Отмъстителите

— Тъй вярно сър, такава е уговорката. — Сега прозвуча циничният, присмехулен глас на Рори Калхун. — Този твой приятел, той е виновникът. Може да се каже, че всичко започна заради него. Или поне той драсна клечката. А сега изчезвай. Господ здраве да ти дава до следващата ни среща.

Питър излезе от дневната, без дори да погледне към Одри, която с полузатворени очи се бе отпуснала в креслото. Явно бе задрямала. Дишаше бавно и равномерно. Краката й — дълги и хубави (първото, което привлече Хърб Уайлър още в дните, когато тя се наричаше Одри Гарин) — бяха изпружени и на път към входната врата Питър, който се олюляваше като сомнамбул, едва не се препъна в тях. Когато отвори вратата и алената светлина на угасващия ден озари лицето му, усмивката му заприлича на болезнена гримаса.

На средата на алеята към улицата, където през издигащия се стълб от дим се процеждаше червената светлина на залеза, гласът на Рори Калхун отново изпълни мислите му, разкъсвайки остатъците от съзнанието му като бръснач. „Затваряй след себе си, друже, да не си расъл в хамбар?“

Той се върна и изпълни онова, което му бе наредено. Вратата бе непокътната — дори не бе надупчена от куршумите. Питър отново се извърна на сто и осемдесет градуса (като едва не падна от верандата) и запраши през аленеещата привечер към собствения си дом, откъдето по алеята към гаража щеше да мине в задния двор. Оттам през ниската телена ограда щеше да се прехвърли в горичката. Да потърси пътеката. Да открие разклонението. Да срещне своя приятел. И да поседне с него.

Прекрачи тялото на жена си, проснато насред улицата, и спря, защото в горещия, димен въздух се разнесе див вой — „Уу… уу… уууу“. Колкото и да бе замаян, той настръхна. Какви са тези койоти в Охайо? При това в предгр…

„Време ти е да вървиш, приятел. Айде, действай, малкия.“

Усети болка, още по-силна отпреди. Изстена, от нараненото му око отново рукна кръв и се стече по лицето му.

Продължи напред, а когато воят екна отново, но този път на два, три, дори четири гласа — изобщо не реагира. Мислеше единствено за пътеката, разклонението, приятеля. Так провери за последен път съзнанието му (не му отне дълго, тъй като в главата на Питър не бе останало кой знае какво за проверяване) и се оттегли.

Сега беше насаме с жената. Знаеше защо я е оставил жива — като птичката, която живее не къде да е, а в самата паст на влечугото, и за нея зъбите на крокодила изобщо не са страшни, защото ги чисти, но Так нямаше да я държи дълго. В много отношения момченцето бе забавен „домакин“, може би единственият, в който Так можеше да живее и да се развие толкова, но по ирония на съдбата имаше един недостатък — тялото му не бе в състояние да изпълни кроежите и желанията на Так. Можеше да накара жената да се облече по един или друг начин и да боядиса косата си; можеше да я разсъблече съвсем гола, да я накара сама да щипе гърдите си и да прави какви ли не детинщини. Но не желаеше. Всъщност искаше да спи с нея, а това тялото на момчето не можеше. При определени обстоятелства вероятно би могъл да постигне нещо подобно, въпреки физическата незрялост на „домакина“ си… но самият Сет все още съществуваше и когато наистина се постараеше, успяваше да предотврати подобни инциденти. Так можеше да предизвика момчето и бе почти сигурен, че ще го победи, но това надали бе разумно. Не бе излязъл от черната си дупка в недрата на Невада, за да се съвкуплява с жена, която бе много по-млада от него и много по-възрастна от тялото на неговия домакин.

А за какво тогава бе дошъл? Ами… да се забавлява. И…

„Да гледаш телевизия — прошепна вътрешен глас. — Да гледаш телевизия, да ядеш спагети и да правиш. Да строиш.“

— Искаш да ме изпиташ, а, шерифе? — тъкмо питаше Рори Калхун и Так отново се заплесна в телевизора. Може и другите да тръгнат към горичката. Ако този въпрос наистина го вълнуваше, имаше начин да провери дали е прав, но му бе все едно. Да вървят където щат. Онова, което ще открият в гората, няма да им хареса. А и къде ли биха могли да идат? Никъде, освен да се върнат. Наистина нямаше къде да отидат. А междувременно той щеше да пести енергия. Щеше да си почива и да гледа филма. Съвсем скоро ще трябва да извика нощта.

— Защо просто не спрем да пообмислим нещата? — попита Джон Пейн, а Сет и Так отново се сляха, както се случваше винаги, когато гледаха уестърн — особено този.

Без да отделя нито за миг очи от екрана, Так се приведе и взе купа с изстинали спагети и кренвирш. С прикован в телевизора поглед започна да се храни, без изобщо да забелязва как от време на време по голите му гърдички се търкулва някое и друго късче месо и остава на скута му. Скоро финалната престрелка щеше да зазвучи за пореден път — БУМ-БУМ-БУМ И ПА-ПА-ПА, щеше да ечи из цялата къща — и Так бе завладян от историята, преразказана от сребристите черно-бели образи, опивайки се от атмосферата на насилие, съдбоносна като надвиснала буря.

Докато бе изпаднал в забвение пред телевизионния екран, Сет се отдели от него и се измъкна съвършено безшумно като Джак46, който се промъква покрай спящия великан. Хвърли поглед към телевизора и без изненада установи, че каквото и да си мисли Так, на него филмът „Отмъстителите“ вече не му харесва. После обърна гръб на екрана, провря се в един от тайните коридори, които си бе построил, откак Так го бе завладял, и безшумно се скри в него. Навлизаше все по- дълбоко и по-дълбоко в собственото си съзнание, а този проход го отвеждаше още по-далеч. Отначало вървеше с нормална крачка, но после се затича. Този свят съвсем не му се струваше по-понятен от онзи отвън, но единствено той му бе останал.

Из „Отмъстителите“, сценаристи Крейг Гудис и Куентин Улрич:

ГЛАВНАТА УЛИЦА, ПРЕЗ ДЕНЯ

ШЕРИФЪТ СТРИЙТЪР наблюдава как ЗАМЕСТНИК-ШЕРИфЪТ ЛЕЙН грубо дърпа КЕНДИ да стане. Зад тях, на входа на кирпичената постройка, където се помещава пералнята на Лушан, са се скупчили неколиина работниии китайци.

КЕНДИ: А вие к’во гледате бе, жълтури?!

КИТАЙСКИ РАБОТНИК: Ей ти! Твои дрехи нуждае се от пране, да, да!

Другите КИТАЙЦИ избухват в смях. Дори СТРИЙТЪР се подсмихва. КЕНДИ замаяно се оглежда. Не може да повярва, че Стрийтър го е повалил в честна борба, че жълтите му се присмиват, че всичко това се случва в действителност.

СТРИЙТЪР: Най-добре се прибирайте, момчета.

ПЕРАЧИТЕ се прибират, но от прозореца продължават да наблюдават сцената.

СТРИЙТЪР (към ЛЕЙН): На Всяка цена му Вземи шапката, Джош. Не го ща в затвора без шапка.

СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

Ухилен до уши, ЛЕЙН се навежда и вдига кавалерийската шапка, която бе паднала, когато Стрийтър повали Кенди върху коневръза. Ухилен до уши, ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФЪТ ЛЕЙН я нахлупва на главата на победения негодник. От шапката се вдига облаче прах.

ЛЕЙН: Хайде, капитане. Запазили сме ти най-хубавата палатка в лагера.

Помъква замаяния и победен КЕНДИ към затвора. ШЕРИФЪТ СТРИЙТЪР ги изпраща с доволна усмивка и отначало не вижда как от летящите врати на „Бара на лейди Дей“ изскача МАЙОР МЪРДОК. За първи път неизменната му усмивка я няма.

МЪРДОК: Мислиш, че като тикнеш Кенди в пандиза, с това неприятностите ти свършат, а, шерифе?

СТРИЙТЪР се извръща към него. МЪРДОК разгръща омърляната си кавалерийска униформа и разкопчава кобура на армейския си колт.

СТРИЙТЪР (с усмивка): Да речем, че просто арестувах първия призрак, а къде се спотайват друаите ти отмъстители? В каньона Десатойа? В Скейт Рок? Готов ли си вече да ми кажеш?