Отмъстителите

— Не е оттук, нали?

— За Бога, нито пък аз. Родена съм в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — и да не би заради това да съм една от тях?

— Гари! — Викът прозвуча като прегракнал лай на куче, което дълго е тичало по прашно шосе и доста е лаяло по пътя. — Престани да се правиш на глупак и ми помогни! Ръката ми…

Тя продължаваше да придържа ранената си ръка и Стив се сети — не можеше да се отърве от тази мисъл — за месарската верига „Мучис“ в Нютаун. Чичо с бяла риза, бяла шапка и оцапана в кръв престилка подава на майка му парче месо с кокал. „Средно запечено, с малко ментово желе като гарнитура, и семейството ви повече няма да сети за печено пиле, госпожо Еймс. Гарантирам ви.“

— Гари! — Кльощавият мъж, дъхащ на джин, пристъпи към нея, после се извърна и погледна към Стив и Синтия. Киселата, всезнайна усмивка се бе стопила. На лицето му сега бе изписана единствено болка.

— Не зная какво да направя — каза.

— Гари, прокажен тиквеник — с тих, безнадежден глас изсъска Мариел. — Тъпанар нещастен.

Лицето й пребледняваше все повече и повече. Всъщност вече бе придобило онази характерна белезникава отсенка на бледност. Под очите й се бяха образували кафяви петна — приличаха на разперени криле — а лявата й маратонка, преди малко бяла, вече бе яркочервена.

„Ако не й се помогне веднага, свършено е с нея“ — рече си Стив. Тази мисъл едновременно го изуми и го накара да се почувства като глупак. Може би имаше предвид професионална помощ — онези със зелените престилки от „Спешно отделение“, които си говорят неразбираемо. Само че наоколо не се забелязваха подобни, а и като че ли изобщо не се канеха да идват. Още не се чуваха сирени — отвън долиташе само бавно отдалечаващият се на изток гръмотевичен тътен.

Отляво, на стената, в рамка бе закачена снимка на малко кафяво куче със зловещо интелигентни очи. На подложката под снимката с печатни букви грижливо бе изписано: „ДЕЙЗИ, ПЕМБРУК КОРГИ, 9 ГОДИНИ. МОЖЕ ДА БРОИ. ПОКАЗВА НЕСЪМНЕНА СПОСОБНОСТ ДА СЪБИРА МАЛКИ ЧИСЛА.“ Отляво на Дейзи, в рамка със стъкло, което бе опръскано с кръвта на слабата жена, бе поставена фотография на някакво коли, което сякаш се бе ухилило пред обектива. Текстът под тази снимка гласеше: „ШАРЛОТ, БОРДЪР КОЛИ, 6 ГОДИНИ. МОЖЕ ДА ПОДРЕЖДА СНИМКИ И ДА ОТБИРА ОНЕЗИ, НА КОИТО СА ЗАСНЕТИ ПОЗНАТИ ХОРА.“

От лявата страна на Шарлот се мъдреше снимка на папагал, който като че ли пушеше цигара.

— Не, това не се случва — безгрижно, почти жизнерадостно заяви Стив. Не знаеше дали говори на Синтия или на себе си. — Сигурно се намирам в някоя болница. На магистралата съм се треснал челно, това е то. Като в „Алиса в страната на чудесата“.

Синтия понечи да му отговори, но в този миг се появи възрастният господин — същият, който явно бе наблюдавал как Дейзи прибавя две към шест и получава осем (ДЕЙЗИ НЯМА НИКАКВИ ПРОБЛЕМИ), със стара черна чанта в ръка. Ченгето („Дали наистина се казва Коли — питаше се Стив, — или това просто е някаква налудничава фантазия, породена от снимките по стените в стаята?“) го следваше и тъкмо измъкваше колана от гайките на панталона си. Последен в колоната като унесен, вървеше Питър-Ама-Че-Физиономия — съпругът на жената, която лежеше мъртва на ливадата.

— Помогни й! — изписука Гари, забравил, поне за момента Стив и своята теория за заговор. — Помогни й, Док, кърви като заклано прасе!

— Не съм истински лекар, нали знаеш, Гари? Аз съм просто стар конски доктор и всичко, което…

— Не ме наричай прасе — прекъсна го Мариел. Гласът й бе толкова изнемощял, че почти не се чуваше, но в очите й, втренчени право в съпруга й, гореше злостен живец. Опита да се изправи, но не можа, и се смъкна още по-надолу по стената. — Не ме наричай… така.

Старият ветеринар се обърна към ченгето, което бе застанало на прага откъм кухненския бокс и опъваше колана. Приличаше на охранителя в моторджийския бар, където Стив работеше за една група на име „Големи дупки от хром“.

— Трябва ли наистина? — попита голият до кръста мъж. Той самият бе доста пребледнял, но засега не се предаваше.

Билингзли кимна и остави чантата на креслото, което буквално се бе разляло пред телевизора. Отвори я и заровичка из нея.

— И не се бави. Колкото повече кръв губи, толкова по-голяма е опасността. — Той вдигна поглед, стиснал в едната си сбърчена старческа ръка макара хирургически конец, а в другата — ножица със закривен връх. — И на мен не ми е никак забавно. Последният път, когато съм се сблъсквал с подобен пациент, ставаше дума за едно пони, което го объркали със сърна и го простреляли в предния крак. Сложи колана колкото може по-високо на рамото. Извърни катарамата към гърдите й и стягай силно.

— Къде е Мери? — попита Питър. — Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?

С всеки следващ въпрос тонът му ставаше все по-печален. На четвъртото повтаряне гласът му се извиси до фалцет и думите прозвучаха като цвъртене. Изведнъж захлупи лице с длани, обърна се и опря чело на стената, между БАРОН, лабрадор-спасител, който можел да изпише името си с печатни букви, и СРЪДЛА, намусена коза, която явно умеела да свири елементарни мелодийки на хармоника. Стив си рече, че ако някога чуе коза да свири „Жълта роза от Тексас“ на хармоника, направо ще се самоубие.

Междувременно Мариел Содерсън се бе вторачила в Билингзли, жадно като вампир.

— Боли — изхърхори тя. — Дай ми нещо.

— Добре — съгласи се лекарят, — но първо да направим хурникет.

Нетърпеливо кимна на ченгето. Другият се приближи. Бе прекарал края на колана през катарамата, за да се образува примка. Смело посегна към слабата жена, чиято руса коса бе потъмняла от потта. Тя протегна здравата си ръка и го отблъсна с неподозирана сила. Той отстъпи две крачки, блъсна се в дръжката на креслото и седна в него. Изглеждаше като комик, който тъкмо си е изиграл ролята.

Слабата жена не го и погледна повече. Цялото й внимание бе съсредоточено върху стареца и черната му чанта.

— Веднага! — изхриптя и гласът й наистина прозвуча като кучешки лай. — Дай ми нещо веднага, дърт скапаняк такъв, умирам от болка!

Докато се изправяше с мъка от креслото, ченгето потърси с поглед Стив. Другият мъж схвана за какво става дума, кимна и внимателно се насочи към жената на име Мариел. „Внимавай — повтаряше си, — тя не е на себе си, като нищо би издрала и изпохапала каквото й попадне пред очите, тъй че внимавай.“

Мариел рязко се отблъсна от стената, олюля се, после се закрепи на крака и запристъпва към възрастния човек. Отново бе протегнала болната си ръка, сякаш бе веществено доказателство № 1 в пледоарията й пред съда. Билингзли отстъпи, местейки нервно поглед от ченгето към Стив.

— Дай ми успокоително, дърво такова! — кресна с лаещия си, изтощен глас Мариел. — Дай ми го веднага, инак ще те душа, докато завиеш като хрътка! Ще…

Полицаят отново кимна на Стив и се хвърли отляво.

Стив се доближи до нея едновременно с него и преметна ръка през шията й. Нямаше намерение да я души, но се страхуваше да мине зад гърба й, за да не я хване по погрешка за наранената ръка и да й причини още по-голяма болка.

— Стой мирно! — викна. Не искаше да крещи, имаше намерение просто да го каже, но не се получи. В същия миг ченгето нахлузи примката на лявата й ръка и я приплъзна нагоре.

— Дръж я, човече — кресна на свой ред. — Дръж я да не мърда!

Миг-два Стив успя да я удържи, после капка пот, топла и парлива, му влезе в окото и той отпусна желязната си хватка точно в мига, когато Коли Ентрейджиън затягаше импровизирания турникет. Мариел се дръпна, без да отклонява злостния си поглед от стареца, лявата й ръка остана в дланите на ченгето. Дори часовникът й си беше на мястото — голямата стрелка бе замръзнала между четири и пет. Коланът се задържа за миг на рамото й, сетне се изхлузи на пода — празна примка. Служителката от магазина изпищя, втренчила огромните си очи в откъснатата ръка. Зяпнал, полицаят я съзерцаваше.

— Сложете я в лед — изви Гари. — Веднага я сложете в лед! Ведна…

В този миг като че ли изведнъж осъзна какво се бе случило. Какво държеше полицаят. Зяпна, изви глава