Затова го смятам за истинско постижение, ако не съм се побъркал, в края на деня. Всичко е пълна каша, стари приятелю.“
— Наред ли? Какво има да не е наред?
— Имам чувството, че в думите ти долавям горчив, ироничен подтекст.
— Бъркаш.
— Така ли? Тогава защо имаш вид на елен, заслепен от светлината на фарове?
— Роули…
— А и човекът, с когото току-що говорих, звучеше като търговски пътник, от който си готов да купиш нещо дори по телефона, само и само да не дойде лично в дома ти.
— Всичко е наред, Роули.
— Е, добре — Роули не изглеждаше убеден.
Тад излезе от кабинета си и се запъти към този на Роули.
— Къде отивате? — извика Харисън след него.
— Търсят ме по телефона на Роули — обясни Тад. — Номерата тук са поредни, така че сигурно някой ги е объркал.
— И е улучил единственият друг човек от катедрата, който е тук? — попита скептично Харисън.
Тад вдигна рамене и продължи.
Кабинетът на Роули беше претъпкан с книги, но уютен. Все още се усещаше миризмата на пура. Две години въздържание явно не бяха достатъчни, за да заличат следите от тридесетгодишния навик. Една мишена за стрелички, върху която бе закачен портрет на Роналд Рейгън, веднага привличаше погледа. На бюрото лежеше отворен големият колкото енциклопедия том на „Фолклорът на Америка“ от Франклин Баринджър. Слушалката беше оставена върху купчина празни, сини листа за изпити. Само при вида на слушалката Тад усети как отново го обгръща познатия задушаващ страх. Сякаш бе обвит в одеяло, което силно се нуждаеше от пране. Тад извърна глава, сигурен че ще види Роули, Харисън и Манчестър до вратата в редица като врабчета на телефонна жица. Но на вратата на кабинета нямаше никой. От коридора се чуваше дрезгавият глас на Роули. Явно бе хванал церберите на Тад да си приказват. Тад бе сигурен, че го е направил умишлено.
Той вдигна слушалката и каза:
— Здравей, Джордж.
— Седмицата ти изтече — каза гласът от другата страна. Беше Старк, но Тад се зачуди дали сега гласовите им характеристики щяха да си съвпаднат. Гласът на Старк не звучеше както преди. Бе прегракнал и груб като гласът на човек, който прекарва доста време във викане по стадионите. — Седмицата ти изтече и не си драснал нито ред.
— Колко си прав — отвърна Тад. Чувстваше студ. Правеше усилие, за да не се разтрепери. Студът идваше от телефона, сякаш се процеждаше на ледени висулки от дупчиците на слушалката. Но изпитваше и яд. — Няма да пиша, Джордж. Дали ще е седмица, месец, десет години, все ми е едно. Защо не го приемеш? Ти си мъртъв и ще си останеш мъртъв.
— Бъркаш, брато. И ако искаш да платиш за тази грешка с живота си, давай.
— Знаеш ли как звучиш, Джордж? — попита Тад. — Звучиш като човек, който се разлага. Затова искаш да почна пак да пиша, нали? Ти сам написа, че се разпадаш. Физически се разлагаш, нали така? Не след дълго ще се разпаднеш на съставните си части, като потрошена каруца.
— Това за тебе е без значение — отвърна прегракналият глас. Първо беше монотонен, дрезгав; после рязък и груб като изсипващ се от ремаркето на камион чакъл, накрая се чу едва доловим шепот, сякаш гласовият му апарат престана да функционира за момент. После пак монотонният, дрезгав глас. — Това, което става с мене, изобщо не е твоя работа. Това може само да те разсее излишно, приятел. От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, или ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.
— Аз няма…
„Щрак!“ и Старк го нямаше. Тад се загледа замислено в слушалката за момент. После я постави на мястото й. Когато се извърна Харисън и Манчестър бяха зад него.
5.
— Кой беше? — попита Манчестър.
— Един студент — отвърна Тад. Не знаеше дори защо излъга. Знаеше само, че има отвратително предчувствие. — Един студент. Точно както предполагах.
— Откъде е знаел, че ще сте тук? — попита Харисън. — И защо позвъни на телефона на този господин?
— Предавам се — рече смирено Тад. — Аз съм дълбоко законспириран, руски агент. Това беше свръзката ми. Арестувайте ме, няма да се съпротивлявам.
Харисън не се ядоса на думите му, поне не му личеше да е ядосан. Но мълчаливият упрек изписан на лицето му, имаше по-голямо въздействие върху Тад.
— Мистър Бомънт, ние се опитваме да помогнем на вас и на жена ви. Знам, че може страшно да му дотегне на човек да му вървят по петите непрекъснато. Но ние наистина се опитваме да ви помогнем.
Тад се почувства засрамен… но не дотолкова, че да им каже истината. Още изпитваше предчувствието, че нещата ще тръгнат на зле, че може би вече бяха тръгнали на зле. А изпитваше и нещо друго. Кожата му бе леко настръхнала, а под нея сякаш пълзяха червеи. Слепоочията му туптяха. Ала врабчетата ги нямаше, поне така му се струваше. И все пак, вътрешният му барометър, за чието съществуване не знаеше, бе започнал да пада. Не за първи път изпитваше това. Подобно усещане, макар и не толкова силно, бе изпитал, когато беше на път към магазина на Дейв преди осем дни. Изпита го и преди малко в кабинета си, докато подреждаше папките. Едно притъпено, нервно чувство.
„Това е Старк. Той е с тебе, в тебе. Следи те. Ако кажеш нещо погрешно, той ще знае. И тогава някой ще пострада.“
— Извинявайте — каза Тад. Забеляза, че Дилесипс сега стои зад двамата полицаи и го гледа с безмълвно любопитство. Сега трябваше да започне да лъже, а лъжите му хрумваха така бързо и лесно, че може би бяха предварително измислени от Джордж Старк. Не беше сигурен, че Роули ще се хване, но беше твърде късно да се замисля за това. — Просто съм изнервен.
— Това е разбираемо — отвърна Харисън. — Искам просто да сте наясно, че не ние сме врага, мистър Бомънт.
— Студентът, който ми се обади, знаел че съм тук, защото видял как идвам с колата, когато излизал от книжарницата. Искаше да знае дали ще водя летния курс по писане. Телефонният указател на факултета е разделен на катедри, а членовете на катедрите са подредени по азбучен ред. Но шрифтът е толкова дребен и това може да го потвърди всеки, който е ползвал указателя.
— От тая гледна точка, указателят е кофти — потвърди Роули, дъвчейки пурата си. Двамата полицаи се обърнаха и го изгледаха изненадано. Роули ги удостои с кимване, със сериозно, важно изражение.
— Името на Роули е след моето, понеже, нямаме колега тази година с фамилно име на В или Г. — Тад хвърли поглед към Роули за миг, но Роули бе извадил пурата от устата си и вниманието му бе изцяло погълнато от почернелия й край. — Затова все търсят Роули на моя телефон, а мен — на неговия. Казах на момчето, че няма късмет — до есента съм в почивка.
Толкоз. Имаше усещането, че малко е попрекалил с обясненията. Въпросът беше, в кой момент Манчестър и Харисън бяха дошли до кабинета на Роули и колко от разговора бяха чули. Човек обикновено не казва на студентите, които искат да се запишат за курса по писане, че се разлагат физически и че скоро ще се разпаднат на съставните си части.
— Бих искал и аз да съм в почивка до есента — въздъхна Манчестър. — Готов ли сте вече, мистър Бомънт?
Тад си отдъхна вътрешно и каза:
— Само да прибера папките, които няма да ми трябват.
(и бележката трябва да оставиш бележка на секретарката)
— А, да. И трябва да оставя бележка на мисис Фентън — чу той гласа си. Изобщо не знаеше защо каза
