пишеща машина IBM. Този час му се стори цял век. Седеше в малка кабинка, заградена от три страни, с треперещи пръсти върху клавишите. Напечата само името си, този път с главни букви: ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК.
„Стига! — извика той на себе си. — Напечатай нещо друго, каквото и да е, само престани с това!“
Направи огромно усилие. Наведен над клавишите, облян в пот, той напечата: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.
Едва когато погледна листа, видя че всъщност е написал: Джорджият Джордж Старк старкува над старковото старк.
Обхвана го бяс, идеше му да грабне пишещата машина и да се развилнее из читалнята, да я размахва като варварин своя боздуган, разбивайки глави и гърбове. Щом не може да твори, нека да руши!
Вместо това, успя да се овладее с огромно усилие. Тръгна си от библиотеката, изхвърляйки в едно кошче за боклук, смачканите в силната му ръка безполезни листа. Сега с химикалката в ръка, той си спомни за умопомрачителния гняв, който бе изпитал като разбра, че без Бомънт не може да напише нищо, освен собственото си име.
И за страха.
И за паниката.
Но Бомънт все още беше в ръцете му, нали? Бомънт може би си мислеше, че беше обратното и тук го чакаше… една страшно неприятна изненада.
„изгубвам,“ написа той. Господи, не биваше да казва повече на Бомънт. Това, което бе вече написал, бе повече от достатъчно. Направи огромно усилие да подчини на себе си предателската си ръка. Да се събуди.
„целостта си“ написа ръката му, сякаш за да подсили предишната мисъл и изведнъж Старк видя как забива химикалката в Бомънт. Помисли си: „И аз мога да го правя. Не мислех, че и ти можеш, Тад, защото ти си просто един мухльо в крайна сметка. Но опре ли ножа до кокала… аз се оправям, копеле такова. Време е вече да го разбереш.“
Въпреки че това сякаш бе сън в съня и че той бе обхванат от ужасното, шеметно усещане на безконтролност, част от непоклатимото му, свръхсамочувствие се възвърна и той успя да пробие щита на съня. Успя да изплува на повърхността, преди Бомънт да го удави и в този миг на триумф овладя химикалката… и най-сетне успя да напише нещо с нея.
За момент, но само за момент, изпита чувството, че две ръце държат два различни инструмента за писане. И това чувство бе така ясно и реално, че не можеше да не е истинско.
„няма никакви птици,“ написа той. Това бе първото истинско изречение, което бе написал като живо същество. Беше му много трудно да го напише — само същество със свръхестествена решимост можеше да направи това усилие. Но щом веднъж написа думите, усети че силата му се е върнала. Стискането на другата, чужда ръка отслабна, но Старк сам я сграбчи без колебание и милост.
„Нека и ти се подавиш малко — помисли си. — Да видим как ще ти се хареса на тебе.“
В изблик, по-бърз и облекчаващ и от най-силния оргазъм, Старк написа: НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ! Мръсно копеле, махай се от ГЛАВАТА МИ!
След това, без дори да се замисли, мисленето би могло да събуди фатално колебание, той замахна с химикалката. Тя изписа къса дъга и се заби в дясната му ръка… а на сто мили на север той почувства как Тад Бомънт забива един молив Берол Бюти в лявата си ръка.
Тогава се събуди. И двамата се събудиха — този път наистина.
2.
Болката беше пареща, силна, но и освобождаваща. Старк изкрещя, притискайки потната си глава към ръката, за да не се чуе вика му. Това беше вик на болка, но и вик на радост, на тържество.
Чувстваше как Тад се опитва да сподави собствения си вик в кабинета си в Мейн. Връзката, която Бомънт беше създал между тях, не се прекъсна веднага. Тя приличаше на набързо завързан възел, който внезапно се скъсва при последния напън. Старк почувства, почти видя, как сондата, с която коварното копеле бе пробило мозъка му, сега се въртеше, плъзгаше, изчезваше.
Старк посегна, но не с ръце, а със съзнанието си, за да хване изчезващия край на мозъчната сонда на Тад. В съзнанието на Старк, сондата приличаше на червей, на тлъста, бяла ларва, натъпкана с отпадъци и гнилоч.
Помисли си дали да накара Тад да сграбчи още един молив от чашата и също да го забие в себе си — този път в окото си. Или можеше да го накара да забие молива в ухото си, докато разкъса тъпанчето си и стигне до пихтиестия мозък. Почти чуваше писъка на Тад. Този писък той нямаше да може да сподави.
И тогава се спря. Не искаше Бомънт да умре.
Поне не още.
Поне докато Бомънт не го научеше как да живее сам.
Старк бавно отпусна ръката си, свита в юмрук и усети как и ръката в съзнанието му, тази, която държеше Бомънт и която бе точно толкова светкавична и безмилостна, също започва да се отпуска. Почувства как Бомънт, охранената бяла ларва, се гърчи и плъзга, стенейки.
— Засега — прошепна той и се залови за по-неотложна работа. С лявата ръка хвана химикалката, която стърчеше от дясната му ръка. Измъкна я бавно и я хвърли в кошчето за боклук.
3.
До мивката от алпака имаше бутилка уиски, която Старк взе и отиде в банята. Вървейки, размахваше дясната си ръка и по изтъркания, мръсен балатум се появиха големи колкото монета капки кръв. Дупката се намираше малко вдясно от третото кокалче на ръката му. Имаше идеално кръгла форма. Вътрешното кървене и оцапания с черно мастило ръб на дупката напомняха огнестрелна рана. Опита се да свие ръката си. Размърда пръстите си, но болката, която изпита бе ужасна и той се отказа от подобни опити.
Дръпна въженцето, с което се включваше шестдесет ватовата крушка над огледалото. С дясната ръка притисна бутилката с уиски към гърдите си, а с лявата отви капачката. Протегна ранената си ръка над мивката. Дали Бомънт правеше същото в Мейн? Едва ли. Та той не би могъл сам да почиства раните си. Несъмнено Тад вече беше на път за болницата.
Старк поля раната с уиски. Свирепа болка се стрелна от ръката до рамото му. Видя как уискито бълбука в раната му, видя кръвта сред кехлибарената течност и отново зарови лицето си в напоения с пот ръкав на ризата си.
Помисли си, че болката никога не ще отмине, но тя най-сетне започна да отслабва.
Опита се да постави бутилката на полицата под огледалото. Но ръката му трепереше, затова той я постави на ламаринения под с петна от ръжда под душа. След минутка щеше да си пийне от нея.
Вдигна ръката си срещу осветлението и огледа дупката. През нея се виждаше крушката, макар и не съвсем ясно, сякаш гледаше през някакъв червен филтър, натъпкан с мръсотия. Химикалката не бе пробила кожата докрай. Но може би Бомънт бе пробил своята.
Можеше поне да се надява на това.
Задържа ръката си под студената вода, разпервайки пръсти, за да може дупката да се разтвори докрай и стисна зъби срещу болката. В началото беше непоносима и той едвам сподави стенанието зад стиснати устни, но постепенно ръката му стана безчувствена, а болката — търпима. Остави водата да тече цели три минути. Спря крана и отново вдигна ръката си срещу светлината.
Светлината на крушката още се виждаше през дупката, но беше по-бледа, по-далечна. Раната се затваряше. Тялото му сякаш имаше невероятни възстановителни сили и това беше безкрайно интересно, като се има предвид, че всъщност се разлагаше. Губеше целостта си, както сам написа. Този израз беше много точен.
Разгледа внимателно лицето си повече от тридесет секунди в разкривеното, на петна огледало. Разтърси рамене, за да дойде на себе си. Да гледа лицето си, което едновременно бе познато и чуждо, винаги го караше да изпада в някакво състояние подобно на хипноза. Струваше му се, че ако продължи да се вглежда дълго в него, ще изпадне в транс.
