— Окей, шерифе, признай сега — кой е номера на телефонната ти кредитна карта?
Алън въздъхна и му го продиктува.
Само след миг парадът от животни отново маршируваше по слънчевото петно на стената.
„Докторът сигурно няма да ми се обади, а дори и да се обади, няма да може да ми каже нищо, което да ми свърши работа. Та как би могъл?“ — помисли си Алън.
И все пак Хенри беше прав за едно нещо. Алън наистина имаше някакво предчувствие. За нещо. И то не го напускаше.
3.
Докато Алън Пангборн разговаряше с Хенри Пейтън, Тад Бомънт паркираше колата си зад сградата на университета. Слезе, като внимаваше да не удари лявата си ръка. Остана до колата за миг, наслаждавайки се на хубавото време и на необичайната, приспивна тишина в двора на университета.
Кафявият Плимут паркира до неговата кола. От него слязоха двама яки мъже и разпръснаха плахата представа за тишина и спокойствие.
— Ще се кача до кабинета за няколко минути. Може да останете тук, ако искате — рече Тад и измери с поглед две момичета, които вероятно отиваха в източното крило, за да се запишат за някой от летните курсове. Едната беше облечена в сини шорти, а другата — в рокличка, с гол гръб, която свършваше току под извивката на дупето й. Това можеше да накара и най-здравото мъжко сърце да замре. — Наслаждавайте се на гледката.
Двамата полицаи се извърнаха, сякаш главите им бяха прикачени на невидима ос и проследиха с поглед момичетата. Но единият от тях, Тад не знаеше дали беше Рей Гарисън или Роу Харимън, който се водеше шеф, каза със съжаление:
— Много бихме искали, сър, обаче по-добре да се качим горе с вас.
— Ама, то е само на втория етаж…
— Ще чакаме отвън в коридора.
— Момчета, нямате представа колко започна да ме потиска всичко това — рече Тад.
— Такива са заповедите — каза Гарисън или Харимън. За Тад беше ясно, че тоя човек и пет пари не дава дали Тад се чувства потиснат или щастлив.
— Е, да. Заповеди — каза Тад, предавайки се. Отправи се към страничната врата. Двете ченгета го последваха на десетина стъпки разстояние. Според Тад, в цивилни дрехи приличаха още повече на ченгета, отколкото в униформа.
След влажния, неподвижен въздух навън, внезапно го лъхна прохладата от климатичната инсталация в сградата. Ризата му сякаш стана ледена и залепна за гърба му Сградата, изпълнена с толкова глъч и живот през учебната година от септември до май, беше някак зловеща в този съботен следобед в края на пролетта. В понеделник, когато започваше първия триседмичен летен курс, щеше да се изпълни до една трета с обичайния шум и глъч. Сега Тад си помисли с известно облекчение за полицаите, които го следваха. Смяташе, че вторият етаж, на който се намираше кабинета му, ще е съвсем пуст и затова няма да му се наложи да обяснява кои са тия яки, зорки мъжаги с него.
Не беше съвсем пуст, но все пак се размина леко. Роули Дилесипс се носеше по коридора от общата стая на катедрата в посока към собствения си кабинет, по обичайния за Роули Дилесипс начин. Тоест изглеждаше така сякаш току-що бе получил доста силен удар по главата от който бе изгубил паметта си и всякакъв контрол над крайниците си. Той се движеше замечтано на лек зиг-заг от едната към другата стена на коридора, заглеждайки се в съобщенията, стихотворенията и рисунките окачени на таблата до заключените кабинети на колегите си. Може би отиваше в кабинета си, така поне изглеждаше, но дори и някой, който го познаваше добре, не би се обзаложил, че е така. Между зъбите си стискаше огромна жълта пура. Зъбите му бяха почти толкова жълтеникави, колкото и пурата. Пурата му не беше запалена и беше в това състояние от края на 1985 година, когато след прекаран лек инфаркт, лекарите му забраниха да пуши.
— Аз и без това не обичах да пуша — обясняваше разсеяно с нежния си глас Роули, ако някой го попиташе за пурата. — Но ако не я държа в устата си, господа, няма да знам къде отивам и какво имам да върша, ако с малко късмет, успея да стигна там, закъдето съм се запътил.
Той обикновено създаваше впечатлението, че не знае къде отива или какво върши… както, впрочем и сега. На някои хора им трябваха години, за да разберат, че той не бе разсеяният, глуповат професор, за какъвто го вземаха. Други пък никога не го разбираха.
— Здрасти, Роули — каза Тад, търсейки ключа за кабинета си от връзката.
Роули примигна, отмести погледа си към двамата мъже и пак се вторачи в Тад.
— Здрасти, Тадеус — отвърна той. — Не мислех, че водиш летни курсове това лято.
— Не водя.
— Тогава какво те е прихванало, та си избрал да дойдеш именно тук в първия истински летен ден?
— За да взема едни писмени работи — отвърна Тад. — Няма да остана нито секунда повече, отколкото е нужно, повярвай ми.
— Какво ти има на ръката? Посиняла е чак до китката.
— Ами — Тад изглеждаше смутен. Измислената версия го караше да изглежда като пияница или глупак, или и двете. Все пак беше по-лесна за приемане, отколкото истината. Усмихвайки се мрачно, Тад си помисли, че и полицаите бяха приели лъжата, така лесно, както щеше да я приеме и Роули. Изобщо не го попитаха как и защо бе затиснал ръката си с гардероба в спалнята.
Той инстинктивно разбра, какво точно трябва да каже, дори и в момента, когато изпитваше ужасната болка. Хората очакваха от него да бъде непохватен, това беше черта на характера му. По същия начин каза и на журналиста от „Пийпъл“ (мир на праха му), че Джордж Старк е бил създаден в Лъдлоу, а не в Касъл Рок и че Старк пишеше на ръка, защото никога не се беше научил да печата.
Дори не се опита да излъже Лиз… но настоя тя да не казва никому какво се е случило и тя се съгласи. Единственото, което Лиз искаше бе, да й обещае, че никога вече няма да се опитва да се свърже със Старк. Той й обеща на драго сърце, макар да знаеше, че няма да може да спази обещанието си. Смяташе, че някъде дълбоко в себе си и Лиз знае това.
Роули го гледаше с истински интерес.
— С вратата на гардероба. Чудесно. На криеница ли си играехте? Или това е някакъв странен секс акт?
Тад се захили.
— От тия странности се отказах около 1981. По съвет на докторите. Направих го просто по невнимание. Много глупава история.
— Да, наистина — отвърна Роули и му намигна. Намигането беше едва забележимо. Просто подпухналият и сбръчкан клепач на Роули трепна леко. Как можа да си помисли, че ще заблуди Роули? На куково лято.
На Тад изведнъж му хрумна нещо.
— Роули водиш ли още оня семинар за фолклорна митология?
— Всяка есен — отвърна Роули. — Тадеус, ти май не четеш каталога на катедрата? Вещици, магически символи за богатство и слава, холистически церове, търсене на подземни богатства с лескова пръчка. Има голям успех, както винаги. Защо питаш?
Тад имаше универсален отговор на този въпрос и това беше едно от преимуществата да си писател.
— Ами, имам една идея; още съм във фазата на проучването, но мисля, че има хляб в нея.
— Та какво искаш да ти кажа?
— Дали врабчетата имат някакво значение в американските суеверия или в народната митология?
Роули сбръчка вежди, така че челото му заприлича на повърхността на някаква чужда планета, на която не може да съществува живот. Той загриза пурата си.
— Нищо не ми идва наум в момента, Тадеус, но… чудя се дали точно заради това ме питаш.
„На куково лято“ — помисли си пак Тад.
— Може би не точно заради това, Роули. Казах така, защото не мога да ти обяснявам сега надълго и
