Отмъстителите

обирджия, нито развратник, нито пък принадлежеше към оная гилдия мижитурки, чието единствено основание да живеят произлиза от злините и страха, които всяват у другите. Освен това рокеднролът наистина му харесваше — не беше като другите собственици, които го ненавиждаха и насаме предпочитаха да слушат простотии. Дийк бе именно от оня тип хора, дето Стив, който бе подписвал трудов договор един-единствен път в живота си, харесваше безрезервно — хора с НУЛА ПРОБЛЕМИ.

Жена му също беше готина, мила, с кротки, сънени очи и приятно чувство за хумор, хубав бюст, а и — поне доколкото Стив можеше да прецени — вярна до смърт съпруга. Но най-хубавото от всичко беше, че тя също бе пристрастена към бриджа. Стив бе водил с нея безкрайни задълбочени разговори относно почти неконтролируемия подтик да удвояваш залога, особено когато играеш за пари.

През месец май на настоящата година Дийк бе купил много голям клуб в Сан Франциско. Със Санди напуснаха Източния бряг преди около три седмици. Дийк му бе обещал добра работа, ако Стив опакова всичките им вещи (повече от две хиляди плочи, сред които и анахронизми като „Хот Тюна“, „Куиксилвър Месинджър Сървис“ и „Кенд Хийт“) и отпътува при тях с камион под наем. Отговорът на Стив бе: „НЯМА ПРОБЛЕМИ, ДИЙК“.

Не беше стъпвал на Западния бряг вече почти седем години — малко промяна нямаше да му се отрази зле. Тъкмо да презареди старите батерии.

Отне му малко по-дълго от очакваното, докато оправи всичките си дела в Олбани, наеме камиона и тръгне на път. Дийк се обажда няколко пъти, при последния им разговор беше доста раздразнен, а когато Стив отбеляза този факт, работодателят му отвърна: „Ами като спиш три седмици в спален чувал и имаш само с пет-шест тениски, така става!“ Смята ли той да заминава или не? „Идвам, идвам — отвърна Стив. — Спокойно, шефе.“ И тръгна. Всъщност това стана преди три дни. Отначало всичко вървеше като по вода. Ала днес следобед спука маркуч или нещо подобно, отби се в Уенуърт да търси сервиз и после — ама че работа — изпод капака нещо избумтя и всички уреди на таблото взеха да показват страхотии. Надяваше се, че просто е гръмнал някой клапан, но всъщност май беше бутало. Във всеки случай огромният камион, който се държеше като истинска хубавица, откак бе напуснал Ню Йорк, изведнъж се превърна в звяр. Но НЯМА ПРОБЛЕМИ — просто трябва да намери господин Монтьорски и ще остави всичко в негови ръце.

Само че бе сбъркал отбивката и от най-натоварения участък на магистралата се оказа в жилищно предградие, където надали би срещнал господин Монтьорски.

Камионът вече се крепеше само на юнашко доверие, от радиатора излизаха облаци пара, налягането на маслото непрестанно спадаше, двигателят загряваше, разнасяше се неприятна миризма на пържено… но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.

Е… може би все пак имаше мъничък проблем за хората от ремонтната работилница на „Райдър“, но Стив подозираше, че те ще съумеят да се справят с проблема в цялата му сериозност. Сетне — ах, не е ли прекрасно — забеляза малък квартален магазин, а над вратата висеше табела с надпис „телефон“… че и картичка с номер, на който човек да позвъни при повреда на двигателя.

СЪВЪРШЕНО НИКАКВИ ПРОБЛЕМИ, вечната история на неговия живот.

Само че сега наистина имаше проблем. И то такъв, че в сравнение с него диджейският пулт в клуб „Смайл“ изглеждаше досадна дреболия.

Намираше се в малка къща, която миришеше на тютюн за лула, в някаква дневна, със снимки на животни — ако се съди по надписите отдолу, наистина особено изключителни екземпляри — по целите стени; дневна, в която май само огромният, безформен фотьойл пред телевизора наистина се използваше; току-що бе превързал с шал крака си, ранен от куршум — ако ще и повърхностна, раната си беше съвсем истинска огнестрелна рана, а хората пищяха, бяха уплашени до смърт и пищяха, кльощавата жена с блузата без ръкави също беше ранена (само дето нейната рана далеч не беше повърхностна), а отвън беше пълно с трупове; ако всичко това не е проблем, значи самата концепция за „проблем“ е лишена от смисъл.

Някой го сграбчи над китката с все сила, причинявайки му болка. Всъщност не го беше сграбчил — направо го щипеше. Сведе поглед и видя девойката със синята престилка от магазина — онази с шантавата коса.

— Да не вземеш да изперкаш — с дрезгав глас изрече тя. — Тази дама има нужда от помощ, иначе си отива, тъй че да не вземеш да откачиш от шубе.

— Няма проблеми, хубавице — отвърна той и самото звучене на думите, които излизаха от собствената му уста, вече му вдъхваше повечко сила.

— Не ми викай хубавица и аз няма да ти викам хубавецо — заяви тя с твърд глас, сякаш искаше да каже: „При мене тия не минават“.

Той се разсмя. Смехът му звучеше доста абсурдно в тази стая, но не му пукаше. Нито пък на нея, изглежда. Гледаше го право в очите, а в ъгълчетата на устните й бе загатната усмивка.

— Става — каза Стив. — Няма да ти викам хубавица, ти няма да ми викаш хубавецо и няма да изперкваме, нали?

— А-ха. Как е кракът ти?

— Добре е. Повече прилича на леко изгаряне, отколкото на огнестрелна рана.

— Късметлия.

— А-ха. Няма да е зле да му сложа нещо дезинфекциращо, ако ми падне случай, но в сравнение с нея…

— Гари! — извика обектът на сравнението.

Сега Стив забеляза, че ръката й вече почти на нищо не се крепи — като че ли вече висеше на една съвсем тъничка ивица плът. Съпругът й, също кльощав (но със започващо да се оформя шкембенце), се щураше около нея паникьосано и безпомощно, сякаш изпълняваше ритуален танц. Приличаше на абориген, който извива кръшни танци около замислен каменен идол в едновремешен филм за джунглата.

— Гари! — отново писна тя. Кръвта шуртеше от рамото й като пълноводна река, а лявата половина от розовата й блуза вече бе придобила кестенов цвят. Пребледнялото й като чаршаф лице бе обляно от пот — сплъстената й коса бе прилепнала към главата й, очертавайки извивките на черепа. — Гари, престани да се въртиш като куче, дето се чуди къде да се изпикае, и ми помогни…

Тя залитна, едва поемайки си дъх, и се опря на стената, която разделяше дневната и кухненския бокс. Стив очакваше коленете й да се подкосят всеки миг, но тя остана на крака. Вместо това стисна дясната си китка и внимателно повдигна ранената ръка към Синтия и Стив. Потъналият в кръв, усукан хрущял, на който висеше крайникът, издаде неприятен звук, като да изстискаш мокър парцал, и на Стив му се прииска да й каже да не го прави, да остави ръката си на мира, преди да се откъсне като крило на печено пиле.

В следващия миг Гари се пренесе пред Стив и продължи ритуалния си танц, подскачайки нагоре-надолу като на пружина; по бледото му лице бяха избили червени петна. „Само трябва малко да усилим баса“ — рече си Стив.

— Помогнете й! — викна Гари. — Помогнете на жена ми! Ще й изтече кръвта!

— Не мога да… — започна Стив.

Гари протегна ръка и го сграбчи за фанелката. „Когато адът се препълни, мъртвите ще тръгнат по земята“ — се казваше върху този културен артефакт. Гари допря издълженото си лице до лицето на другия. Очите му блестяха от погълнатия джин и от панически страх.

— Ти от тях ли си? От тях ли си?

— Не съм…

— Да не си от стрелците? Признай си веднага!

Изпълнен с бясна ярост, на каквато изобщо не бе подозирал, че е способен (обикновено изобщо не се гневеше), Стив грубо отмести ръцете на другия от старата си, любима тениска, сетне го блъсна. Гари залитна и се опули, после пак присви очи.

— Добре. Добре, добре. Сам си го изпроси. Сам си го изпроси и сега ще си го получиш — заяви той и пристъпи заканително.

Синтия застана между двамата, хвърляйки поглед към Стив — може би за да се увери, че не е във войнствено настроение — а после ядно впери очи в Гари:

— Ти да не си откачил?

Той се усмихна кисело.