— Забравих — отвърна Тад. — Може би наистина има нещо вярно във вицовете за разсеяния професор.
Полицаите се спогледаха с усмивка, качиха се в своя Плимут, откъдето можеха да наблюдават Тад на прохладата от климатичната инсталация.
Тад имаше чувството, че тялото му е пълно с натрошено стъкло. Извади една монета и я пъхна в процепа. Ръката му трепереше и сбърка втората цифра. Натисна вилката, почака апаратът да му върне монетата и после опита отново, мислейки си: „Божичко, точно като в нощта, когато умря Мириам. Сякаш всичко се повтаря отново.“
Можеше да мине и без това deja vu.
Вторият път успешно набра номера. Стоеше в очакване, притискайки така силно слушалката към ухото си, че усещаше болка. Опита се да си наложи външно спокойствие. Не биваше Харисън и Манчестър да усетят, че нещо не е наред. В никакъв случай не трябваше да допуска това. Но мускулите му не можеха да се отпуснат.
Старк вдигна слушалката при първото позвъняване.
— Тад?
— Какво си им направил? — Изрече той, сякаш плюеше боклучета попаднали в устата. Чуваше как близнаците реват с пълно гърло. Неочаквано този звук го успокои. Те не хлипаха така, както хлипаше Уенди, когато падна от стълбите. В плачът им имаше объркване, може би и яд, но не и болка.
А Лиз? Къде беше Лиз?
— Абсолютно нищо — отвърна Старк — както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички. Засега.
— Лиз — каза Тад. Внезапно го връхлетя ужас и смразяваща самота. Сякаш го бе погълнала дълга, студена, пенеста вълна.
— Какво Лиз? — Насмешливият глас звучеше грозно, непоносимо.
— Дай ми я! — излая Тад. — Ако искаш от мен да напиша и една дума, под която да стои твоето име, веднага ми я дай! — Явно съзнанието му беше бистро, въпреки шокът и ужасът, който изпитваше и един вътрешен глас го предупреди: „Внимавай за израза на лицето си, Тад. Полицаите виждат лицето ти. Човек не крещи по телефона на жена си, когато й се обажда да я пита дали й трябват яйца.“ — Тад! Тад, брато! — чу той обиденият глас на Старк и беше абсолютно сигурен, че в този момент копелето се усмихваше. — Няма що, имаш страхотно мнение за мене, приятелче. Ама наистина ужасно мнение, синко! Я успокой топката. Ето ти я Лиз.
— Тад? Тад, чуваш ли ме? — Звучеше измъчена и изплашена, но не беше изпаднала в паника. Поне не още.
— Да. Скъпа, добре ли си? А децата?
— Да, добре сме. Ние… — Последната дума се изгуби. Тад чуваше, че Старк й говори нещо. Тя каза да, окей и пак се върна на телефона. Сега звучеше почти разплакана. — Тад, трябва да направиш, каквото той иска.
— Да, знам това.
— Но той иска да ти кажа, че не можеш да го направиш тук. Полицията ще дойде скоро. Той… Тад, той казва, че е убил двамата, които пазеха къщата.
Тад затвори очи.
— Не знам как е успял, но казва, че го е направил… и аз… аз му вярвам. — Сега вече тя наистина плачеше. Опитваше се да не плаче, защото знаеше, че това ще разстрои още повече Тад и може да го накара да направи нещо необмислено и опасно. Той стисна слушалката и я долепи още по-плътно до ухото си, като се опита да си даде непринуден вид.
Отново се чуваше как нарежда гласът на Старк. Тад успя да долови една дума — съдействам. Невероятно. Направо невероятно.
— Той ще ни отведе — каза тя. — Казва, че ти знаеш къде отиваме. Помниш ли леля Марта? Каза, да се отървеш от хората, които са с теб. Казва, че е сигурен, че щом той може да го направи и ти ще се справиш. Иска да си при нас довечера. Казва… — Лиз изхлипа уплашено, но успя да сподави, следващото хлипане. — Той казва, че ти ще му съдействаш и че като работите двамата заедно, ще напишете най-хубавата книга. Той…
Пак монотонното нареждане.
О, как искаше Тад да хване Старк за гушата и да го души, души, докато пръстите му се забиеха в кожата на копелето.
— Казва, че Алексис Машин се е завърнал от света на мъртвите и е по-истински от всякога. — Гласът й прозвуча почти като писък. — Моля те, Тад, направи както той иска! Има пистолети! Носи и горелка! Малка горелка! Казва, че ако се опиташ да направиш нещо…
— Лиз…
— Моля те, Тад, направи каквото ти каже!
Думите й заглъхнаха. Старк беше отново на телефона.
— Я ми кажи нещо, Тад — рече Старк и сега вече не се усмихваше. Беше страшно сериозен. — Я ми кажи ти и внимавай да бъде вярно и да звучи достоверно, приятелче, че иначе те ще плащат. Разбираш ме, нали?
— Да.
— Наистина ли? Защото това, което тя каза за горелката, е вярно.
— Да. Да, по дяволите!
— Какво искаше да каже тя като те попита дали си спомняш за леля Марта? Коя е тая? Това някакъв код ли е, Тад? Опитваше се да ме преметне ли?
Тад изведнъж видя, че животът на жена му и децата му виси на косъм. Това не беше метафора, а нещо, което наистина виждаше. Косъмът висеше синкаво бял, тънък като паяжина, почти незабележим сред цялата огромна безкрайност. Сега всичко се свеждаше до две неща: първо, какво щеше да каже Тад и второ, дали Старк щеше да му повярва.
— Изключено ли е записващото устройство?
— Разбира се! — отвърна Старк. — Тад, за кого ме вземаш?
— А Лиз знаеше ли това, когато ти й даде слушалката.
След кратка пауза Старк отвърна:
— Просто е трябвало да погледне. Жиците са пред очите й, на земята.
— Ама погледна ли към тях? Видяла ли ги е?
— Стига си увъртал, Тад.
— Искаше да ми каже къде отивате — каза Тад. Опитваше се да говори спокойно, с поучителен и снизходителен тон. Не знаеше дали успява, но знаеше, че Старк скоро ще му покаже доколко е успял. — Тоест на вилата, в къщата ни в Касъл Рок. Марта Телфорд е лелята на Лиз. Не я харесваме. Винаги когато се обади, за да ни каже, че ще ни идва на гости, ние си представяме как ще избягаме в Касъл Рок и ще останем там, докато тя умре. Сега обаче аз казах къде отиваме и ако случайно има безжично подслушващо устройство на телефона, Джордж, ти носиш вината.
Потънал в пот, Тад зачака дали Старк ще повярва на това… или тънката нишка, която го свързваше с най-скъпите му същества щеше да се прекъсне завинаги.
— Няма микрофон — рече най-накрая Старк. Гласът му отново звучеше спокойно. Тад изпитваше нужда да се облегне на стъклото в кабината и да си отдъхне от облекчение. „Ако някога те видя отново, Лиз, ще ти извия врата за това, че пое такъв луд риск“ — помисли си той. Но знаеше, че когато я види отново, ако изобщо я видеше някога, щеше да я задуши от целувки.
— Не им прави нищо — каза той. — Моля те не им прави нищо. Ще направя каквото искаш ти.
— О, знам това. Знам, че ще го направиш, Тад. Заедно ще го направим. Поне в началото. Размърдай се, Тад. Разкарай пазачите си и тръгвай към Касъл Рок. Трябва да стигнеш колкото може по-скоро, но не карай прекалено бързо да не привлечеш внимание. Това би било грешка. Може да вземеш друга кола, но оставям на тебе детайлите. В крайна сметка си писател. Ако искаш да ги намериш живи, трябва да пристигнеш преди да се е стъмнило. Без никакви номера. Чаткаш нали? Без никакви номера.
— Добре.
