Ето Старк се опитва да накара Мириам да се обади на Тад, като сам набира номера, тъй като от уплаха тя блокира, въпреки че имаше седмици, когато й се налагаше да звъни на Тад всеки ден. Съчувствието на Старк към нейния парализиращ страх се стори на Тад едновременно ужасно и убедително. А сега Старк използваше бръснача, за да…
Но Тад не искаше да прочете това, нямаше да го прочете. Вдигна изтръпналата си ръка, която тежеше като олово. Щом отдели молива от листа, отново започна да чувства ръката си. Мускулите му се бяха схванали, а от вътрешната страна на средния пръст усещаше тъпа болка. От стискането на молива се бе образувала тъмночервена вдлъбнатина.
Той погледна изписаната страница с ужас и нямо учудване. Последното нещо, което искаше, бе да докосне отново листа с молива и така да затвори отвратителната верига между своето съзнание и това на Старк… Но нали не се бе захванал с това само за да прочете разказа за убийството на Мир Каули?
Ами, ако се завърнат птиците?
Няма, те вече бяха изпълнили своето предназначение. Веригата не беше прекъсната и все още работеше. Тад не знаеше защо беше толкова сигурен в това, но знаеше, че врабците няма да се появят отново.
Къде си, Джордж? Защо не чувствам присъствието ти? И ти ли така не го чувстваш? Или има нещо друго? Къде си, мама му стара?
Задържа мисълта в съзнанието си, опитвайки се да си я представи като ярко червен, неонов надпис. След това стисна молива и започна да го приближава към листа.
Щом върхът докосна листа, ръката му се вдигна сама и отгърна нова страница. Дланта му пак изглади страницата. После моливът отново се върна към листа и написа:
< Няма значение — каза Машин на Джак Рейнджри. — Нали навсякъде е едно и също. — Машин не каза нищо за момент. — Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
Навсякъде е едно и също. Той позна първо това изречение, а после и целия пасаж. Беше от първата глава на първия роман на Старк „Пътят на Машин“.
Този път моливът бе спрял сам. Тад го вдигна, погледна написаните думи и почувства ледени иглички. Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
В „Пътят на Машин“ за Алексис родният дом беше Флатбъш Авеню, където той бе прекарал детството си, метейки кръчмата на покойния си баща алкохолик. А къде щеше да е родния дом в тази история?
„Къде е у дома?“ помисли си Тад и бавно приближи молива до листа.
Моливът изписа бързо няколко „m“ знака, спря и отново продължи.
< У дома е там, където е началото.
написа моливът под птиците.
Игра на думи. Какво значеха те? Наистина ли още съществуваше връзката със Старк или Тад се самозаблуждаваше? Истина бяха и птиците и трескавото писане, това поне съзнаваше, но сега бе отслабнало усещането за горещина и непреодолимия подтик да пише. Ръката му още бе изтръпнала, но това можеше и да се дължи на силата, с която стискаше молива, а съдейки по следата останала на пръста му, стискаше го наистина силно. Не бе ли чел пак в същата статия за автоматичното писане, че хората често се заблуждават при спиритическите сеанси и в повечето случаи ги ръководи не някой дух, а собствените им подсъзнателни мисли и желания?
У дома е там където е началото. Ако това беше мисъл на Старк и ако тя изобщо имаше някакъв смисъл, началото бе тук, в тази къща, нали? Защото Джордж бе роден тук.
Внезапно в паметта му изникна един пасаж от статията в „Пийпъл“:
„Заредих лист хартия в пишещата машина… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини. Вероятно защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.“
Хитро. Колко хитро, но всъщност имаше много малко общо с реалните факти, нали? Не му беше за първи път да разправя истории, които бяха далеч от истината, а и едва ли щеше да му е за последен път, ако, разбира се, преживееше всичко това. Не бяха лъжи, не беше дори и разкрасяване на истината. Това беше почти подсъзнателното умение да превръща в художествена измислица и собствения си живот. Тад не познаваше писател, който да не го прави. Не го правеше само, за да се покаже в по-добра светлина в дадена ситуация, защото разказваше и случки, които разкриваха и лошите му черти или го караха да изглежда глупаво смешен. В кой филм един журналист казваше: „Ако можеш да избираш между истината и легендата, отпечатай легендата.“ Май беше в „Мъжът, който застреля Либерти Валънс“. Такъв подход за журналистиката беше неморален и грозен, но беше страхотен за литературата. Преливането на измислицата в истинския живот беше неизбежно професионално изкривяване при писателите. Както китаристите получават мазоли на пръстите от свиренето на китара, а пушачите — кашлица след години пушене.
Фактите около раждането на Старк се отличаваха значително от казаното в „Пийпъл“. Нямаше никакво тайнствено решение да пише романите на ръка, въпреки че с времето това се бе превърнало в ритуал. А що се отнася до ритуалите, писателите бяха толкова суеверни, колкото и професионалните спортисти. Бейзболните играчи носеха едни и същи чорапи или се прекръстваха преди да заемат позиция за удар. Писателите, постигнали успех, превръщаха едно и също действие в ритуал в стремежа си да избегнат загубите, които в литературата се изразяваха в невъзможност да се твори.
Навикът на Джордж Старк да пише романите си на ръка започна с това, че Тад забрави да донесе ленти за пишещата машина във вилата в Касъл Рок. Не бе имал лента, но идеята му бе прекалено хубава и обещаваща, за да чака и затова той бе преровил чекмеджетата на бюрото в малкия си кабинет, докато откри една тетрадка и няколко молива и…
По онова време отивахме на вилата край езерото доста по-късно през лятото, защото трябваше да водя триседмичния летен курс. Как се наричаше? Творчески методи. Много тъпо нещо. Помня, че беше края на юни. Да, спомням си, че Лиз се оплакваше, че сме останали без кафе…
У дома е там, където е началото.
В разговора с Майк Доналдсън, журналиста от „Пийпъл“ Тад бе разказал измислената история за раждането на Старк и бе прехвърлил мястото на действието тук, в Лъдлоу, без дори да се замисли, вероятно защото именно в Лъдлоу, той бе написал повечето от романите си и беше съвсем естествено да определи тази къща като сцена за действието. А щом обмисляш сцена на действието, все едно пишеш роман. Ала Джордж Старк не бе направил тук своя дебют и не тук бе погледнал за първи път през очите на Тад, въпреки че именно в този дом Тад бе написал по-голямата част от романите си и тези на Джордж и именно тук двамата бяха изживели странния си, двойствен живот.
У дома е там, където е началото.
В този случай, у дома беше Касъл Рок. Точно там се намираше и гробището Хоумланд. Според Тад, макар не и според Алън, именно в гробището Хоумланд убиецът Джордж Старк се бе появил в образ от плът и кръв преди около две седмици.
Сети се за друг въпрос, който бе много важен, следваше съвсем естествено, и който изникна в съзнанието му така спонтанно, че го произнесе на глас, както срамежливият почитател би произнесъл името на любимия си писател на среща с него. „Защо искаш да се върнеш към писането?“
Тад приближи ръката си до листа, докато моливът го докосна. Ръката му отново се вкочани, сякаш я бе потопил в бистър и леден поток.
Ръката му отново отгърна на нова страница и приглади листа. Но този път не започна да пише веднага. Тад дори успя да си помисли, че връзката му със Старк сигурно е прекъснала, когато моливът подскочи, сякаш бе живо същество… и при това много лошо ранено. Подскочи, изписа наклонена запетайка, подскочи отново, начерта тире, а след него написа:
< Джордж Старк Джордж Старк Няма никакви птици Джордж Старк
преди да спре като износена машина.
< Да, можеш да пишеш името си, можеш да отричаш и съществуването на врабчетата. Много хубаво. Но защо искаш да пишеш пак? Защо е толкова важно за теб? Толкова важно, че убиваш хора?
< Ако не пиша, ще умра.
написа моливът.
— Какво искаш да кажеш? — промълви Тад, но усети как му се замайва главата от внезапно обхваналата го надежда. Нима можеше да е толкова лесно? Сигурно можеше, още повече, че се отнасяше
