ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
СТАРК АТАКУВА
1.
Въпреки че никога не бе идвал в Лъдлоу, той лесно се ориентира какво иска да направи и как да го стори.
Старк бе посещавал Лъдлоу често в сънищата си.
Той остави крадената, раздрънкана Хонда Сивик в една отбивка край пътя на около миля и половина от дома на Бомънт. Тад бе отишъл до университета и това беше добре. Понякога му беше невъзможно да разбере какво прави или мисли Тад, но ако се понапрегнеше, винаги успяваше да долови чувствата му.
Ако му беше трудно да се свърже с Тад, просто взимаше в ръка един от моливите, които бе купил в книжарницата на Хюстън Стрийт.
Това помагаше.
Но днес нямаше да има затруднения, независимо какво беше казал Тад на своите пазачи, той отиваше в университета поради една единствена причина. Даденият му срок бе изтекъл и той смяташе, че Старк ще се опита да се свърже с него. А Старк възнамеряваше да направи именно това.
Но не смяташе да го направи така, както очакваше Тад.
Още по-малко от очакваното от Тад място.
Беше почти дванадесет. Наоколо бяха спрели хора за обяд. Някои бяха насядали по масите на тревата, други стояха около каменните скари до реката. Никой не погледна към Старк, когато той слезе от колата и закрачи по пътя. Това беше добре, защото ако го бяха видели със сигурност щяха да го запомнят.
Щяха да го запомнят, но нямаше да могат да го опишат.
Старк прекоси пътя и се отправи към дома на Бомънт. Той приличаше много на Невидимия човек на Х. Уелс. Челото му бе омотано с широк бинт. Друг бинт скриваше брадата и скулите му. Една бейзболна шапка на отбора на Янкитата на Ню Йорк бе нахлупена ниско над челото му. Носеше очила, подплатена, предпазна жилетка и черни ръкавици.
Бинтовете бяха изцапани с жълтеникава гной, която непрекъснато се процеждаше като лепкави сълзи през памучната материя. Жълтеникавата секреция се стичаше и зад очилата му. От време на време той обърсваше бузите си с ръкавиците от тънка кожа, имитация на шевро. Ръкавиците му се бяха слепнали от засъхващата секреция. Голяма част от кожата му под бинтовете се бе обелила. Отдолу се показваше не човешка плът, а нещо наподобяващо тъмна, пореста гъба, която непрекъснато сълзеше. Секрецията приличаше на гной и миришеше отвратително на смес от силно кафе и туш.
Той вървеше със сведена глава. Хората от малкото коли, които преминаваха по насрещното платно, виждаха само мъж със спортна фуражка, със сведена глава, за да не му блести слънцето в очите и с ръце в джобовете. Козирката на шапката би попречила и на най-настойчивият поглед, а ако някой се вгледаше по-отблизо, щеше да види само бинтове. От колите, които идваха зад него и продължаваха на север, можеше да се види само гърба му.
Ходенето по улиците щеше да стане доста трудно, ако му се наложеше да навлезе по-навътре в побратимените градове Бангор и Брюър. Защото там имаше гъсто населени квартали с високи блокове. Обаче тази част от Лъдлоу, в която живееха Бомънтови, беше още достатъчно далече от градовете, сред природата. Не бяха на полето, но не бяха и в града. Къщите бяха разположени върху големи парцели. Парцелите бяха оградени не с висок жив плет — това въплъщение на стремежа към усамотяване в предградията, а с редици от дървета и тук-там с виещи се, ниски каменни стени. Сателитни антени се издигаха заплашително на хоризонта, като съгледвачи, изпратени от извънземни.
Старк вървя по банкета на шосето, докато стигна до къщата на Кларкови, съседи на Тад. Той мина напряко през поляната с изсъхнала трева пред Кларкови и хвърли поглед към къщата. Дебелите завеси бяха спуснати, за да не навлиза слънцето, а вратата на гаража беше плътно затворена. Къщата не изглеждаше просто празна, а имаше изоставен вид, сякаш не е била обитавана от доста време. Нямаше купчина с вестници зад мрежестата врата, която да издава нечие присъствие и Старк си помисли, че Кларкови сигурно бяха някъде на лятна почивка, което напълно го устройваше.
Той навлезе сред дърветата, които служеха за ограда между съседите, прескочи полуразрушената каменна стена и приклекна. За първи път виждаше дома на твърдоглавия си брат. На алеята пред къщата имаше патрулна кола, а двама полицаи стояха в сянката на едно дърво, пушеха и си говориха. Това беше добре.
Намери точно това, което очакваше. Всичко щеше да мине по мед и масло. Все пак остана за миг на мястото си. Той не смяташе, че дава воля на въображението си, освен в книгите, в чието написване бе имал значителна роля. Нито пък гледаше на себе си като на чувствителен човек, затова се учуди на яда и негодуванието, които внезапно се надигнаха в него.
Какво право имаше това копеле да му отказва? Какво право? Просто защото той пръв бе съществувал реално? Или защото Старк не знаеше точно как, кога и защо бе станал човек от плът и кръв? Това бяха глупости. За Джордж Старк старшинството в този случай не струваше и пукната пара. Той не бе длъжен да легне и да умре без и най-малкото възражение, както явно мислеше Тад Бомънт. Той имаше едно задължение към себе си — да остане жив. Но и това не беше всичко.
Трябваше да мисли и за верните си почитатели, нали?
Погледни тая къща. Погледни я само! Просторна, в колониалния стил на Нова Англия. Липсва само още едно крило, за да прилича на истинско имение. Голяма поляна, пръскалки се въртят бясно, за да я поддържат зелена; дървена ограда от заострени колове покрай чистата, черна алея за коли, уж за „колорит“. Между къщата и гаража имаше пътека посипана с черна сгур. Господи! А вътре къщата бе обзаведена с изтънчен (или може би изящен) вкус в същия колониален стил, за да съответства на фасадата: дълга, дъбова маса в трапезарията, високи, елегантни скринове в стаите на горния етаж, изящни и приятни за окото, столове, но не чак толкова ценни, че само да им се възхищаваш и да не смееш да седнеш на тях. Стените не бяха покрити с тапети, а бяха боядисани и после изрисувани. Старк бе виждал всичко това в сънищата, които Бомънт дори не знаеше, че е сънувал, докато пишеше книгите на Джордж Старк.
Изведнъж му се прииска да изгори кокетната, бяла къща до основи. Да драсне клечка кибрит или може би да използва пламъка на горелката, която носеше в джоба на жилетката си и да я изравни със земята. Но не преди да е бил вътре. Не преди да е строшил мебелите, да се е изсрал на килима и размазал изпражненията по старателно изписаните стени. Не преди да е насякъл с брадва на трески тези толкова скъпи скринове.
Какво право имаше Бомънт на деца и красива жена? Какво именно право имаше Тад Бомънт да живее в светлина и да бъде щастлив? А неговият брат от мрака, който го бе направил богат и известен, и без който Бомънт щеше да си остане беден и да потъне в пълна забрава, трябваше да умре на някоя тъмна улица като кекав помияр?
Никакво, разбира се. Абсолютно никакво право. Просто Бомънт вярваше, че има това право и въпреки всичко продължаваше да мисли така. И именно тази вяра, а не самият Джордж Старк, бе пълна заблуда.
— Време е да ти се даде първият голям урок, приятелче — промълви Старк сред дърветата. Напипа кламерите, с които бе прикачил бинтовете, свали ги и ги прибра в джоба си за по-късно. После започна да отвива бинта. Колкото повече се приближаваше до кожата, толкова по-мокър беше той. — Никога, ама никога няма да го забравиш. Гарантирам ти го, копеле.
2.
Не беше по-различно от номера с белия бастун, който приложи на ченгетата в Ню Йорк, но това не притесняваше Старк. Той твърдо вярваше, че ако ти хрумне някой готин номер, трябва да го използваш, докато се изтърка. Ченгетата не представляваха никакъв проблем, освен ако Старк не проявеше небрежност. Те дежуреха вече повече от седмица и с всеки изминат ден растеше убеждението им, че когато лудият каза, че се е осъзнал и че се прибира у дома, той бе казал истината. Поемаше риск единствено с Лиз.
