природа.“
Тази мисъл го накара да се захили. Показаха се зъбите му. Приличаха на отровните зъби на змия.
Затвори капачката на шишенцето с фон дьо тена и започна да се пудри. „Започвам вече да смърдя, а скоро и другите хора ще усетят тази миризма, неприятна, тежка, като от месна консерва оставена цял ден на слънце. Това хич не е добре, приятели и другарчета. Ама хич не е добре.“
— Ще почнеш да пишеш, Тад — каза той, гледайки се в огледалото. — А ако имаме късмет, няма да трябва да пишеш дълго. — Усмихна се широко. Видя в огледалото един мъртъв, почернял зъб.
— Аз бързо схващам.
5.
В десет и половина на следващата сутрин продавачът в книжарницата на Хюстън Стрийт продаде три кутии моливи Берол Блек Бюти на един висок, широкоплещест мъж, с карирана риза, джинси и широки слънчеви очила. Лицето на мъжа беше силно напудрено. Явно мъжът бе прекарал нощта обикаляйки баровете със съмнителна репутация. А и както смърдеше явно не беше се напръскал, а направо се бе окъпал в някой евтин парфюм. Дори парфюмът обаче не можеше да скрие фактът, че контето вонеше на мръсно. На продавачът му мина мисълта да си направи шегичка по този повод, но много бързичко се отказа. Вярно, че контето миришеше ужасно, но изглеждаше мускулесто. А и покупката, за щастие, отне съвсем малко време. В крайна сметка педито си купуваше само моливи, а не Ролс Ройс.
По-добре да не закачаме гнилото.
6.
Старк се отби за малко в апартамента в Ист Вилидж, за да напъха нещата си в раница, която бе купил в един магазин за войнишки принадлежности още първия си ден в Ню Йорк. Ако не беше бутилката с уиски, едва ли щеше да си дава труда.
Изкачвайки се по разбитите стълби, той не забеляза три мъртви врабчета, които лежаха на тротоара.
Извървя Бе Авеню пеш, но не вървя дълго. Вече бе разбрал, че решителният човек, винаги може да си намери возило, стига да му притрябва.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
СРОКЪТ ИЗТИЧА
1.
Юнският ден, в който изтичаше едната седмица отсрочка за Тад Бомънт беше по-скоро като юлските горещници. Тад измина осемнадесетте мили до Университета на Мейн под хромирано на цвят небе, надул докрай климатичната инсталация в колата си, въпреки че тя гълташе страшно газ. Следваше го тъмно кафяв „Плимут“. Движеше се на разстояние не повече от две коли зад него и на не по-малко от пет. Рядко позволяваше на друга кола да се настани между тях. Ако пък някоя кола успееше да разкъса късата колона на някое кръстовище или в зоната около училището, кафявият „Плимут“ веднага я задминаваше… а ако не успееше, един от охраната на Тад пускаше за миг синия буркан на таблото отпред. Няколко негови просвятквания свършваха работа.
Тад караше предимно с дясната ръка, като използваше лявата само в краен случай. Ръката му беше по- добре, но все още го болеше ужасно, ако я свиеше по-грубо или размърдаше пръстите си. Броеше минутите преди да дойде часа за поредното болкоуспокояващо хапче.
Лиз, а също и полицаите, които го пазеха, не искаха да го пуснат до университета. За ченгетата въпросът стоеше съвсем просто — не искаха да се делят. За Лиз нещата бяха по-сложни. Като причина да не ходи тя изтъкна ръката му. Раната можела да се отвори при карането. Но по очите й се разбираше, че причината е друга. Причината бе Джордж Старк.
Тя настояваше да й каже за какво, по дяволите, му е притрябвало да ходи до университета? Отговорът на този въпрос Тад подготви предварително, тъй като семестърът беше приключил преди известно време, а и той нямаше летни курсове. Накрая го измисли: кандидатите за спец курса.
За специализирания курс по творческо писане на катедрата кандидатстваха шестдесет студента. Това беше два пъти повече от миналата година, но пък миналата година светът, включително и тази част от него, която изучаваше английска литература в Университета на Мейн, не знаеше, че скучният Тад Бомънт и страховитият Джордж Старк бяха едно и също лице.
Тад каза на Лиз, че иска да вземе писмените работи на тези студенти и да ги прегледа, с цел от шестдесет да ги ореже на петнадесет — максималната бройка, която можеше да допусне в своя спец курс (и вероятно с четиринадесет повече от тези, които реално можеше да обучава). Тя естествено настоя да й обясни защо не може да отложи тая работа поне до юли, като му напомни, че миналата година я бе свършил чак в средата на август. Той се оправда с големия брой кандидати и добави добродетелно, че не би искал миналогодишният мързел да му стане навик.
Най-накрая Лиз престана да протестира, не защото успя да я убеди с аргументите си, а защото разбра, че той е решен да отиде, независимо от всичко. А и тя съзнаваше, като него, че рано или късно, ще трябва да започнат да излизат. Да се крият вкъщи, докато някой пипне или утрепе Старк, не беше особено привлекателна алтернатива. Въпреки това очите й бяха пълни със страх и въпроси, на които нямаше отговор.
Тад целуна Лиз и децата и побърза да тръгне. Стори му се, че Лиз всеки момент ще се разплаче и ако това станеше преди да е тръгнал, щеше да си остане вкъщи. Разбира се, че не отиваше заради спец курса. А заради срока.
Сутринта се събуди с неприятното чувство на потискащ страх. Стомахът му се бе свил на топка. Джордж Старк му се обади на 10 юни и му даде една седмица, за да започне да пише за кражбата с бронираната кола. Тад не бе написал нищо на хартия, макар че с всеки изминат ден виждаше все по-ясно как ще се развие фабулата. Няколко дни дори я сънува. Предпочиташе го пред съня, в който обикаляше собствената си изоставена вила и всичко, до което се докоснеше, експлодираше. „Срокът. Срокът изтече.“ Това беше първата му мисъл тази сутрин.
Значи беше дошло време отново да си поговори с Джордж, макар че никак не му се искаше. Трябваше да разбере колко е ядосан Джордж. Май знаеше отговора на този въпрос. Ала съществуваше и такава възможност: ако Старк беше толкова бесен, че не можеше да се владее, то Тад можеше да го разяри до такава степен, че старата лисица Джордж съвсем да загуби контрол и да направи някоя сериозна грешка.
„Разпадам се.“
Тад имаше чувството, че Старк вече бе допуснал сериозна грешка, като позволи ръката на Тад да напише тези думи в дневника. Стига само да можеше да разбере какво точно значат те. Имаше някаква представа… но не беше сигурен. А една погрешна стъпка можеше да му коства не само неговия живот.
Затова сега караше към университета, към кабинета си във факултета по английски. Отиваше там не за да вземе работите на кандидатите за курса, въпреки че щеше да ги вземе, а защото там имаше телефон, който не се подслушваше и защото трябваше да се направи нещо. Срокът изтече.
Помисли си, поглеждайки лявата си ръка на кормилото и то не за първи път през тази дълга седмица, че телефонът не беше единственият начин за връзка със Старк. Бе доказал това… но цената се оказа много висока. Тя включваше не само мъчителната болка от забиването на подострен молив в ръката му, но и ужасът, че можеше да загуби пълен контрол над тялото си и да се нарани сам по заповед на Старк, на старата лисица Джордж, на духът на един човек, който никога не бе живял. Истинската цена бе платил в съзнанието си. Истинската цена бяха врабците и ужасяващата истина, че силите, които действаха бяха далеч по-големи, по-неразбираеми и от самия Джордж Старк.
Той все повече се уверяваше, че врабците означават смърт. Но за кого?
Ужасяваше се дори от мисълта, че ще трябва да рискува отново да повика врабците, за да се свърже
