малко вероятно. Това, до което се добрах, бе прекалено свързано, за да е сън. Това беше паметта му. Подсъзнателният архив на Джордж Старк, където всичко е записано и подредено. Ако проникне в моето подсъзнание, а може и да го е направил вече, сигурно ще открие същото.“ Тад отпи от млякото и се загледа във вратата на килера.
Дали мога да проникна в мислите му, когато е БУДЕН… в съзнателните му мисли?
Отговорът сигурно беше да, но Тад си помисли, че това пак ще го направи много уязвим. И следващият път нямаше да се отърве само с молив забит в ръката. Следващият път можеше да е нож за отваряне на писма в гърлото.
Не би го направил. Той има нужда от мен.
Да, но той е откачен. А откачените не винаги действат в своя полза.
Тад погледна пак вратата на килера и си помисли, че може да мине оттам и да излезе навън, от другата страна на къщата.
Мога ли и аз да го накарам да направи нещо? Както той ме накара?
На този въпрос не можеше да отговори. Засега не можеше. А някой неуспешен опит можеше да го убие.
Тад изпи докрай млякото, изплакна чашата и я остави да се суши. След това влезе в килера. Тук между лавиците с консерви и пакетите с храна се намираше скрита врата, която извеждаше на широката поляна в задния им двор. Той отключи вратата и отвори и двете й крила. Масата и скарата на двора приличаха на мълчаливи часовои. Тръгна по асфалтовата алея, която опасваше къщата и след малко се озова на главната алея.
Тук-таме, като отражение върху черно стъкло, се появяваха светли петна върху асфалта от променливата светлина на луната.
„Птичи цвъчки, да си го кажем направо,“ помисли си Тад.
Той продължи бавно по алеята и спря точно под прозорците на кабинета си. Един камион изникна от хоризонта и профуча край къщата по шосе номер 15, хвърляйки за миг ярка светлина върху поляната и алеята. В този миг Тад видя две мъртви врабчета на пътеката, малки пернати купчинки, с вирнати нагоре крачета. Камионът отмина. На лунната светлина телата на мъртвите птички отново се превърнаха неясни сенки.
„Наистина ги е имало — помисли си Тад. — Врабчетата са истински.“ Той отново изпита сляп ужас и погнуса, сякаш се бе докоснал до нещо, което го караше да се чувства омърсен. Опита се да свие ръцете си в юмруци и лявата му ръка бе пронизана от крещяща болка. Вече минаваше действието на лекарството.
Били са тук. Наистина са били. Как е възможно това?
Не знаеше.
Извиках ли ги или ги създадох от нищото?
И това не знаеше. Но беше сигурен в едно, че врабчетата, които дойдоха тази вечер, истинските врабчета, които долетяха преди транса му, бяха само малка част от всички. Една съвсем микроскопична част.
„Никога вече — помисли си той. — Моля ви, никога вече.“
Но подозираше, че неговите желания нямат значение. И това беше най-ужасното. Той бе отприщил някакви кошмарни свръхестествени сили в себе си, над които нямаше власт. Дори мисълта за някаква власт беше смешна.
А и вярваше, че преди да приключи всичко, те щяха да дойдат отново.
Тад потрепери и се върна обратно в къщата. Промъкна се в килера на собствения си дом като крадец, заключи вратата и се отправи към спалнята с туптящата си ръка. Преди да си легне, изпи още един Перкодан с вода от кухнята.
Лиз не се събуди, когато той легна до нея. След известно време той намери убежище в тричасов, неспокоен сън, в който кошмарите кръжаха около него, но все му се изплъзваха.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТАРК ПАЗАРУВА
1.
Пробуждането не беше като пробуждане. Имаше чувството, че никога не е бил буден, нито че някога е спял, поне не в този смисъл, който нормалните хора влагат в тези понятия. Сякаш никога не се събуждаше, а само преминаваше от един сън в друг. Така животът му, поне тази част от него, която помнеше, приличаше на огромна зала с огледала или на безброй китайски кутийки, които влизат една в друга.
Този сън обаче беше кошмар.
Събуди се със съзнанието, че изобщо не е спал. Тад Бомънт бе успял някак да го хване за малко, да го подчини на собствената си воля. Дали каза нещо, дали разкри тайни, докато Тад го държеше в ръцете си? Така му се струваше, ала беше съвсем сигурен, че Бомънт няма да може да разтълкува казаното, нито пък да различи същественото от несъщественото.
Събуди се с болка.
Бе наел двустаен апартамент в Ист Вилидж, близо до Бе Авеню. Отвори очи и видя, че седи до разнебитената кухненска маса с отворена тетрадка пред себе си. Струйка кръв се стичаше по избледнялата мушама върху масата и в това нямаше нищо странно, тъй като от дясната му ръка стърчеше химикалка „Бик“.
Сега си припомни съня.
Така бе успял да прогони Бомънт от съзнанието си. Това се оказа единственият начин да прекъсне връзката, която оня пъзльо бе успял някак да създаде между тях двамата. Пъзльо ли? Да. Но Тад беше и хитрец и не биваше да забравя това. В никакъв случай не трябваше да го забравя.
Старк смътно си спомняше как в съня Тад беше с него, в леглото му и двамата си говореха, шептяха в тъмното. В началото това му се стори приятно и странно успокояващо, като да си говориш с брат си след като си легнете и лампите са изгасени.
Но те не просто разговаряха, нали?
Всъщност, споделяха тайните си… или по-скоро Тад задаваше въпроси, а Старк му отговаряше. Беше приятно да отговаря, носеше успокоение. Но и тревога. Първо, тревогата възникна по повод на птиците. Защо Тад го питаше непрекъснато за птиците? Нямаше никакви птици. На времето, много… много отдавна… но не и сега. Това беше някаква игричка, жалък опит да го изплаши. Но малко по малко, чувството за тревога се свърза с изключително изострения му инстинкт за самосъхранение. То нарастваше и ставаше все по-ясно с усилието му да се събуди. Чувстваше се така, сякаш някой го натискаше под водата, сякаш се давеше…
В това полубудно състояние, той отиде в кухнята, отвори тетрадката и взе химикалката в ръка. Тад не бе подушил нищо, а и защо трябваше да подуши? Нали и той пишеше на петстотин мили оттук? Чувстваше някак странно химикалката в ръката си, но и тя трябваше да свърши работа, нямаше как.
Видя, че е написал „РАЗПАДАМ СЕ“. В този миг бе съвсем близко до магическото огледало, което делеше съня от будното състояние и той се опита да наложи собствените си мисли, собствената си воля на това, което щеше да се появи на белия лист, но беше трудно, о, боже, страшно трудно.
Беше си купил химикалката и пет тетрадки от една книжарница още с пристигането си в Ню Йорк, преди дори да наеме скапания апартамент. В книжарницата имаше от моливите Блек Берол и му се искаше да си купи от тях, но се въздържа. Независимо чие съзнание бе карало моливите да се движат по листа, именно ръката на Бомънт ги бе държала и той трябваше да разбере дали може да прекъсне тази връзка с него. Затова си купи химикалка. Ако можеше да пише, да пише сам, всичко щеше да е наред и нямаше да има нужда повече от оня хленчещ нещастник в Мейн. Но химикалката се оказа безполезна. Колкото и да се опитваше, колкото и да се напрягаше, единственото, което успя да напише бе собственото си име. Пишеше го отново и отново: Джордж Старк, Джордж Старк, Джордж Старк, докато накрая на страницата се появиха само неразбираеми драсканици като на дете в предучилищна възраст.
Предния ден бе отишъл в Централната библиотека на Ню Йорк и бе наел за един час една електрическа
