това, просто знаеше, че така трябва. — Тя е секретарката на английската катедра.
— Тогава да изпием по още едно кафе? — попита Манчестър.
— Разбира се. Вземете си и бисквити, ако е останало нещо след варварските орди. — Усещането, че всичко е пълна каша, че нещата вървят на зле и че ще става все по-лошо, бе по-силно от преди. Да остави бележка за мисис Фентън? Божичко, Роули сигурно си умира от смях.
Тад понечи да си тръгне, но Роули го спря.
— Може ли да поговорим за минута, Тадеус?
— Разбира се — отвърна Тад. Искаше да помоли Харисън и Манчестър да го оставят насаме с Роули, но неохотно си помисли, че такава молба не би спомогнала, за да разсее подозренията на полицаите. А и Харисън вече бе пуснал локаторите си.
В крайна сметка мълчанието свърши по-добра работа. Докато Тад се обърне към Роули, Харисън и Манчестър вече крачеха бавно по коридора. Харисън каза нещо кратко на колегата си и застана на вратата на общата стая, а Манчестър влезе да потърси бисквити. Харисън ги виждаше, но според Тад не можеше да ги чуе.
— Що за измишльотина за указателя на факултета — отбеляза Роули, дъвчейки пурата си. — Май имаш много общо с момиченцето от „Отвореният прозорец“ на Саки, Тадеус. Измислянето на небивалици за отрицателно време е явно и твой специалитет.
— Роули, изобщо не е това, което си мислиш.
— Нямам никаква представа за какво ТОВА става дума — отвърна кротко Роули. — Признавам, че изпитвам известно присъщо за човека любопитство, но не съм убеден, че искам да разбера истината.
Тад се усмихна едва забележимо.
— А и съвсем ясно разбрах, че нарочно пропускаш Гонзо Том Карол. Може и да се е пенсионирал, но последния път, когато ползвах указателя, неговото име все още се мъдреше между твоето и моето.
— Роули, по-добре да тръгвам вече.
— Разбира се — отвърна Роули. — Нали трябва да оставиш бележка за мисис Фентън.
Тад усети червенината по бузите си. Алтия Фентън, секретарката на катедрата от 1961 година, бе починала от рак на гърлото през април. — Задържах те само защото исках да ти кажа, че май открих това, което търсеше. За врабчетата.
Сърцето на Тад се сви.
— Какво имаш предвид?
Роули отведе Тад обратно в кабинета си и взе „Фолклорът на Америка“ от Баринджър.
— Врабчетата, гмуркачите и американският козодой са психопомп — каза Роули не без известна гордост. — Знаех си, че има нещо за козодоя.
— Психопомп? — попита Тад невярващо.
— От гръцки, pompe (От гръцки „изпращач на душите“, епитет използван за Хермес — бог, изпращач на душите на мъртвите в подземното царство. Бел. прев.). Означава „придружители“. В този случай, означава тези, които придружават човешките души в пътуването им между земята на живите и земята на мъртвите. Според Баринджър, гмуркачите и козодоите отвеждат живите. Твърди се, че те се събират там, където скоро някой ще умре. Те не вещаят зло. Работата им е просто да отведат душата на някой току-що починал в отвъдното, където й е мястото.
Роули изгледа Тад многозначително.
— Струпването на врабци е много по-злокобно, поне според Баринджър. Пише, че врабците съпровождат мъртъвците.
— Което значи…
— Което значи, че работата им е да доведат изгубилите се мъртви души обратно в света на живите. С други думи, те предвестяват възкръсването на мъртвите.
Роули извади пурата от устата си и впи сериозен поглед в Тад.
— Не знам в какво положение си изпаднал, Тадеус, но те съветвам да внимаваш. Да си изключително внимателен. Имаш вид на човек, който здравата е загазил. Ако мога с нещо да ти помогна, само ми кажи.
— Оценявам предложението ти, Роули. Ти направи повече от това, за което се молих — запази мълчание.
— В това си желание ти и моите студенти сте в пълно съгласие. — Но в благия поглед на Роули се четеше тревога. — Ще се грижиш за себе си, нали?
— Ще се грижа.
— И ако тези мъже те следват, за да ти помогнат в това начинание, Тадеус, може би е по-разумно да им се довериш.
Щеше да е чудесно, ако можеше, но не в неговото доверие беше въпроса. Ако наистина си отвореше устата, тяхното доверие в него щеше да рухне. А дори и да можеше да им се довери, нямаше да го направи, докато не изчезнеше отвратителното чувство, че под кожата му гъмжи от червеи. Защото Старк го наблюдаваше. И срокът му вече бе изтекъл.
— Благодаря ти, Роули.
Роули кимна, пак му каза да се грижи за себе си и седна зад бюрото си.
Тад се запъти към своя кабинет.
6.
„Естествено трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Тад спря да прибира ненужните папки в чекмеджето и се втренчи в бежовата IBM пишеща машина. Напоследък всички малки и големи инструменти за писане привличаха хипнотично погледа му. На няколко пъти през изминалата седмица се бе замислял дали във всеки един от тях, като зло духче от бутилка, не се крие по един Тад Бомънт.
„Трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Но тия дни, по-лесно можеше да се установи връзка с покойната мисис Фентън, която правеше кафето силно и гъсто като крем, чрез спиритически сеанси, отколкото посредством електрическа пишеща машина. И защо изобщо бе я споменал? Та тя бе последното нещо, за което си мислеше.
Тад прибра последната папка, затвори чекмеджето, погледна лявата си ръка. Кожата между палеца и показалеца под бинта изведнъж започна да пари и сърби. Потри ръката си в панталона, но от това сърбежът само се засили. Сега започна и да тупти. Усещането за пареща топлина се усили.
Тад погледна през прозореца. Телефонните жици от другата страна на булевард „Бенет“ бяха отрупани с врабчета. Врабчета имаше и по покрива на университетската болница. Накацаха още по един от тенис кортовете.
Струваше му се, че всички го гледат.
„Психопомп. Предвестници на възкръсването на мъртвите.“
Ято врабци се спусна към покрива на Бенет Хол като разпилени от ураганен вятър изгорени листа.
— Не — промълви Тад с треперещ глас. По гърба му полазваха тръпки. Раната му гореше.
Пишещата машина.
Щеше да се отърве от врабците и от парещия, влудяващ сърбеж само, ако използваше пишещата машина.
Желанието да седне пред машината беше непреодолимо. Изглеждаше му съвсем естествено, подчинено на някакъв инстинкт, почти като да пъхнеш ръката си под студената вода, след като си я изгорил.
„Трябва да напиша бележка на мисис Фентън.“
„От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, иначе ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.“
Отвратителното, парещо чувство, че червеи лазят под кожата му, ставаше все по-силно. Пораждаше се в раната му и се разпростираше по тялото му. Очите му сякаш пулсираха в пълен синхрон с приливите на това усещане. А в съзнанието му, образът на птиците ставаше все по-ярък. Виждаше квартала Риджуей на Бергенфийлд под мекото, бяло, пролетно небе. Беше 1960. Целият свят беше мъртъв, освен тези отвратителни, обикновени птици — психопомп. Докато ги гледаше, те полетяха. Небето потъмня от
