Отмъстителите

мъдреше сателитна антена. Но тухлената основа беше заменена от неодялани дървени греди, а всички прозорци бяха със затворени дървени капаци. В капаците се виждаха отвори за наблюдение, сякаш индианските набези, адвентистите от седмия ден и скитащите се застрахователни агенти бяха неизменна част от ежедневието на обитателите. Коли не бе съвсем сигурен, но като че ли до преди днес следобед Рийдови нямаха капаци на прозорците, камо ли пък бойници.

— Я виж тиии! — Билингзли говореше тъй, сякаш току-що разбира, че е участвал в „Скрита камера“. — Онова там пред Одри коневръз ли е? Коневръз е, нали? Ама какво става тук?

— Оставете къщите — отвърна Синтия. После посегна към лицето на възрастния човек, обхвана го с длани, и сякаш въртеше камера на статив, го извърна към трупа на съпругата на Питър Джаксън.

— Боже Господи! — възкликна той.

Огромна птица беше забила нокти в бедрото на мъртвата. Вече бе успяла да се подкрепи с останките от лицето на трупа и тъкмо посягаше под брадичката. В съзнанието на Коли изплува мимолетен, доста неподходящ за случая спомен, как една вечер в автокиното в Уест Кълъмбъс прилепва устни към същото място на шията на Кели Ебърхарт, а тя го предупреждава, че ако й остави мораво петно, баща й най- вероятно ще застреля и двама им.

Несъзнателно се бе прицелил в птицата, но Стив отмести дулото на оръжието му към земята.

— Недей, приятел. На твое място не бих стрелял. По-добре е да не вдигаме шум.

Прав бе, разбира се, но… Боже. Птицата бе страшна не заради онова, което правеше, а заради онова, което представляваше.

— Остаа бесс ръка, мамкму! — обяви Гари откъм кухнята, сякаш се страхуваше, че ако не им напомня за жена си, ще я забравят. Олд Док не му обърна никакво внимание. Бе прекосил дневната с изражението на човек, който очаква всеки миг да го застрелят, но сега като че бе забравил всякакви убийци, странни микробуси и преобразяващи се къщи.

— Боже мили, гледай ти! — възкликна почти благоговейно. — Непременно трябва да го снимам. Разбира се! Извинете ме… ще изтичам за фотоапарата…

Понечи да се обърне. Синтия го сграбчи за рамото:

— Фотоапаратът може да почака, господин Билингзли.

Тези думи, като че ли донякъде му припомниха в каква ситуация се намираха.

— Да… Сигурно, но…

Сякаш чула разговора им, птицата се извърна и вторачи кръвясалите си очи към къщурката на Билингзли. Розовият й череп чернееше от набола перушина. Човката й напомняше на жълта кука.

— Това мишелов ли е? — попита Синтия. — Или може би лешояд?

— Мишелов? Лешояд? — Олд Док сякаш се стресна от тези думи. — Боже мили, не. През целия си живот не съм виждал подобна птица.

— Искаш да кажеш в Охайо — намеси се Коли, макар да знаеше, че Билингзли съвсем няма предвид това, но все пак искаше да се увери.

— Не, искам да кажа никъде.

Хипарят отмести поглед от птицата към ветеринаря, после пак се вгледа в гадината и запита:

— А какво е тогава? Някакъв нов вид ли?

— Ами, нов вид, на баба ти хвърчилото! Извинете грубия израз, млада госпожице, но това е някакъв шибан мутант! — Като омагьосан проследи с поглед птицата, която разтвори криле и ги размаха, придвижвайки се малко по-нагоре по бедрото на Мери. — Вижте колко е голямо тялото и колко са малки крилата в сравнение с него — пред тая проклетия щраусът е направо чудо на аеродинамиката! Струва ми се, че крилата му дори не са еднакви на дължина!

— И аз така мисля — потвърди Коли.

— Ама как лети? — настояваше ветеринарят. — Как въобще може да лети?

— Не зная, но лети. — Синтия махна към плътните талази дим, които се стелеха в долния край на улицата и закриваха всякакви следи от човешки живот отвъд Хайъсинт Стрийт. — Излетя от дима. Видях я.

— Сигурен съм, че сте я видели, не съм си и помислял, че някой е минал оттук с… с птицемобила си и я е пуснал, но как изобщо е способна да лети, е извън… — Замлъкна и се вторачи в създанието. — Разбирам защо отначало сте го взели за мишелов — преди да се замислите, разбира се. — Коли установи, че Олд Док вече май си говори сам, но въпреки това продължи да го слуша внимателно. — Наистина Прилича на мишелов. Обаче както би го нарисувало дете.

— А? — озадачи се Синтия.

— Както би го нарисувало дете — повтори Билингзли. — Което вероятно го е объркало с белоглав орел.

3

Като гледаше Ралфи Карвър, на Джони му се свиваше сърцето. Настанен до Джим Рийд, чиято загриженост бе отстъпила място на въодушевлението от предстоящата мисия, хлапето седеше между печката и хладилника с палец в уста, а отпред върху панталонките му се бе разпростряло голямо мокро петно. От предишните глезотии не бе останала и следа. Очите му бяха огромни, застинали и бляскави. Вдигна замаян поглед към Джони — досущ като наркоманите, които писателят познаваше навремето.

Той влезе в кухнята и остави Ели на земята. Малката не искаше да го пусне, но писателят най-сетне успя да махне ръчичките й от шията си. И нейният поглед беше замаян от шока, но му липсваше онзи примирен блясък, който Джони забеляза в очите на брат й. Вниманието му бе привлечено от Ким и Сюзи Гелър, които седяха прегърнати на пода. „Мама сигурно е повече от доволна“ — мислено отбеляза Джони, припомняйки си как преди малко жената видимо се съревноваваше с младия Дейв Рийд за правото над момичето. Тогава спечели той, но сега му предстояха далеч по-бляскави дела — готвеше се да потегля към Андерсън Авеню и други, незнайни места. Това обаче ни най-малко не променяше факта, че тук имаше две деца, които от обед насам бяха вече сираци.

— Ким? — обърна се към седналата на пода жена. — Би ли ми помогнала с…?

— Не — отсече тя, при това съвсем спокойно. Погледът й не изразяваше предизвикателство, в тона й не се долавяше истерия… но и никакво съчувствие. С дъщеря й се бяха прегърнали — какво по-хубаво от това, две момичета, които си седят и изчакват бурята да отмине. И това бе разбираемо, може би, но въпреки това Джони страшно се ядоса — изведнъж тя се превърна в символ на всички онези негови познати, чиито физиономии добиваха крайно отегчен вид, когато разговорът се завърти около СПИН, бездомни деца или загиването на тропическите гори; тя бе олицетворение на всички онези, които някога са прескачали спящите на тротоара бездомници, без дори да ги погледнат. Както и на него му се бе случвало да постъпва. Представяше си как я сграбчва, рязко я изправя на крака, извръща я със замах и я изритва по кльощавия, среднозападняшки.задник. Тогава сигурно ще се пооживи. А дори това да не подейства, поне той самият със сигурност щеше да се почувства малко по-добре.

— Не — повтори, а слепоочията му пулсираха от нелепа ярост.

— Не — съгласи се тя и го удостои с вяла усмивка, която сякаш искаше да каже: „А, най-сетне ме разбра.“ После се обърна към Сюзи и започна да я гали по главата.

— Ела тук, съкровище! — обърна се Белинда към Елън и се наведе да я прегърне. — Ела да поседиш при Би. — Със сгърчено от мъка лице, което правеше мълчанието му още по-страшно, момиченцето мълчаливо се доближи до нея и се сгуши в обятията й.

Двамата близнаци присъстваха на тази сцена, но всъщност не виждаха какво става. Бяха застанали до задната врата, а в очите им пламтеше искрено въодушевление. Ками се изправи пред тях и ги измери с поглед, който Джони отначало погрешно взе за строг. След миг осъзна какво всъщност означаваше той — ужас, който бе толкова неистов, че дори не можеше напълно да го прикрие.

— Добре — най-сетне изрече тя. Гласът й прозвуча сухо й делово. — Кой ще го носи?

Момчетата се спогледаха и на Джони му се стори, че помежду им протече безмълвен диалог — кратък, но сложен разговор, на каквито единствено близнаците са способни. „Или чисто и просто мозъкът ти е