеристики? и как може две бебета да имат абсолютно еднакви синини при положение, че само едно от бебетата си е ударило крачето?
Той знаеше, че такива загадъчни случаи са вече добре документирани и приети за действителни, когато се отнасяха до близнаци. Преди около година в едно списание бе излязла статия по тези въпроси. Тад я бе прочел много внимателно, защото и неговите деца се очертаваха да бъдат близнаци. Описваше се случая с два еднояйчни близнака разделени от цял континент. Когато единият си счупил левия крак, другият изпитал страхотни болки в левия си крак, без дори да знае, че нещо се е случило с брат му. А също и случая с двете момиченца, които си бяха измислили собствен език, който не можел да разбере никой друг на земята. Тези близначки никога не научили английски, въпреки че и двете имали много висок коефициент на интелигентност. Притрябвал им английския. Те двете се разбирали прекрасно и нищо повече не им трябвало. В статията се споменаваше и за двама близнаци, които били разделени при раждането си и се срещнали отново като възрастни. Открили, че и двамата са се оженили в един и същи ден на една и съща година, съпругите им си приличали много и носели едно и също име. На всичкото отгоре и двете семейства нарекли първородните си синове с името Робърт. Синовете им пък се родили в един и същи месец.
Едно към едно.
Клъц и хлъц.
— И така, и онака, близнаците мислят еднакво — промълви Тад и огради последния въпрос, който бе написал:
Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
Отговор: Защото врабчетата отново летят. И защото сме близнаци.
Тад обърна нова страница и остави химикалката. С трепереща ръка извади един молив от чашата. Сърцето му биеше лудо, студ обхващаше тялото му, а моливът сякаш пареше ръката му с неприятна топлина.
Време е за работа.
Тад Бомънт се наведе над празния лист и написа с големи главни букви: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
2.
Какво точно възнамеряваше да прави с този молив?
Знаеше какво. Щеше да се опита да отговори на последния въпрос, който дори не бе записал защото бе очевиден: Можеше ли съзнателно да предизвика състоянието на транс? Можеше ли да накара врабчетата да полетят?
Можеше да провери това чрез една форма на психически контакт, за която бе чел, но която никога не бе виждал: автоматичното писане. Ако искаш да се свържеш с духа на някой мъртвец (или на жив човек) чрез този метод, хващаш в ръка химикалка или молив, докосвайки върха й до белия лист и просто чакаш духът да я задвижи. Тад бе чел, че на автоматичното писане, което се практикува на маса за спиритически сеанси, се гледа като на някакъв майтап, като на игра дори, и че това може да се окаже изключително опасно, тъй като участващите в сеанса може да бъдат обладани от зли духове.
Навремето, Тад бе прочел това, без да се запита дали вярва в него. То му бе толкова чуждо, колкото и
