нашироко — Тад отправи бърз поглед към пазачите си и пак изгледа многозначително Роули. — Сега нямам време.
— Разбирам — едва забележима усмивка пробяга по устните на Роули. — Врабчета… обикновени птици. Твърде обикновени, за да имат някакви суеверни конотации. И все пак, сега като се замисля, май че има нещо такова. Само че защо ми се струва, че ставаше въпрос за козодой. Трябва да проверя. Ти ще бъдеш ли тука?
— Не повече от половин час.
— Е, мога да погледна в книгата на Баринджър „Фолклорът на Америка“. Тя си е просто един сборник от суеверия, но може да свърши работа. А и винаги мога да ти звънна по-късно.
— Да, разбира се.
— Събирането у вас в чест на Том Карол беше страхотно. Вие с Лиз винаги организирате най-готините партита. Жената ти е прекалено чаровна, за да бъде съпруга, Тадеус. Би трябвало да ти е любовница.
— Е, благодаря ти, все пак.
— Гонзо Том — продължи Роули разнежен. — Трудно ми е да повярвам, че Гонзо Том Карол отплува съм сивия пристан на пенсиите. От повече от двадесет години слушам как оглушително пърди в съседния кабинет. Сигурно новият ни колега ще е по-тих. Или поне по-дискретен.
Тад се засмя.
— Вилхемина също прекара чудесно — рече Роули и сведе дяволит поглед. Той беше съвсем наясно какво беше мнението на Тад и Лиз за Били.
— Хубаво — отвърна Тад. Струваше му се, че Били Бъркс и чудесното прекарване взаимно се изключваха като понятия, но тъй като тя и Роули осигуряваха така необходимото му алиби, трябваше да е благодарен, че беше дошла на партито. — И ако нещо ти хрумне по онзи въпрос…
— Врабчетата и Невидимия свят. Да, разбира се… — Роули кимна към двамата полицаи зад Тад. — Всичко хубаво, господа. — Той ги заобиколи и продължи към офиса си с не чак толкова безцелна походка. Тад го изпрати със слисан поглед.
— Що за чудо беше това! — попита Гарисън или Харимън.
— Дилесипс — промълви Тад. — Главен граматик и любител фолклорист.
— Прилича на човек, който има нужда от карта, за да си отиде до къщи — каза другото ченге.
Тад отключи вратата на кабинета си.
— Не е чак толкова заспал, колкото изглежда — рече Тад, отваряйки вратата.
Тад не усети, че Гарисън или Харимън стои до него, пъхнал ръка в шитото по поръчка огромно спортно сако, докато лампите светнаха. Тад изпита страх със закъснение, но кабинетът му естествено беше празен. Изглеждаше дори много празен и подреден, след като бе разчистил бумагите от изминалата учебна година.
Без никаква определена причина Тад внезапно изпита смесица от чувства: болезнено чувство на празнота, носталгия по нещо изгубено, дълбока и неочаквана скръб. Точно като в съня му. Сякаш бе дошъл тук, за да си вземе сбогом.
„Стига си бил такъв глупак“ — рече си Тад, но някакъв вътрешен глас му отвърна: „Срокът изтече, Тад. Времето ти изтече и мисля, че направи сериозна грешка като поне не се опита да направиш това, което се искаше от тебе. Дори и незначителната отсрочка е за предпочитане.“
— Ако искате кафе, може да си вземете от общата стая. Доколкото познавам Роули, сигурно е направил пълна кана.
— Къде е това? — попита колегата на Гарисън или Харимън.
— От другата страна на коридора, втората врата вдясно — отвърна Тад, отключвайки картотеката си. Обърна се към тях, а усмивката му разкриви лицето му в гримаса. — Ще ме чуете, ако се развикам.
— Наистина викайте, ако нещо се случи — рече Гарисън или Харимън.
— Ще викам.
— Мога да изпратя и Манчестър за кафе, обаче имам чувството, че искате да останете малко сам.
— Е, да. Вие го казахте.
— Добре, мистър Бомънт. — Полицаят погледна сериозно Тад и той внезапно си спомни, че името му беше Харисън. Като на онзи от Бийтълсите. — Само помнете, че и всичките онези хора от Ню Йорк са умрели от свръхдоза усамотение.
„Нима? Мислех, че Филис Майърс и Рик Коули са умрели в компанията на полицията.“ Помисли да им каже това, но си замълча. В крайна сметка тези полицаи само се опитваха да изпълняват дълга си.
— Окей. Ще бъдем отсреща в оная стая, как я наричахте?
— Общата стая.
— Именно.
Те излязоха, а Тад отвори чекмеджето с надпис „Молби“. Пред очите му беше Роули Дилесипс и неговото незабележимо намигване. А в съзнанието му онзи глас все повтаряше, че срокът е изтекъл и че Тад е преминал отвъд, в мрака. В мрака където бяха чудовищата.
4.
Ала телефонът не звънеше.
„Хайде, хайде — мислеше си, докато трупаше папките на бюрото до електрическата машина IBM. — Хайде, ето ме, стоя до телефон, който не се подслушва, така че обади ми се, Джордж, звънни ми, удари една жица.“
Но телефонът мълчеше.
Осъзна, че гледа в едно чекмедже, което не само бе прочистено, а бе абсолютно празно. Потънал в мисли, той бе извадил всички папки, а не само на тези студенти, които кандидатстваха за неговия курс по творческо писане. Бе извадил дори и ксерокопията на кандидатите за курса по Трансформационна граматика, която, според Принцът на угасналата пура, Роули Дилесипс, бе за Ноам Чомски като евангелието.
Тад отиде до вратата и погледна навън. Харисън и Манчестър стояха на вратата на общата катедрена стая и пиеха кафе. Чашите се губеха в мечешките им лапи. Тад вдигна ръка за поздрав. Харисън на свой ред вдигна ръка и го попита дали ще се бави още дълго.
— Само пет минути — отвърна Тад и двете ченгета кимнаха.
Той се върна при бюрото си. Отдели папките, които му трябваха и започна да прибира останалите в чекмеджето. Движеше се възможно най-бавно, за да дочака позвъняването на телефона. Но той не звънеше. Чу приглушен звън зад затворената врата на някой от кабинетите, който прозвуча някак призрачно в необичайната лятна тишина. „Може Джордж да е сбъркал номера“ — помисли си той и се засмя тихичко. Джордж изобщо нямаше да му се обади. Всъщност Тад беше сбъркал. Явно Джордж пак кроеше някакъв номер. И защо се чуди? Та нали номерата са специалитета на Джордж Старк. Все пак, беше толкова сигурен, че…
— Тадеус?
Тад подскочи и почти изпусна последните шест папки на земята. След като ги хвана по-здраво, се извърна. Роули Дилесипс стоеше на вратата. Пурата му стърчеше като хоризонтален перископ.
— Извинявай, Роули, но ме стресна. Бях на сто хиляди мили оттук.
— Търсят те на моя телефон — рече Роули дружелюбно. — Трябва да е объркал номера. Има късмет, че си бях там.
Тад усети как сърцето му заби силно и равномерно, сякаш в гърдите му имаше барабан и някой бе започнал да думка по него с добре премерена сила.
— Да, има късмет — отвърна Тад.
Роули го измери с поглед. Под подпухналите, зачервени клепачи сините му, живи очи следяха Тад с почти невъзпитано любопитство, което изцяло противоречеше ни дружелюбността типична за разсеяния професор.
— Всичко наред ли, Тадеус?
„Не, Роули. Тия дни се появи един откачен убиец който съм донякъде аз самият. Тоя тип явно може да командва тялото ми и да ме кара да правя странни неща, като например да забивам моливи в ръката си.
