Отмъстителите

— Ами той? — пита Синтия и посочва Гари с пръст. Коли се смръщва недоволно.

— В сегашното му състояние и на кино не бих отишъл с него, камо ли пък в гората, особено като се има предвид какви гадости стават наоколо. Но ако вашето предложение е сериозно, господин… Еймс, нали?

— Казвайте ми Стив. Да, сериозно е.

— Добре. Дай да видим дали в мазето на Олд Док няма да се намери някоя и друга пушка. Не може да няма, бас държа.

Ниско приведени, те пресичат дневната. Синтия се извръща и тъкмо се кани да ги последва, когато нещо привлича погледа й. Заковава се на място и зяпва от почуда. След първоначалната изненада изпитва непоносимо отвращение и трябва да запуши уста с ръка, за да сподави писъка си. Пита се дали да не повика мъжете, но се отказва. Какво би променило това?

Един лешояд — може и да е лешояд, макар че никога не е виждала подобна птица, нито на книга, нито на филм — излита от дима над къщата на Хобарт и каца на асфалта до Мери Джаксън. Представлява огромно, неестествено, непохватно създание с необикновено грозна, плешива глава. Кръжи над трупа и невероятно много напомня на гост на вечеря, който първо оглежда бюфета, преди да напълни чинията си — сетне протяга шия и клъвва жената по носа.

Синтия затваря очи и се мъчи да убеди себе си, че това е сън, най-обикновен сън. Колко хубаво би било, ако можеше да си повярва.

Из дневника на Одри Уайлър:

10 юни 1995

Тази вечер ме е страх. Толкова ме е страх! Напоследък всичко беше мирно и тихо — със Сет, имам предвид — но нещата се промениха.

Отначало и двамата не знаехме каква е причината — Хърб беше не по-малко озадачен от мен. Бяхме отишли да хапнем сладолед в „Милис Он Дъ Скуеър“, което е част от съботния ритуал, ако Сет се е държал „прилично“ (което ще рече, че е бил себе си), и всичко беше наред. Но на връщане, точно когато завивахме към нашата къща, Сет започна да души, както прави понякога — вирва нос и започва да души като куче. Мразя, когато го прави. Хърб също. Както фермерите ненавиждат предупрежденията за торнадо по радиото, предполагам. Чела съм, че родителите на епилептиците се научават да отличават разни признаци, които вещаят пристъп… натрапчиво чесане, ругатни, дори бъркане в носа. Душенето при Сет е нещо подобно. Само дето не е признак за епилептичен припадък. Де да беше!

Веднага щом го забеляза да души, Хърб го попита какво става, но в отговор не бе удостоен дори с обичайните неразбираеми звуци. И аз не успях да накарам Сет да проговори. Ни дума, ни звук — просто души. А щом влязохме в къщата, на мига възприе онази дървена походка — ходи насам-натам, сякаш краката му не могат да се огъват. Разходи се до пясъчника в задния двор, качи се до стаята си, слезе до избата — и всичко това в заплашително мълчание. Известно време Хърб го следваше и го разпитваше какво става, но после се отказа. Докато изваждах съдовете от миялната машина, Хърб влезе при мен, размахал някакъв религиозен трактат, който намерил пъхнат в пощенската кутия, и се развика:

— Алелуя! О, Исусе!

Той е съкровище и все се опитва да ме развесели, но зная, че самият той далеч не се чувства толкова добре. Напоследък е страшно блед, а като си помисля колко е отслабнал, чак страх ме хваща. Особено от януари насам. Свалил е поне десет килограма, ако не и петнадесет, но винаги, когато заговоря за това, просто го обръща на смях и отклонява въпроса.

Както и да е, брошурката беше типична баптистка простотия. Отпред бе нарисуван мъж в нечовешки страдания, с изплезен език, плувнал в пот и със забелени очи. „ПРЕДСТАВЕТЕ СИ МИЛИОН ГОДИНИ БЕЗ КАПКА ВОДА!“ — гласеше надписът над лицето. А под него бе добавено: „ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА!“ Обърнах брошурата и установих, че е от баптистката секта „Зиън Кавънънт“. Ония от Елдър.

— Виж — каза Хърб, — това е баща ми преди да се среши сутрин.

Исках да се засмея — знам, че му доставя удоволствие да ме разсмива — но изобщо не можах. Наоколо подчертано натрапчиво, едва ли не впиващо се в нас, усещах присъствието на Сет. Както човек предусеща задаването на буря.

В същия миг той самият влезе в кухнята — с дървената си походка — а на лицето му беше изписана онази ужасна гримаса, която показва, че нещо не се вмества в общия план на живота. Само дето това не е той, просто не е. Сет е най- сладкото, най-милото, най-отвореното към света дете, което познавам. Но у него има още една личност, която напоследък се появява все по-често. Това е онзи с дървената походка. Който души наоколо като куче.

Хърб попита какво става, какво го мъчи, а след това най-ненадейно се пресегна — Хърб имам предвид — и дръпна долната си устна. Дръпна я като щора и започна да я извива, докато я разкървави. Горкичкият, през цялото това време очите му сълзяха от болка и излъчваха възожно най-уплашеното изражение, а Сет го гледаше с онази злобна физиономия, която означава „Ще правя каквото си поискам, не можете да ми попречите“. И може би наистинане сме в състояние, но мисля — или понякога ми се струва — че истинският Сет може.

— Остави го на мира! — викнах му. — Веднага го остави на мира!

Когато другият, не-Сет, побеснее, очите му от кафяви стават черни. Извърна поглед към мен и в същия миг моята ръка се вдигна и се зашлевих през лицето. Толкова силно, че очите ми се насълзиха.

— Накарай го да престане, Сет! — продължих. — Не е честно. Каквото и да се е случило, не сме виновни. Дори не знаем за какво става дума.

Отначало нямаше никаква реакция. Просто се беше вторачил в мен с черните си очи. Ръката ми отново се вдигна, но после злобният поглед, с който ме фиксираше, поомекна. Не много, но все пак видимо. Ръката ми се отпусна, а Сет се обърна и се втренчи в отвореното шкафче над мивката. Чашите от мама са наредени на най-горния рафт — изработени са от красив уотърфордски кристал и ги използвам само в празничен ден. Тъй или инак, бяха горе, Когато Сет ги погледна, се пръснаха една по една, досущ глинени патици в стрелбище. Когато и единайсетте чаши ста — наха на парчета, Сет ме изгледа с онази гадна, злобна усмивка, която понякога се появява на лицето му, като го ядосаш, и той те наказва. С едни такива черни очи, които из — глеждат тлкова старчески на детската му физиономия.

Разплаках се. Не можах да се сдържа. Казах му, че е лошо момче и да се маха. При тези думи усмивката му помръкна. Никак не обича да му правят забележка, но тези думи най-много ги мрази. Очаквах пак да ме накара да се самонакажа, но в този миг Хърб застана пред мен и повтори моите думи — каза му да излезе да се поуспокои, после да се върне и може би ще успеем да поправим случилото се, каквото и да е то.

Сет излезе и още преди да стигне до стълбите, другото му „аз“ изчезна или вече беше на път да изчезне. Дори не вървеше с ужасната дървена походка (Хърб я нарича „Походката Рути робота“). По-късно го чухме да плаче в стаята си.

Хърб ми помогна да разчистим стъклата, а аз през цялото време ревах като идиотка. Той обаче не се опита нито да ме успокои, нито да ме разсмее с някоя от своите шеги. Понякога се държи много мъдро. Когато приключихме (колкото и да е чудно, не успяхме да се порежем нито веднъж), заяви, че очевидно Сет е загубил нещо. Отвърнах, че няма съмнение, драги ми Шерлок, как стигнахте до това заключение. После ми стана мъчно, прегърнах го и се извиних, че не съм искала да бъда толкова гадна. Той отвърна, че знае, а после обърна глупавия балтистки трактат и написа на гърба — „Какво ще правим?“

Поклатих глава. Много често дори не смеем да говорим на глас от страх, че ни подслушва — не-Сет, искам да кажа. Хърби смачка брошурката и я хвърли в боклука, но това не ме успокои. Извадих я и я накъсах на парченца. Но преди това се улових да гледам потното, измъчено лице на корицата.

„ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА.“