със Старк.
Той виждаше как те долитат, долитат до онова незнайно място, където двамата със Старк се свързваха. Там, където след време Тад ще трябва да влезе в схватка със Старк за душата, която двамата деляха.
Страхуваше се, че знае кой ще излезе победител в тази схватка.
2.
Алън Пангборн седеше в кабинета си. Офисите на шерифа на областта Касъл, заемаха едно крило от сградата на общинския съвет на Касъл Рок. И за него тази седмица се оказа дълга и напрегната… но това не беше ново за него. Щом дойдеше лятото в Рок, нещата се развиваха по един и същи начин. Служителите на закона се побъркваха от работа през ваканцията от юни до септември.
Една отвратителна катастрофа с четири коли поради свръх употреба на алкохол по шосе 117 преди пет дни бе отнела живота на двама души. Два дни по-късно Нортън Бригс фраснал жена си по главата с тигана и тя се строполила почти безжизнена на кухненския под. Нортън бе цапардосвал доста пъти жена си през бурния им, двадесет годишен съвместен живот, но този път явно сметнал, че я е убил. Написал кратка, неграмотна бележка изпълнена с разкаяние, след което се гръмнал с един тридесет и осем калибров. Когато жена му се свестила и открила още топлия труп на своя мъчител да лежи до нея, тя пуснала газта във фурната на печката и си напъхала главата в нея. Лекарите от Бърза помощ в Оксфорд я спасили. И то в последния момент.
Две деца от Ню Йорк пък се отдалечили от вилата на родителите си на Касъл Лейк и се изгубили в гората, точно както Хензел и Гретел от приказката. Откриха ги осем часа по-късно, здрави и читави, но много уплашени. Джон Лапойнт, вторият заместник на Алън, обаче не беше във форма. Наложи се да си остане вкъщи, защото страдаше от ужасен обрив от отровна смрадлика, в резултат от търсенето в гората. Имаше и два юмручни боя: единият между двама курортисти за последния брой на неделния вестник „Ню Йорк Таймс“ в закусвалнята на Нан, другият — на паркинга на Мелоу Тайгър. А един рибар през уикенда бе откъснал половината от дясното си ухо, след като се опитал да открие нов начин за хвърляне на въдица в езерото. Освен това имаше три случая на кражби в магазин и няколко ареста за притежаване на наркотици в Юнивърс, заведенията за билярд и за видео игри в Касъл.
Една съвсем типична седмица за малкия град през юни. Сякаш започваше тържествено празненство по случай настъпването на лятото. През тая седмица Алън не успя дори едно кафе да изпие спокойно. Въпреки това в мислите си непрекъснато се връщаше към Тад и Лиз Бомънт… към тях и към мъжът, който ги преследваше. Този мъж уби и Хомър Гамаш. Алън звъня няколко пъти на ченгетата в Ню Йорк. Там имаше един лейтенант Виърдън, на който сигурно вече му се повръщаше от Алън. Но те не му съобщиха нищо ново по случая.
Алън прекарваше един неочаквано спокоен следобед в кабинета си. Шийла Бригам нямаше съобщения за него. Норис Риджуик дремеше на един стол в предварителния арест с вдигнати върху бюрото крака. Алън би следвало да го събуди, но му дожаля. Ако случайно дойдеше председателят на градския съвет Данфорт Кийтън и завареше Норис в това състояние, щеше да им дръпне едно хубаво конско. Но и Норис бе имал тежка седмица. Той бе натоварен с почистването на шосе 117 след катастрофата и бе свършил добра работа, въпреки нервния си стомах.
Алън седеше пред бюрото и правеше зайчета върху огряната от слънце стена. Мислите му пак се върнаха към Тад Бомънт. След като получил разрешението на Тад, доктор Хюм се бе обадил в Ороно на Алън, за да му каже, че резултатите от изследванията на Тад са отрицателни. Във връзка с това, Алън се сети за доктор Хю Притчърд, който бе оперирал Тадеус Бомънт, навремето когато Тад бил единадесетгодишен и много далеч от днешната си слава.
Едно зайче притича по стената. Последва го коте, после куче подгони котето.
„Зарежи я тая работа. Това е лудост.“
Наистина беше лудост. И щеше да я зареже. И без това съвсем скоро ще трябва да се справя с поредния проблем тук. Това го знаеше и без да му го предсказва врачка. Така си беше в Рок през лятото. Човек обикновено бе толкова зает, че не му оставаше време да мисли. Понякога това беше хубаво.
След кучето се появи слон, размахвайки хобота си, който всъщност беше левият показалец на Алън.
— О, майната му — изпъшка Алън и придърпа телефона към себе си с едната ръка, а с другата бръкна в задния джоб на панталона си за портмонето си. Натисна копчето, с което автоматично се набираше номера на полицейската служба на Оксфорд и поиска да говори с Хенри Пейтън, завеждащ криминалния отдел и командващ щатския отряд на полицията. Оказа се, че Пейтън е в кабинета си. Алън тъкмо си помисли, че и щатската полиция явно не беше затрупана с работа в момента, когато се обади Хенри.
— Алън, какво мога да направя за теб?
— Можеш ли да се свържеш с управителя на резервата Йелоустоун. Ще ти дам номера. — Алън погледна листчето с номера в ръката си изненадано. Преди почти седмица го беше записал на една визитка, а сега сръчните му ръце я бяха измъкнали сякаш сами от джоба му.
— Йелоустоун ли? — възкликна весело Хенри. — Там ли се подвизаваше Йоджи Беър?
— Не там — отвърна Алън, усмихвайки се. — А в Джелистоун. И без това Йоджи Беър не е заподозрян в нищо. Поне, доколкото ми е известно. Налага се да говоря с един човек, който е на къмпинг в Йелоустоун. Е, не знам дали се налага, но ще ме успокои. Имам чувството, че съм си оставил работата недовършена.
— Това да има нещо общо с Хомър Гамаш?
Алън премести слушалката на другото си ухо и прокара визитката с номера на Йелоустоунския управител по кокалчетата на ръката си.
— Да, има. Обаче, ако взема да ти обяснявам, ще ме помислиш за идиот.
— Просто предчувствие?
— Да — Алън с изненада откри, че наистина има някакво предчувствие, но не знаеше за какво точно. — Човекът, с когото искам да говоря, е пенсиониран лекар на име Хю Притчърд. Той е с жена си. Управителят сигурно знае къде са. Разбрах, че трябва да се регистрираш при влизане в парка и се надявам, че в близост до къмпинга има телефон. И двамата са над седемдесетте. Ако ти се обадиш на управителя, той сигурно ще открие лекаря.
— С други думи, искаш да кажеш, че управителят ще се отнесе по-сериозно към командния офицер на щатската полиция, отколкото към някакъв пиклив областен шериф.
— Много тактично се изразяваш, Хенри.
Хенри Пейтън се засмя самодоволно.
— Така си е. Виж к̀во, Алън, нямам нищо против да направя нещо за тебе, стига да не ме караш да се забърквам и стига да не…
— Не, не. Това е единственото, което искам — отвърна Алън с благодарност.
— Чакай малко, не съм свършил. Стига да разбереш, че не мога да ползвам служебната линия, защото шефът следи всички разговори, приятелю. Следи ги много внимателно. И ако разбере за тоя разговор, ще има да ми трие сол на главата, задето харча парите на нашите данъкоплатци, за да дробя твоята попара.
Алън въздъхна примирено.
— Можеш да използваш личната ми кредитна карта. И кажи на управителя да предаде на Притчърд да ми се обади за моя сметка. Ще платя от собствения си джоб.
От другата страна настъпи кратка пауза, след което Хенри каза със сериозен глас:
— Тая история май е от голямо значение за тебе, Алън?
— Така е, макар че не знам защо.
Настъпи още една пауза и Алън разбра, че Хенри прави усилие да не задава повече въпроси. Най- накрая доброто надделя над любопитството. Или по-вероятно разумът надделя, помисли си Алън.
— Хубаво, ще се обадя и ще предам, че ти искаш да разговаряш с тоя Хю Притчърд във връзка със следствие за убийство в областта Касъл, щата Мейн. Как се казва жена му?
— Хелга.
— Откъде са?
— От Порт Ларами, Уайоминг.
