Отмъстителите

прегрял, Джон“ — рече си. Всъщност това като че ли не беше чак толкова невероятно. Наистина имаше усещането, че мозъкът му е прегрял.

Джим протегна ръка. За миг устните на майка му трепнаха. После се смразиха и тя му подаде пистолета на Дейвид Карвър. Дейв пое патроните, а в това време брат му извади пълнителя на 45-калибровия пистолет и го вдигна срещу светлината, за да провери дали е празен — точно както бе постъпил и самият Джони. „Внимаваме, защото разбираме, че един пистолет крие силата да обезобразява и убива — мислено отбеляза писателят, — но това не е единствената причина. Макар и подсъзнателно, си даваме сметка, че оръжията са нещо зло. Дяволско. Дори най-големите им почитатели и защитници го долавят.“

Дейв подаваше на брат си шепа патрони. Джим ги взимаше един по един и зареждаше пистолета.

— Постъпвайте така, сякаш баща ви е с вас всеки миг — поучаваше ги Ками. — Ако се питате дали да направите нещо, което той не би ви позволил, не го правете. Ясно ли е?

— Да, мамо.

Джим щракна пълнителя и хвана пистолета за дръжката, като внимаваше да го държи възможно най- далеч от себе си, без да докосва спусъка и същевременно дулото да сочи пода. Нарежданията на майка му го караха да се чувства едновременно засрамен — сякаш главнокомандващ издаваше стройни заповеди на неопитните си ординарци, като в романите на Леон Юърис45 — и извънмерно развълнуван от обещаващите изгледи, които се откриваха пред него.

Тя насочи вниманието си към другия близнак:

— Дейвид?

— Да, мамо.

— Ако срещнете непознати в гората, веднага се връщайте. Това е най-важното. Не задавайте въпроси, каквото и да ви кажат, не отговаряйте, и дори не се доближавайте до тях.

— Мамо, ако нямат оръжие… — започна Джим.

— Не задавайте въпроси и не се доближавайте до тях — повтори тя. Не повиши глас, но в тона й се долавяше нещо, което накара и двамата леко да потръпнат. Нещо, което прекрати всички разисквания.

— Да предположим, че срещнат полицаи, госпожо Рийд — вметна Брад. — Полицаите може да сметнат, че горичката е най-подходящият път дотук.

— Най-добре ще е да стоим настрана — отвърна му Джони. — Каквито и ченгета да срещнем, те най- вероятно ще са… е, нервни. Известно е, че когато ченгетата са нервни, може да пострадат невинни хора. Никога не става нарочно, но най-добре да не се рискува. И да се избягват всякакви възможни инциденти.

— Идвате ли с нас, господин Маринвил?

— Да.

И двамата запазиха мълчание, но Джони със задоволство отбеляза облекчението в очите им.

Ками заплашително го изгледа и отново занарежда:

— Отидете до Андерсън Авеню. Ако всичко там изглежда нормално… — Замлъкна за миг, сякаш давайки си сметка колко невероятно звучеше това, но се насили да продължи:

— … помолете някой да се обадите по телефона и извикайте полиция. Но ако на Андерсън Авеню е същото като тук, или пък нещо ви се стори, макар и малко… ъ…

— Съмнително — вметна Джони.

За чувството, което тя се опитваше да опише, във Виетнам използваха какви ли не думи — както индианците използват какви ли не изрази за промените във времето — и изведнъж всичките изплуваха в съзнанието му, сякаш светна неонова лампа. Съмнително. Шантаво. Невъзможно. Абсурдно. Нищо работа. Зашеметен съм.

Ками продължаваше да стои пред своите момчета. Джони се надяваше тя да приключи бързо с инструкциите. В погледите на момчетата все още се четеше уважение (и мъничко страх), но и каквото и да кажеше отсега нататък, едва ли щяха да го запомнят.

— Ако нещо ви се стори подозрително на Андерсън Авеню, минете по онзи тръбопровод. Идете до Кълъмбъс Брод. Обадете се в полицията. Разкажете какво става тук. И не си и помисляйте да се връщате на Поплър Стрийт!

— Но, мамо…

Тя протегна ръка и защипа устните му. Без да му причинява болка, но твърдо и решително. Джони лесно можеше да си представи как го е правила и преди десет години, но тогава е трябвало да се навежда.

— Запази „Но, мамо“ за друг път! — отсече Ками. — Сега просто слушайте какво ви казвам. Доберете се до някое място вън от опасност, обадете се в полицията, след това стойте настрана, докато приключи цялата тази лудост. Ясно ли е?

Те кимнаха. В отговор Ками също кимна и пусна устните на Джим. Момчето се беше изчервило до уши. Но прояви достатъчно разум да не възразява.

— И да внимавате — заключи тя. В очите й блесна нещо — копнеж да ги целуне, или може би желание да прекрати всичко, докато все още може. После искрата изчезна.

— Готов ли сте, господин Маринвил? — попита Дейв. От време на време хвърляше завистливи погледи към пистолета, който се поклащаше в ръката на брат му. Джони подозираше, че не след дълго Дейв ще поиска да го поноси за малко.

— Един момент — отвърна той и коленичи пред Ралфи. Хлапето заотстъпва, докато най-сетне задничето му се прилепи плътно до стената, а после, без да вади палеца от устата си, вдигна поглед към Джони.

Джони извади от джоба си фигурката, която бе намерил в коридора на горния етаж — извънземното с големите очи и жълтеникавия перчем, който се спускаше през средата на инак плешивата му глава. Показа я на Ралфи и попита:

— Какво е това?

За миг се усъмни, че момченцето изобщо ще отговори. След това то бавно протегна ръчичка към фигурката, продължавайки да смуче палец. За пръв път, откак започна стрелбата, на лицето му проблесна искрица живинка.

— Това е майор Пайк.

— Така ли?

— Да. Той е канопалиец. — Произнесе думата внимателно и гордо. — Това значи, че е звънземен. Обаче е добър звънземен. Не е като Ноу Фейс. — Пауза. — Понякога кара микробуса на Баунти. Майор Пайк нали не беше с тях? — По лицето на детето рукват сълзи и Джони в миг си спомня онази история за бейзболния скандал „Блек Сокс“ през 1919 година. Едно разплакано хлапенце доближило босия Джо Джаксън и го помолило да каже, че случилото се не е истина, че не са ги победили. И макар Джони да бе видял с очите си този ненормалник — или поне някой, маскиран като него — веднага заклати глава и утешително потупа Ралфи по рамото.

— Този майор Пайк да не е от някой филм или от сериал по телевизията? — попита, макар вече да знаеше отговора. Вече всичко си идваше на място, а може би трябваше да се намести много по-рано. През последните няколко години бе изнасял лекции в много училища, където възрастните трябваше да се навеждат, за да пият вода от чешмичките, и бе чел в библиотеки, където столчетата бяха високи най-много метър. Слушаше как децата си говорят, но не гледаше детските предавания по телевизията и не ходеше на детски филми. Инстинктивно предусещаше, че подобни проучвания само ще попречат на работата му, вместо да я улеснят. Тъй че не знаеше всичко и имаше още купища въп — роси, но вече започваше да му се струва, че цялата като че ли цялата тази лудост би могла да бъде разбрана.

— Ралфи?

— От едно детско по телевизията — избърбори Ралфи през захапаното пръстче. Продължаваше да държи фигурката пред носа си, точно както Джони преди малко. — Той е МотоКоп.

— А Дрийм Флоутър? Какво е това?

— Господин Маринвил — започна Дейв, — наистина трябва да…

— Изчакай секунда, синко…

Джони дори не отклони очи от Ралфи.

— Дрийм Флоутър?

— Това е микробусът на Каси. Каси Стайлс. Аз мисля, че тя е приятелката на полковник Хенри. Моят