за писател, който изобщо никога не бе съществувал. За бога, та имаше достатъчно действителни писатели, които не можеха да живеят, без да пишат или поне така смятаха… а и в случаи подобни на Ърнест Хемингуей се бе получило именно така, нали?
Моливът потрепери, после нарисува дълга, криволичеща линия под последното изречение. Приличаше на графиката от гласовите данни.
— Хайде — прошепна Тад. — Какво по дяволите искаш да кажеш?
< РазпаДАМ СЕ.
Буквите се изписваха с мъка. Моливът потрепваше и се движеше между пръстите му, които бяха восъчно бели. „Ако натисна още малко, ще се счупи.“ Помисли си Тад.
изгубвам изгубвам целостта си
< няма никакви птици НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ
мръсно копеле махай се от главата ми!
Изведнъж ръката му отскочи. С майсторството на фокусник, който премята карта между пръстите си, моливът се плъзна във вцепенената му ръка. Сега Тад го държеше с острието напред, като нож.
Замахна с него, СТАРК замахна с него и внезапно го заби в кожата между палеца и показалеца на лявата ръка на Тад. Графитът, малко изтъпен от писането на Старк, премина през кожата. Моливът се прекърши. Вдлъбнатината образувана от молива се напълни с кръв и внезапно силата, която го бе обладала го напусна. Кървава болка прониза ръката му, от която стърчеше моливът.
Тад отхвърли глава назад и стисна зъби, за да спре викът стаен в гърлото му.
3.
До кабинета му имаше малка баня и когато Тад беше в състояние да ходи, отиде там. Огледа страхотно туптящата си ръка под яркото, флуоресцентно осветление. Приличаше на рана от куршум — идеално кръгла дупка, изцапана с черно по края. Черното приличаше на обгоряло, а не на графит. Обърна ръката си наопаки и видя малка червена дупчица, като от убождане с карфица върху дланта. Върхът на молива.
„Е, дотолкова се приближихме до края,“ помисли си Тад.
Задържа ръката си под студената вода, докато престана да я чувства, после извади шише с йод от шкафчето. Не можеше да държи шишето в лявата си ръка, затова го притисна към гърдите си и махна запушалката. Поля с йод раната на ръката си, стискайки зъби от болка. Течността побеля и се разпени.
Прибра шишето обратно и огледа етикетите на останалите лекарства едно по едно. Преди две години след падане при ски-бягане, бе страдал от ужасни болки в гърба и добрият доктор Хюм му бе предписал Перкодан. Тад пи само няколко хапчета, тъй като установи, че му объркваха съня и му пречеха на писането.
Най-сетне намери пластмасовото шише зад един флакон с пяна за бръснене. Отвори капачката на шишенцето със зъби и изсипа едно хапче на ръба на мивката. Помисли дали да вземе още едно, но се отказа. Бяха доста силни.
„А може и да им е изтекъл срока. Може тази весела нощ да завърши с припадък и бърза помощ, а?“
Реши да рискува. Нямаше избор, болката беше страхотна, неописуема. Що се отнася до бързата помощ… може би трябваше да отиде да прегледат раната. „Може би трябва, но да съм проклет, ако отида. През последните дни толкова хора ме гледаха все едно съм луд, че ще ми стигне до края на живота ми.“
Пъхна още четири хапчета в джоба на панталона си и прибра шишенцето в шкафа. След това залепи лейкопласт върху раната. „Като гледаш тоя лейкопласт не можеш да разбереш колко много боли. Той ми заложи капан. Заложи капан в съзнанието си и аз попаднах право в него.“
Това ли се случи всъщност? Тад не беше сигурен, но едно знаеше със сигурност — не искаше да се повтори преживяното.
4.
Когато се овладя, Тад прибра дневника си в чекмеджето на бюрото, изгаси светлината и слезе на втория етаж. Спря на площадката и се заслуша. Бебетата спяха, Лиз също.
Хапчето явно не беше старо и бе започнало да действа. Болката вече отслабваше. Ако свиеше ръката си, без да иска, туптенето се превръщаше в непоносима болка, но ако беше внимателен, болката се понасяше.
Но на сутринта, приятел, ще има да те боли… и какво ще кажеш на Лиз?
Не знаеше какво точно. Вероятно истината… или поне част от нея. Напоследък тя го хващаше, когато се опитваше да я излъже.
Болката отслабваше, но шокът от всички преживелици не отминаваше и сигурно щеше да му трябва доста време, за да заспи. Слезе на първия етаж и надникна зад прозрачните пердета на широкия прозорец в хола. В полицейската кола видя да проблясват две запалени цигари.
Стоят си там съвсем невъзмутими. Явно изобщо не са забелязали птиците, така че може би не е имало НИКАКВИ птици, освен във въображението ми. В крайна сметка на тия им плащат, за да забелязват.
Това заслужаваше да се провери, но кабинетът се намираше от другата страна на къщата. Нито прозорците му, нито пък гаража се виждаха от алеята. Така че ченгетата не биха могли да видят птиците. Не и докато бяха накацали.
Ами като отлетяха? Нима мислиш, че не са ги чули? Тад, та ти видя поне стотина, а може да са били двеста-триста.
Тад излезе. Едва бе отворил вратата на кухнята, когато и двамата полицаи изскочиха от колата. Двама едри мъже, които се движеха с тишината и бързината на оцелоти.
— Отново ли се обади, мистър Бомънт? — попита този, който седеше на мястото на шофьора. Казваше се Стивънс.
Тад не знаеше името на другия. Той беше млад и русокос, с кръгло лице, което излъчваше добродушие.
— Видях ги и ги чух — рече той и посочи небето. Луната, преминала първата четвърт, светеше над къщата. — Прелетяха през луната. Врабци бяха. Доста голямо ято. Обикновено не летят през нощта.
— Откъде мислиш са дошли? — попита Тад.
— Виж кво. В школата не съм посещавал часовете по птичо следене — засмя се той.
Другият полицай не се усмихна.
— Неспокоен ли сте тая вечер, мистър Бомънт? — попита той.
— Да, напоследък се чувствам непрекъснато неспокоен — погледна го открито Тад.
— Можем ли да направим нещо за вас сега, мистър Бомънт?
— Не, май не. Просто ми беше интересно това, което чух. Лека нощ, момчета.
— Лека — отвърна кръглоликия полицай.
Стивънс кимна леко. Под фуражката блестяха безизразните му очи. „Този си мисли, че съм виновен. За какво? Не знае. Сигурно не го и интересува. Но има вид на човек, който смята, че всеки носи някаква вина. Кой знае, може да е прав“, помисли си Тад.
Затвори вратата на кухнята зад себе си и я заключи. Отиде в хола и погледна пак през прозореца. Кръглоликият полицай бе седнал обратно в колата, ала Стивънс още седеше изправен до нея и за миг на Тад му се стори, че Стивънс го гледа право в очите. Това, разбира се, не беше възможно. Ако полицаят изобщо можеше да види нещо, то това беше само някаква тъмна фигура зад пердето. И все пак усещането оставаше.
Тад дръпна плътните завеси и отиде до барчето. Отвори го и измъкна бутилка уиски. Това му бе любимото питие. Дълго време гледа бутилката и накрая я прибра. Страшно му се пиеше, но това щеше да е най-неподходящият момент да започне да пие отново.
Отиде в кухнята и си сипа чаша прясно мляко, като внимаваше да не си свива лявата ръка. Раната пареше и беше страшно чувствителна.
„В началото не ми се съпротивляваше — помисли си Тад, отпивайки от млякото. — Но много скоро се наточи, толкова скоро, че чак страх да те хване. Май спеше. Може би сънуваше Мириам, но ми се струва
