Отмъстителите

ако можеш. Но и да не можеш, няма нищо страшно. — Чиста лъжа, но ако продължава да го притиска, както е напрегнат, може би изобщо няма да успее да й каже. Че и по-лошо, може да изчезне. И да остави топлото момчешко телце на разположение на Так, който тъй лесно се настаняваше в него.

— Той… — Сет протегна ръце към нея и докосна ушите й. После постави длани зад собствените си уши и ги побутна напред. Одри забеляза, че и те са зацапани от дългите часове, които прекарваше в пясъчника — направо бяха мръсни — и в очите й запариха сълзи. Но малкият я гледаше сериозно и съсредоточено и тя кимна. Да, разбираше за какво става дума. Когато се стараеше, Сет успяваше да каже каквото иска — доколкото може, разбира се.

„Той те подслушва — искаше да каже момченцето. — Подслушва те с моите уши.“ Естествено, че я подслушва. Не той, а то. Так Великолепни, създание с хиляди гласове — повечето със западняшки каубойски акцент — и само един чифт уши.

Пред нея коленичи Так, но на крака се изправи Сет — малко слабичко момче с мръсни гащета. То се запъти към вратата, но изведнъж се обърна. Одри продължаваше да седи на колене и се питаше дали да се пресегне към шкафа, или най-напред да се примъкне малко по-близо до него.

Изтръпна, като го видя да се връща, защото помисли, че Так отново е тук; че в очите на Сет долавя острите отблясъци на неговия умен поглед. Но когато момченцето се доближи, тя разбра, че е допуснала съвършено естествена грешка. Сет плачеше. Одри никога не го бе виждала със сълзи в очите, дори когато идваше при нея с ожулено коляно или синина на главата. До днес дори не бе сигурна, че той изобщо е способен да плаче.

Обви ръце около шията й и опря чело до нейното. Болеше я, но не се отдръпна. За миг пред очите й се мерна размазан, но много подчертан образ на червения телефон, този път с гигантски размери. Когато изчезна, тя долови гласа на Сет в съзнанието си. Вече няколко пъти й се струваше, че чува гласа му, че той се опитва да се свърже с нея чрез телепатия. Подобни усещания обикновено изпитваше, когато се унасяше в сън, или пък когато се събуждаше сутрин. Гласът винаги звучеше далечно, сякаш долиташе през слоеве гъста мъгла. Сега обаче бе стряскащо близък. Жизнерадостен детски говор без абсолютно никакви дефекти.

„Не те виня, че се опита да избягаш — каза гласът. Одри се сви и притесни. Все едно да слушаш как в краткия промеждутък, докато учителят е обърнал гръб, някое дете споделя със съседчето си изключително важна клюка от живота на класа. — Иди при другите, на отсрещната страна на улицата. Трябва да изчакаш, но няма да е дълго. Защото той…“

Сет престана да говори, но в съзнанието на Одри нахлу друг замъглен образ, който почти напълно измести всичките й мисли. Това бе Сет. Облечен бе в разноцветна шутовска дреха, а на главата си носеше шапка със звънчета. Той жонглираше. Но не с топки, а с куклички. С малки порцеланови статуетки. Чак когато една от тях падна на пода и се разби, а до бяло-червения, завит нагоре нос на шутовския пантоф се появи обезобразеното лице на Мери Джаксън, Одри осъзна, че това са нейните съседи. Предположи, че част от картинката е породена от нейното собствено съзнание — хиляди пъти бе виждала порцелановите статуетки на Кърсти Карвър (мислеше ги за доста досадно хоби, ако изобщо можеше да се нарече хоби), но разбра, че каквото и да прибави към образа, ни най-малко няма да промени онова, което се опитва да й каже Сет. Каквато и лудост да готви Так — каквото и да строи, каквото и да прави — той бе ужасно зает.

„Но не чак толкова, че да не ме види, когато хукнах да бягам одеве — мислено отбеляза Одри. — Не беше толкова зает, че да няма време да ми попречи. Или пък да ме накаже. Може би следващия път вместо меда, ще изсипе в гърлото ми солницата. Или каналина.“         „Аз ще ти кажа кога — отново прозвуча гласът на детето. — Ослушвай се, лельо Одри. Като дойдат «Пауър Уегънс». Тогава се ослушвай да ме чуеш. Важно е да излезеш оттук. Защото…“

Този път пред погледа й запрелитаха множество образи. Някои се появяваха и изчезваха прекалено бързо и тя не можа да ги различи добре, но успя да улови няколко — празна консервена кутия „Шеф Боярди“ в кофата за боклук; стара, счупена тоалетна чиния, захвърлена в сметище; кола без стъкла и колела, повдигната на трупчета. Все изпочупени вещи. Изхабени и захвърлени.

Последното, което успя да види, преди връзката да се прекъсне, бе собствената й снимка, която стоеше на масата в предното антре. Портретът нямаше очи — бяха избодени.

Сет я пусна и се отдръпна, без да отделя поглед от нея. Тя сграбчи ръба на шкафа и с мъка се изправи на крака. Струваше й се, че стомахът й, пълен с тежкия лепкав мед, който Так я накара да погълне, сякаш я уравновесява. Сет вече изглеждаше както обикновено — някак далечен, сякаш откъснат от този свят, не по-чувствителен от камък. И въпреки това под очите му се забелязваха две светли ивици. Да, все още бяха там.

— А-о — изрече той с равен глас — с Хърб бяха размишлявали дали това не означава „Здравей, Одри“ — после излезе от кухнята. Върна се в стаята си, където продължаваше да се вихри люта престрелка. А когато свърши? Ами, най-вероятно ще превърти до предупреждението към родителите в началото на филма и ще го изгледа отново.

„Но все пак ми проговори — рече си тя. — На глас, в мислите ми. По неговия собствен пластмасов детски телефон. Само дето неговият телефон е доста по-голям.“

Взе метлата от килера и започна да събира разпилените макарони и брашното. Откъм стаята долетя ревът на Рори Калхун:

— Никъде няма да ходиш, дърт тлъст янки!

— Не е нужно да става по този начин, Джеб — промърмори Одри, продължавайки да мете.

— Не е нужно да става по този начин, Джеб — каза Тай Хардин в ролята на заместник-шерифа във филма, а в следващия миг бе застрелян от лошия полковник Мърдок. Това бе последното му зло дело — след тридесет секунди ще го застрелят и него.

На Одри отново й се догади. Повлякла метлата, застана до мивката и се надвеси над нея. Закашля се, но нищо повече. След миг спазмът премина. Пусна студената вода, наведе се и отпи направо от чучура, после няколко пъти енергично наплиска пламналото си чело. Отрази й се добре.

Затвори крана, върна се в килера и извади лопатата. „Так строи“ — бе казал Сет. Но какво? Тя с мъка се отпусна на колене край купчината боклук, стиснала в едната си ръка метлата, а в другата — лопатата, в съзнанието й изникна много по-тревожен въпрос — ако тя наистина се махне, какво ще направи то с племенника й? Какво ще се случи със Сет?

2

Белинда Джоузефсън задържа кухненската врата отворена пред съпруга си, после се изправи и се огледа. Лампата не беше включена, въпреки това помещението й се стори по-светло от преди малко. Бурята вече стихваше и Белинда предположи, че след около час-два пак ще бъде слънчево и горещо.

Погледна часовника над кухненската маса и бе обзета от чувство за нереалност. Четири часът и три минути? Нима е възможно да е изминало толкова малко време? Вгледа се по-внимателно в циферблата и установи, че голямата стрелка не се движи. Посегна към ключа на осветлението, в този миг в кухнята на четири крака допълзя Джони и се изправи.

— Не си правете труда — каза Джим Рийд. Той седеше на пода между хладилника и печката и държеше Ралфи на коленете си. Момченцето бе захапало палец. Погледът му бе съвършено безизразен. Това дете не допадаше особено на Белинда, нито пък на някого от съседите, доколкото й бе известно (като изключим майка му и татко му, най-вероятно), но в този миг й дожаля за него.

— За какво да не си правим труда? — попита Джони.

— За лампата. Няма ток.

Тя му повярва, но все пак натисна ключа няколко пъти. Нищо.

Помещението беше препълнено с хора — общо единадесет заедно с нея — но на фона на мъртвата тишина, която тегнеше над тях, изглеждаха по-малко. Ели Карвър продължаваше да издава по някой и друг плачлив стон, но лицето й бе притиснато към гърдите на майка й и Белинда предположи, че момичето може дори да е заспало. Дейвид Рийд бе прегърнал Сюзи Гелър. От другата страна на момичето седеше майка му и също го бе прегърнала („каква щастливка, толкоз утешения“ — рече си Белинда). Ками Рийд — майката на близнаците — се бе опряла на врата с надпис „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“. Ками не изглеждаше озадачена колкото