прекланянето пред езически божества или практиката да се лекува главоболие чрез трепанация. Сега му се струваше, че в този метод има някаква убийствена логика. А сега трябваше да извика врабците.
Започна да мисли за тях. Опита се да си представи всички тези птици, хиляди птици, накацали по покриви и телефонни жици под мекото пролетно небе, в очакване на телепатичния сигнал, за да отлетят.
Образът се появи, но беше някак плосък и нереален, една мислена представа лишена от живот. Често, когато се опитваше да пише се получаваше същия сух, стерилен резултат. Беше дори по-лошо. Началото винаги му се струваше някак неприлично, като да целуваш по устата мъртвец.
Но беше разбрал, че ако не се откаже, ако продължи да реди думите върху листа, се ражда нещо друго, едновременно прекрасно и ужасяващо. Отделните думи изчезваха. Героите, безжизнени и сковани, започваха да се разкършват, сякаш през нощта ги прибираше в някакъв долап и на сутринта трябваше да се раздвижат преди да затанцуват сложния си танц. Нещо се раждаше в мозъка му. Усещаше как се променят електрическите вълни, как дисциплинираната им, монотонна пулсация се превръща в плавните делта вълни на съня и мечтанието.
Тад седеше прегърбен над дневника си с молив в ръка и се опитваше да предизвика това състояние. Минутите течаха, нищо не се случваше и той започна да се чувства глупаво.
В главата му се въртеше една реплика от мултипликационното филмче „Роки и Бълуикъл“: „Мини-дини- чили-вини, духовете ще проговорят!“ Какво щеше да каже на Лиз, ако тя се появеше и го попиташе какво прави с молив в ръка пред белия лист, малко преди полунощ? Че се опитва да нарисува зайче върху кибритена кутия и да спечели стипендия за прочутата Художествена академия в Ню Хейвън? По дяволите, та той дори нямаше от тези кибрити.
Пресегна се да сложи молива на мястото му, но се спря. Беше се извърнал малко на ляво, така че погледът му попадна в прозореца.
Една птица стоеше на перваза и го гледаше със светещи, черни очи.
Беше врабче.
Докато той гледаше, кацна още едно.
И още едно.
— Господи — промълви едва чуто с треперещ глас. През живота си не бе изпитвал такъв ужас… Внезапно усети същата сила, както когато говореше със Старк по телефона, само че сега беше много по- могъща.
Още едно врабче кацна, разбутвайки останалите. Зад тях видя цяла редица птици накацали на покрива на гаража, където държаха колата на Лиз и градинските инструменти. Бяха накацали и по стария ветропоказател, който се въртеше под тежестта им.
— О, господи — повтори Тад, а гласът му сякаш идваше от хиляди километри и беше изпълнен с учудване и ужас. — О, мили боже, та те са истински — врабчетата са истински!
И в най-смелите си представи не бе допускал това… но сега нямаше време да размишлява върху него. Съзнанието му бе заето с друго, за да може да размишлява. Внезапно кабинетът изчезна и на негово място Тад видя квартала Риджуей на Бергенфийлд, където беше отраснал. Той бе така пуст и притихнал, както къщата в кошмара му със Старк. Тад надничаше в този тих квартал, в един мъртъв свят.
Но не беше съвсем мъртъв, защото на покрива на всяка къща имаше цвърчащи врабчета. Телевизионните антени бяха отрупани с врабчета, както и всички дървета. По жиците нямаше празно място. Те бяха накацали по всички коли и върху синята пощенска кутия на ъгъла на Дюк Стрийт и Марлборо Лейн, и на стойката за велосипеди пред магазина на Дюк Стрийт, където ходеше да купува мляко и хляб като малък.
Светът беше пълен с врабчета, които чакаха командата да отлетят.
Тад Бомънт отметна глава назад, пяна се появи в ъгълчетата на устата му, тялото му се сви в неконтролируеми спазми. По первазите на всички прозорци на кабинета му имаше врабчета, които го гледаха — странна публика от птици. От гърлото му излезе продължителен, клокочещ звук. Очите му се обърнаха нагоре и лъсна бялото им.
Моливът докосна листа и започна да пише. На най-горния ред написа:
СЕСТРИЧКЕ
Пропусна два реда и изписа знака, който Старк използваше за да отбелязва нов параграф.
< Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка.
Врабчетата полетяха. Изведнъж отлетяха всички и тези от едновремешния Бергенфийлд в съзнанието му и тези — истинските, пред дома му в Лъдлоу. Те отлетяха в две различни небеса: в бялото, пролетно небе на хиляда деветстотин и шестдесета и в тъмното, лятно небе на хиляда деветстотин осемдесет и осма.
Те отлетяха и се изгубиха сред оглушителния плясък на размахани крила.
Тад се изпъна на стола… Ръката му сякаш бе прикована към молива, който я движеше. Моливът пишеше сам.
„Успях — помисли си той замаян, изтривайки пяна и слюнка от устата и брадата си с лявата ръка. — Успях, а ми се иска да не се бях захващал. Какво, за бога, е това?“
Той се втренчи в думите, които моливът нижеше по листа, а сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше чак в гърлото си. Думите — водопад от сини знаци, бяха с неговия почерк, но тъй или иначе всички романи от Старк бе написал със собствения си почерк. „След като имаме еднакви отпечатъци от пръсти, абсолютно еднакви гласови характеристики и предпочитаме една и съща марка цигари, би било много странно, ако не пишехме с един и същи почерк,“ помисли си Тад.
Почеркът както винаги беше неговият, обаче откъде идваха думите? Със сигурност, не и от собствената му глава. Там сега имаше единствено ужас и умопомрачително объркване. Изобщо не чувстваше ръката си, сякаш тя свършваше около шест сантиметра над китката. Не чувстваше и най-малък натиск, но виждаше как стиска до побеляване молива между палеца, показалеца и средния пръст. Сякаш някой му бе инжектирал солидна доза Новокаин.
Стигна до края на първия лист. Безчувствената му ръка откъсна листа, безчувствената му длан приглади следващия лист и моливът започна да пише отново.
< Мириам Каули отвори уста, за да извика. Бях стоял зад вратата търпеливо повече от четири часа без да пия кафе, без да пуша. Пушеше ми си, но ще запаля след като приключа с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да ме издаде. Казах си да не забравя да затворя очите й след като й прережа гърлото.
Тад осъзна с още по-голям ужас, че чете описанието на убийството на Мириам Каули… което сега не беше просто объркан миш-маш от несвързани думи, а жестокия, хладнокръвен разказ на човек, който бе много добър разказвач, достатъчно добър, след като милиони хора купуваха книгите му.
„Дебютът на Джордж Старк в документалната литература,“ помисли си Тад с отвращение.
Той бе успял да постигне точно това, което искаше — да установи контакт, някак си да проникне в съзнанието на Старк, точно както Старк бе успял да проникне в неговото. Но кой можеше да предположи, че по този начин ще отключи тези чудовищни, незнайни сили? Кой можеше да предположи? Врабците и фактът, че те бяха реалност бе ужасяващ, ала това тук беше още по-ужасно. Не беше ли си помислил, че тетрадката и моливът пареха, като ги докоснеше. И нищо чудно, та мозъкът на Старк бе адска пещ.
А сега, господи! Излиза от собствената му ръка! Исусе Христе!
< — Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали сестричке? — попитах я. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща?
< Сега по бузите й се стичаха сълзи.
Какво ти става, Джордж? Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
Ясно защо бе успял да шокира проклетото копеле за момент, когато му каза тези думи. Ако наистина се е случило така, то и Джордж е казал същите думи на Мириам преди да я убие.
Аз съм бил свързан с него по време на убийството. Така е. Затова и му казах това при разговора ни в магазина.
