— Така. Брато, ще играеш играта по правилата. Ако объркаш нещо, когато пристигнеш ще намериш само трупове и една касета, на която жена ти те проклина преди да умре.
Чу се щракане. Връзката беше прекъсната.
9.
Когато Тад се връщаше към колата си, Манчестър отвори стъклото на Плимута и попита дали всичко е наред. По очите на полицая Тад видя, че въпросът не бе случаен. Явно все пак бе забелязал тревогата на Тад. Но в това нямаше нищо. С това Тад можеше да се справи. В крайна сметка беше писател. Сега мозъкът му работеше безшумно, с бясна скорост, като японския влак стрела. Отново възникна въпросът: да излъже или да каже истината? И както преди, отговорът беше съвсем ясен.
— Всичко е наред — отвърна той. Гласът му звучеше естествено и непринудено. — Децата са малко поизнервени. А това изнервя и Лиз. Вие двамата се държите доста подозрително, откакто тръгнахме от къщи. Има ли нещо, което трябва да знам? — повиши малко глас Тад.
Но Тад имаше достатъчно съвест, та дори и в тази отчайваща ситуация, изпита известни угризения за въпроса си. Нещо наистина ставаше, но именно той знаеше какво е то, а не им казваше.
— Няма такова нещо — отвърна Харисън, който седеше на мястото на шофьора. — Просто не можем да се свържем с Чатертън и Едингс в къщата. Може да са влезли вътре.
— Лиз каза, че е направила чай с лед — излъга Тад без дори да се замисля.
— А, така било значи — Харисън се усмихна на Тад, който изпита още по-силно угризение. — Може да е останало и за нас като се върнем, а?
— Всичко е възможно — Тад затръшна вратата и запали колата. Ръката му беше безчувствена като парче дърво. Безброй въпроси се въртяха в главата му и се преплитаха в един тромав танц. Бяха ли тръгнали вече със Старк за Касъл Рок? Надяваше се, че са тръгнали. Искаше да са вече далеч, когато полицията откриеше, че ги няма и пуснеше съобщение по цялата си информационна мрежа. Ако бяха с колата на Лиз и някой я познаеше или пък ако бяха прекалено близо до Лъдлоу, щяха да загазят. Да загазят жестоко. Каква ирония да се моли Старк да се измъкне лесно! Но точно в такова положение се намираше Тад. А като стана въпрос за измъкване, как щеше самият той да се изплъзне от Харисън и Манчестър? Ето още един труден въпрос. Не и като се надбягваше с полицаите. Техният Плимут беше скапан на вид, целия покрит с прах и с кални гуми, но по ръмженето на мотора се познаваше, че щеше като нищо да яде километрите. Тад допускаше, че може да се отърве от тях, дори вече знаеше къде и как може да го направи. Но въпросът беше какво щеше да направи след това, за да не го открият, докато измине сто и шестдесетте мили до Касъл Рок.
Нямаше ни най-малка представа… Знаеше само, че ще трябва да направи нещо.
„Помниш ли леля Марта?“
Бе измислил една много плоска лъжа за леля Марта, но Старк се хвана на нея. Значи копелето не можеше напълно да проникне в съзнанието му. Марта Телфорд наистина беше леля на Лиз и те наистина си бяха говорили на шега, обикновено в леглото, че биха искали да избягат от нея, но на някое екзотично място като Аруба или Таити. Леля Марта познаваше прекрасно къщата в Касъл Рок. Бе идвала на гости там много по-често отколкото в Лъдлоу. А любимото място на леля Марта в Касъл Рок беше бунището. Тя имаше карта и плащаше членски внос на Националната Асоциация по стрелба, а на бунището ходеше, за да стреля по плъховете. Тад си спомни, че веднъж каза на Лиз:
— Ако искаш тя да си тръгне, ти трябва да й кажеш. — Този разговор също се проведе в леглото по време на едно безкрайно гостуване на леля Марта през лятото на — дали беше 1979 или 1980? Всъщност нямаше значение точно кога. — Тя е твоя леля. Освен това се опасявам, че ако аз й кажа, може да насочи уинчестъра си срещу мене.
— Аз не съм сигурна, че като съм й кръвна роднина, няма да го направи — бе му казала Лиз. — Тя има един такъв поглед… — Лиз потрепери уж от страх, после се засмя и го ръгна в ребрата. — Хайде давай. Бог мрази страхливците. Кажи й, че ние сме за запазване на природата, дори и когато става въпрос за плъхове. Просто се приближаваш до нея и й казваш: „Изчезвай, лельо Марта! Няма да убиваш повече плъхове на това бунище! Събирай си парцалите и се омитай!“
Естествено, нито той, нито Лиз казаха на леля Марта да се омита. Тя бе продължила със своите ежедневни експедиции до сметището, където застрелваше по дузина плъхове (а Тад подозираше, че когато се укриеха плъховете, застрелваше и по някоя чайка). Най-накрая дойде благословеният ден, когато Тад я откара до летището и я качи на самолета за Олбъни. На раздяла тя раздруса енергично, по мъжки ръката му, сякаш не си взимаше довиждане, а отбелязваше сключването на някаква сделка и му каза, че може да ги удостои с присъствието си и следващата година.
— Жестока стрелба. Трябва да съм утрепала шест или седем дузини от тия малки заразоносители — бе му казала тя.
Но тя никога не ги посети отново, въпреки че веднъж за малко да не им се размине (това неизбежно посещение се отложи поради една навременна покана в последния момент за Аризона, където, както им каза по телефона леля Марта, беше бъкано с койоти).
И така след последното й посещение „Помниш ли леля Марта?“ се бе превърнало в нещо като парола от рода на „Помниш ли Мейн?“ И означаваше, че един от тях двамата трябваше да извади двадесет и две калибровия пистолет от бараката за инструменти и да застреля някой особено досаден гост, както леля Марта застрелваше плъховете на бунището. Като се замисли, Тад си спомни, че Лиз използва веднъж паролата, докато им взимаха интервюто и правеха снимките за „Пийпъл“. Не се ли обърна тогава тя към него с тихия въпрос: „Чудя се дали тая Майърс помни леля Марта, Тад?“
Тогава Лиз прикри уста с ръка и се разсмя.
Страшно смешно.
Но сега вече не беше шега.
И не ставаше въпрос да се стреля по плъхове на бунището.
Ако беше разбрал правилно, Лиз се опитваше да му каже да ги последва и да убие Джордж Старк. И ако Лиз искаше Тад да направи това, тя, която се разплакваше само като чуеше, че в приюта за бездомни животни, някое е „заспало вечния си сън“, значи тя наистина мислеше, че няма друго разрешение. Значи за нея изборът се състоеше в следното: да умре Старк… или тя и близнаците.
Харисън и Манчестър го гледаха с любопитство. Тад осъзна, че стои потънал в мисли в запалената кола вече повече от минута. Той вдигна ръка, уж за поздрав, изкара колата на заден и потегли по Мейн Авеню, което щеше да го отведе от университета. Опита се да помисли как ще се измъкне от полицаите преди да са чули по радиото за смъртта на колегите си. Опита се да мисли, но чуваше само гласа на Старк, който му казва, че ако сбърка нещо, когато пристигне във вилата в Касъл Рок ще намери само труповете им и една касета, на която жена му го проклина преди да умре.
Пред очите му изникваше образът на Марта Телфорд, която се прицелваше в бягащите из купчините отпадъци и бледо жълтите огньове на сметището плъхове. Нейният уинчестър бе доста по-голям от неговия двадесет и два калибров и той внезапно осъзна, че не иска да убие Старк с такъв малък пистолет.
Лисугерът Джордж заслужаваше нещо доста по-голямо.
Едно артилерийско оръдие би било много по-подходящо.
Плъховете подскачаха по проблясващите на слънцето счупени бутилки и смачкани тенекиени кутии, телата им се гърчеха и разкъсваха, а вътрешностите им и козината им се разхвърчаваха след изстрела.
Да, би било прекрасно да види как нещо подобно се случва с Джордж Старк.
Тад стискаше здраво кормилото, от което го заболя лявата ръка. Сякаш костите и сухожилията му простенаха.
Той отпусна ръцете си, поне се опита и напипа в джоба си болкоуспокояващите хапчета, взе едно и го глътна.
След това се замисли за кръстовището при училището във Вийлзи. Там имаше знак „Стоп“ и в четирите посоки.
Замисли се и за това, което му каза Роули Дилесипс. Роули ги бе нарекъл психопомп.
Предвестници на възкръсналите мъртви.
