Отмъстителите

вярвам.

„Несъмнено — рече си Джони, — но това не е толкова важно. Както и надеждата, че ще доведат някого на помощ. Просто искаш да ги махнеш оттук, нали?“

— Джони — започна тя, очевидно убедена, че мълчанието му е знак за несъгласие, — не чак толкова отдавна във Виетнам се биеха момчета по-млади и от моите синове.

— Имаше и още по-млади. Бил съм там. И съм ги виждал.

Изправи се, после измъкна пистолета от колана си и едновременно извади кутийката с патроните от джоба на ризата си.

— С радост ще дам тази играчка на синовете ти… но искам да ги придружа.

Тя многозначително погледна шкембенцето му, което макар и по-малко от това на Брад, бе доста солидно. Не го попита защо иска да отиде и с какво толкова ще им е от полза. Все още се владееше достатъчно. Вместо това отвърна:

— Есенно време те играят футбол, а напролет тренират бягане. Мислиш ли, че ще издържиш на темпото им?

— На стадиона не, разбира се. Но по горска пътека и евентуално през тръбопровод? Мисля, че ще се справя.

— Ти какво, занасяш ли се? — сопна се Белинда на Ками. — Ако имаше работещ телефон на един изстрел разстояние оттук, мислиш ли, че щяхме да. стоим със скръстени ръце? Цялата улица е осеяна с трупове, а онази къща изгоря до основи!

Ками я погледна, докосна петънцето на блузата си и отново се обърна към Джони. Зад нея Елън Карвър надничаше в дневната. Очите й се бяха разшили от ужас и скръб, а от носа й се стичаше струйка кръв.

— Ако момчетата са съгласни, нямам нищо против — заяви Ками, без изобщо да обръща внимание на Белинда. В този миг не й беше до размишления. Сега я занимаваше едно- единствено нещо — да действа, докато везните все още изглеждат наклонени в нейна полза. Да успее да спаси синовете си, докато все още е възможно.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Джони и й подаде пистолета и патроните, сетне се отправи към кухнята. Бяха добри момчета, което е хубаво, а освен това бяха „програмирани“ в девет от десет случая да правят онова, което искат от тях по-възрастните. В настоящата ситуация това бе още по-хубаво. На излизане от стаята напипа дреболията, която бе пъхнал в левия си джоб. — Но преди да тръгнем, трябва да проведа един важен разговор. Много важен разговор.

— С кого? — попита Ками.

Той вдигна на ръце Елън Карвър. Прегърна я, целуна окървавената й страна и се зарадва, когато ръчичките й се обвиха около врата му и го притиснаха с все сила. Такава прегръдка никъде не можеш да купиш.

— С Ралфи Карвър — отвърна Джони и понесе сестра му към кухнята.

2

Оказа се, че Том Билингзли наистина разполага с няколко пушки, но най-напред се наложи да изнамери някаква блуза за Коли. Не беше кой знае каква прелест — стара тениска с надпис „Кливланд Браунс“ — но поне беше подходяща по размер, пък и бе за предпочитане, отколкото да върви гол до кръста през шубрака.

— Благодаря — каза Коли, нахлузвайки дрехата, докато Олд Док ги водеше покрай масата за пинг-понг към най-отдалечения ъгъл на мазето.

— Моля те, няма за какво — отвърна Билингзли, пресегна се към тавана и дръпна някакво шнурче, което включи неоновите лампи. — Даже не помня откъде се е появила. Аз самият съм привърженик на „Бенгалс“.

В ъгъла бяха струпани рибарски принадлежности, няколко оранжеви ловни жилетки и лък без корда. Олд Док приклекна пред купчината и намръщено размести жилетките, а отдолу се подаде стар юрган, навит на руло и овързан със здрава връв. Отвътре се показаха четири пушки, две от които бяха разглобени. Билингзли подаде на двамата мъже сглобените оръжия и рече:

— Тези трябва да свършат работа.

Коли пое 30-милиметровата, която и бездруго бе далеч по-подходяща от служебния му пистолет. Така за Еймс остана другото, по-малко оръжие, марка „Мосберг“.

— Пригодена е само за 22-милиметрови патрони — заизвинява се Док, докато ровичкаше в шкафчето до електрическото табло и поставяше на масата кутии с патрони, — но нак е страшна пушка. Какво ще кажеш?

Еймс му отвърна с усмивка, която нямаше как да не допадне на Коли.

— Приемам на мига — отвърна той и грабна оръжието.

При тези думи Билингзли се разсмя — сухият му старчески смях отекваше на пресекулки — и тръгна по стълбите гьм горния етаж.

Синтия бе подложила възглавница под главата на Мариел, но я бе оставила да лежи на пода в дневната (всъщност точно под снимката на Дейзи, кучето с математическите заложби). Не посмяха да я преместят — Билингзли се страхуваше да не се отворят шевовете. Все още бе жива, което бе добре, и все още се намираше в безсъзнание, което може би също бе добре, като се има предвид какво бе преживяла. Дишането й обаче — неравномерно и дълбоко — никак не хареса на Коли. Звучеше така, сякаш всеки миг може да престане.

Съпругът й, чаровният Гари, бе седнал на един кухненски стол, който бе благоволил да обърне към жена си — поне да я гледа, като пие, ако не друго. На Коли му се догади, като разбра, че онзи се налива с най- долнопробно вино, което се използва за приготвяне на сосове.

Гари като че ли улови погледа му и вдигна глава. Клепачите му бяха зачервени и подпухнали. Коли се опита да изрови от дъното на душата си малко съчувствие за този човек. Усилието не бе особено плодотворно.

— Загуб’ си скапанат’ ръка — поверително изломоти Гари. — Трябпом.

Коли се размисли над тази фраза и си я преведе като „Трябва помощ“.

— Да — съгласи се. — Сега ще повикаме помощ.

— Тряаше вече стук. Шианата ръка! Дето е в скаания хлатилник!

— Зная.

Синтия се приближи и се обърна към Олд Док:

— Вие сте бил ветеринарен лекар, нали, господин Билингзли?

Старецът кимна.

— Така си и мислех. Искате ли да дойдете с мен? Трябва да ви покажа нещо пред входа.

— Не мислите ли, че е опасно?

— В момента не, струва ми се. Онова нещо там… всъщност по-добре сам да го видите. — Тя хвърли поглед към другите двама и се поправи: — Сами да го видите.

Поведе Билингзли през дневната към входа откъм улицата. Коли погледна въпросително Стив, който в отговор сви рамене. Бившият полицай предполагаше, че момичето иска да покаже на Бил как са се преобразили къщите на отсрещната страна на улицата, макар да не можеше да си обясни каква връзка има това с факта, че Билингзли е ветеринар.

— Мамка му! — обръщайки се към Стив възкликна той, когато застанаха на вратата. — Оправили са се! Или ние чисто и просто сме си въобразили, че са се променили.

Взираше се в дома на Гелърови. Можеше да се закълне, че когато преди десет минути с хипито и служителката от магазина стояха на същото това място, същата тази къща се бе превърнала в кирпичена хасиенда — като онези по картинките от Ню Мексико и Аризона. В момента отново бе облицована с най- обикновени алуминиеви плоскости.

— Не сме си въобразили, не са се и „нормализирали“ — отвърна Стив. — Не напълно. Я виж там.

Коли проследи сочещия пръст на Стив и погледът му спря върху къщата на семейство Рийд. Дървените трупи бяха изчезнали и на тяхно място се бе появила предишната мазилка, а покривът бе покрит с обикновени шиндели (преди това имаше нещо друго, най-вероятно торф), на покрива на гаража отново се