Отмъстителите

доста силно, но колкото и да се съсредоточаваше, не можеше да се успокои) и вдигна черния предмет.

— Какво намери? — поиска да знае Брад и изпълзя зад него.

— Брад, веднага се върни! — свирепо прошепна Белинда.

— Шшт, тихо — отвърна й той. — Та какво намери там, Джон?

— Не зная — отвърна писателят и вдигна „откритието“ си. Струваше му се, че всъщност знае какво е, при това от секундата, когато установи, че не са тленните останки на някой летен бръмбар. Но никога през живота си не беше виждал подобен куршум. Не той бе отнел живота на момичето — това поне веднага ставаше ясно — щеше да се сплеска и изкриви. А върху това чудо тук като че нямаше и драскотина, макар че е било изстреляно, пробило е вратата и е откъснало крака на масата.

— Я да видя — рече Брад. Жена му бе изпълзяла до него и надничаше иззад рамото му.

Джони пусна в бледата длан на Брад странния предмет — черен конус, който изглеждаше достатъчно остър човек да се пореже на него. На око му се струваше, че в най-широката си точка има диаметър около пет сантиметра. Бе излят от тежък черен метал и поне доколкото Джони можеше да различи, обвивката беше абсолютно чиста и гладка, без никакви означения. В основата не бяха нанесени концентрични бразди, нямаше и следа от ямка (нито пък ярка ивица от пламъчето на пушката, която го бе изстреляла), нямаше марка на производител, не беше отбелязано какъв калибър е.

Брад вдигна поглед.

— Какво за Бога, е това? — с не по-малка почуда попита той.

— Я да видя — намеси се Белинда с тих шепот. — Баща ми ме водеше със себе си на лов и трябваше да му помагам, като си презареждаше пушката. Дай насам.

Брад й подаде куршума. Тя повъртя металния конус в ръка, после го вдигна да го разгледа. Вън изтрещя такава гръмотевица, че и тримата стреснато подскочиха.

— Къде го намери? — попита Белинда.

Той посочи порцелановите парчетии под килнатата масичка.

— Ааа — скептично отвърна тя. — И как така не се е забил в стената?

Чак сега Джони осъзна, че този въпрос всъщност бе много уместен. Куршумът е минал само през едно стъкло и е катурнал някаква нищо и никаква масичка — защо наистина не е влязъл в стената, оставяйки само дупка след себе си?

— През целия си живот не съм виждала такова чудо — отбеляза Белинда. — Естествено съвсем не съм видяла всичко, далеч съм от подобна мисъл, но ви казвам, че това не е изстреляно ни от пистолет, ни от пушка, нито пък от карабина.

— Само че те стрелят с карабини — отвърна Джони. — С двуцевни карабини. Сигурна ли си, че това не може…

— Дори не знам как е било изстреляно — продължи тя. — А и е толкова недодялано. Прилича на куршум от детска картинка — децата си ги представят така.

Вратата на кухнята се блъсна в стената така силно, че ги стресна повече и от гръмотевицата преди малко. На прага изникна Сюзи Гелър. Лицето й бе ужасно пребледняло и в очите на Джони тя изглеждаше точно на единадесет години.

— У Билингзли някой пищи — рече тя. — Прилича на женски глас, но е много ясно. Децата ужасно се страхуват.

— Добре, миличко — отвърна Белинда. Гласът й звучеше съвършено спокойно, което възхити Джони. — А сега се върни в кухнята. Ние ей сега ще дойдем.

— Къде е Деби? — продължи Сюзи. Слава Богу, едрите Джоузефсънови препречваха гледката към верандата. — У съседите ли отиде? Стори ми се, че е зад мен. — Тя замълча. — Нали не пищи тя, как мислите?

— О, не, сигурен съм, че не е тя — отвърна Джони и с отвращение установи, че от налудничавия кикот отново го дели съвсем мъничко. — Хайде, прибирай се в кухнята, Сюзи.

Момичето се отдръпна към другата стая и вратата се хлопна зад него. За миг тримата заговорнически се спогледаха. Никой не каза нищо. После Белинда върна на Джони нескопосания черен конус, приклекна, отправи се към кухнята и отвори вратата. Брад я последва на четири крака. Джони задържа поглед върху куршума, размишлявайки над думите над жената — че така си ги представят децата. Права е. Откакто започна хрониките с приключенията на Пат Кити-Кат, бе посетил, както се полага, достатъчно начални училища и бе видял достатъчно рисунки — огромни, ухилени мами и татковци под жълти слънца на фона на чудати зелени пейзажи с гигантски кафяви дървета. Този конус сякаш наистина бе изпаднал от някоя подобна картинка, цял и невРедим.

„Малкото сладко бебе Смити“ — се промъкна дълбоко в мислите му нечий глас, но когато се опита да го улови, за да го попита дали наистина знае нещо, или просто хвърля фойерверки, вече бе изчезнал безследно.

Пъхна куршума в предния джоб на панталоните си при ключовете от колата и последва Джоузефсънови в кухнята.

4

Стивън Джей Еймс, почти дисквалифициран в Голямото американско надбягване с препятствия, си имаше девиз, който гласеше: „НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ“.

Завърши първия семестър в Масачусетски технологичен институт35 с двойки по всичко — и то въпреки резултатите си на SAT36, които гонеха звездите — но какво пък, НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.

От електроинженерство се прехвърли в специалност „Общо инженерство“, а когато тъй и не събра заветните 2,037, просто си опакова багажа и замина за Бостън — бе решил да изостави стерилните покои на науката и да се впусне в зелените полета на английската литература, в лицето на Колъридж, Кийтс, Харди, малко Т.С. Елиът.

„На нокти изпочупени да бях претичал по пода на Вселената, и кактусът бодлив да не настъпим; тревожност в двайсети век, братче.“ Изкара известно време в бостънския университет, но още в първи курс го скъсаха на всички годишни изпити — както заради маниакалната му страст към играта на бридж, така и поради алкохолизъм и наркомания. Но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.

Прекара известно време в Кеймбридж — мотаеше се по улиците, свиреше на китара и сваляше мадами. Като китарист не го биваше много, за любовник по-ставаше, но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ. Когато Кеймбридж започна да му омръзва, прибра китарата в калъфа и отпътува на автостоп за Ню Йорк.

В последвалите години „на нокти изпочупени претича“ из какви ли не занаяти, гледайки да не настъпи бодливия кактус в качеството си на дисководещ в просъществувала за кратко радиостанция за хевиметал във Фишкил, щата Ню Йорк; пробва се като радиоинженер, домакин на рокшоута (след шест страхотни концерта се наложи да се измъкне от Провидънс посред нощите — дължеше на едни доста неприятни момчета шейсет хиляди долара, но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ), проникновен гадател на човешките съдби, подвизаваш; се в една уличка в Уайлдууд, щата Ню Джърси, най-сетне се захвана с поправка на китари. Този занаят като че ли му допадна и той се установи в северните части на щата Ню Йорк и Пенсилвания като специалист на свободна практика. Харесваше му да настройва и да поправя китари — в тази работа нямаше напрежение. Пък и далеч по го биваше да поправя инструментите, отколкото да свири на тях. През този период престана да пуши наркотици и да играе бридж, което още повече опрости нещата.

Преди две години, когато живееше в Олбани, се бе сприятелил с Дийк Ейбълсън, притежател клуб на име „Смайл“ — почтена крайпътна кръчма, където човек почти всяка вечер можеше да слуша блус до насита. Стив се появи за първи път в „Смайл“ в качеството си на човек, който поправя китари, после изникна точно навреме да поеме задълженията на дисководещия, който бе получил сърдечен пристъп. Отначало това си беше як проблем, може би дори първият сериозен проблем в зрелия живот на Стив, но по неизвестни причини той продължи да работи като диско-водещ, независимо от страха си да не прецака нещо и да стане жертва на пияната моторджийска тълпа. Една от причините бе самият Дийк, който не приличаше на никой друг съдържател на клуб, когото Стив познаваше — не беше нито