Отмъстителите

към малката фигура, а куршумите свистят над главата му, пробиват тапетите и правят гредореда на трески. Играчката малко напомня на Спилбърговото И Ти43. — Къде ти е кавалерийската шапка бе, момче?“

— Какво говориш? — пита Брад. Проснал се е в цял ръст на пода. Взима от Джони фигурката, висока двадесетина сантиметра, и я разглежда. На пълната му страна се вижда драскотина. Резултат от падащите стъкларии от абажура, предполага Джони. На долния етаж писъците на жената замират. Брад гледа извънземното, после вдига към Джони едва ли не комично ококорените си очи и казва:

— Ти не си в час.

— Не, бе — защитава се другият, — не си прав. Господ ми е свидетел, че съм си наред. Страшен физиономист съм.

— Какво искаш да ми кажеш? Че ония бандити носят маски, та оцелелите да не ги разпознаят?

Досега тази идея не му бе хрумвала, но изглеждаше доста правдоподобна.

— Може и така да е. Но…

— Какво но?

— Абе, не приличаше на маска. Това е. Просто не приличаше на маска.

Брад продължава да го гледа, после захвърля фигурката и започва да се примъква към стълбището. Джони вдига играчката, заглежда се в нея, после рязко се дръпва, в същия миг куршумът, влетял през прозореца в коридора — през онзи, който гледа към улицата — изсвистява над главата му. Той пъхва фигурката в предния джоб на панталоните си при грамадния патрон, след което запълзява след Брад.

На ливадата пред дома на Олд Док Питър Джаксън още прегръща жена си, напълно невредим от ожесточената престрелка. Вижда микробусите с тъмните стъкла и футуристичните очертания, вижда и карабините, чиито дула бълват огън, а между сребристия и червения автомобил забелязва старата щайга марка „Сааб“ на Гари, която гори насред алеята на Содерсънови. Само че всички тези неща никак не го впечатляват. Повтаря си, че тъкмо се е прибрал от работа. По неизвестни причини това му се струва неимоверно важно. Представя си как ще започне своя разказ за този кошмарен следобед (че може и да не оцелее след този кошмарен следобед дори не му хрумва, поне засега) с изречението „Тъкмо се бях прибрал от работа“. В съзнанието му тази фраза вече се е превърнала в магическо заклинание — тя е мост към нормалния, дисциплиниран свят, за който само преди час бе сигурен, че му принадлежи по право, и това ще бъде все така в продължение на десетилетия — „Тъкмо се бях прибрал от работа“.

Освен това си мисли за бащата на Мери, професор по стоматология в бруклинския университет. Открай време изпитва истински ужас от Хенри Кепнър, или може би по-скоро от смразяващото присъствие на духа на този човек; дълбоко в себе си винаги е знаел, че Хенри Кепнър го смята недостоен за дъщеря си (и дълбоко в себе си е съгласен с това мнение). Нагазил в мократа трева, Питър стои под куршумите и се пита как ли ще съумее да съобщи на господин Кепнър, че най-ужасните страхове на тъста му са станали реалност — неговият недостоен зет не успя да опази дъщеря му.

„Въпреки това не съм виновен — казва си. — Може би ще успея да го убедя, ако започна с това, че тъкмо се бях прибрал от ра…“

— Джаксън.

Този глас го кара да забрави всичките си тревоги; Питър се олюлява и му идва да се разкрещи. Гласът сякаш излиза от някаква уста, която говори в мислите му, разкъсвайки цялото му съзнание. Мери помръдва в ръцете му, сякаш се опитва да се изплъзне от прегръдката му, но той отново я притиска към себе си с все сила, независимо от болката в мускулите си. Същевременно усещането му за действителността се възвръща, макар и малко неясно. Повечето микробуси отново бавно потеглят нанякъде, а стрелбата продължава. Розовият и жълтият тъкмо обстрелват домовете на Гелър и Рийд и правят на пух и прах ванички за птици, избиват водопроводни кранове, помитат стъклата на първия етаж, опустошават цветя и храсти и откъсват водосточни тръби, които се сгромолясват на земята.

Черният автомобил обаче остава неподвижен. Спрял е на отсрещната страна на улицата и почти изцяло закрива къщата на Уайлърови. Куличката е отворена и отвътре, подобно на призрак от изоставена къща, се подава светеща фигура, цялата в яркосиво и черно. Само дето е стъпила на нещо, което прилича на летяща възглавница и като че ли тихо бръмчи.

Дали е човек? Не може да се определи с точност. Носи нещо като нацистка униформа от лъскав черен плат със сребристи ширити, но лицето над яката не изглежда човешко — всъщност там няма никакво лице.

Само тъмно петно.

— Джаксън! Ела тук, друже!

Той се опитва да се противопостави, да отстои позицията си, но когато гласът прозвучава отново, започва да му се струва, че вече не излиза от уста, а е като въдица, която тегли мозъка му, разкъсвайки мислите му. Вече знае как се чувства пъстървата на кукичката.

— Раздвижи се, бе, човече.

Питър пресича размитите тебеширени следи от дамата, начертана на тротоара (Елън Карвър и нейната приятелка Минди от съседната пресечка я бяха начертали същата тази сутрин), после нагазва в канавката. В буйната вада едната му обувка се напълва с вода, но той дори на усеща. В главата му звучи нещо много странно, напомнящо на музика от филм. Мелодията се изпълнява на китара и звучи рязко, като някогашните сола на Дуейн Еди. Позната му е, но не може да я определи. Това е последният щрих към налудничавата картина.

Сияйната фигура върху поклащащата се във въздуха възглавница се снижава на равнището на улицата. С всяка измината крачка Питър очаква да различи черния плат (може би найлон, може би коприна), който покрива лицето на мъжа и му придава такъв призрачен отсъстващ вид, но не го вижда, а в същия миг, когато дебелото стъкло на витрината на „От Б до Я“ се пръсва на парчета и се посипва по улицата, той осъзнава един ужасяващ факт — не го вижда, защото го няма. Мъжът от черния автомобил в действителност няма лице.

— О, Боже — изстенва тъй тихо, че сам не се чува. — О, Боже мой, не.

В куличката на черния микробус се забелязват още две фигури. Някакъв брадат тип, облечен в парцаливи останки от дреха, напомняща униформа от времето на Гражданската война. И жена с права черна коса и жестоко, но красиво лице. Бледа е като вампир от детска книжка. Нейната униформа, подобно на тази на безликия, е черно-сребриста, малко гестаповска. Някаква стъклена дрънкулка с големината на гълъбово яйце виси на верижка на шията й и хвърля разноцветни отблясъци, напомняйки за психоделичните забежки през шейсетте години.

„Това е карикатура — казва си Питър. — Първите сексуални фантазии на някое току-що излюпено пубертетче.“

А когато наближава, отбелязва едно още по-ужасно явление — безликият го няма. Също и другите двама, и самият микробус. Случката му напомня една сутрешна съботна прожекция — ще да е бил на не повече от шест-седем години — когато застана под самия екран и се вторачи в него, осъзнавайки за първи път колко е долнопробна цялата измама. От половин метър разстояние образите изглеждаха безплътни и размазани, а единственото материално тяло бе отразяващият екран, сам по себе си съвършено празен и бял като преспа сняг. Какъвто и трябва да бъде, за да е възможна илюзията. Това тук е нещо подобно, и кдгато най-сетне го осъзнава, Питър се чувства също тъй изненадан, както тогава. „Виждам къщата на Хърби Уайлър — казва си. — Виждам я през микробуса.“

— ДЖАКСЪН!

Този глас е съвсем действителен — не по-малко истински от куршума, отнел живота на Мери. Питър сбърчва чело в болезнена гримаса, изкрещява, повдига тялото на жена си и за миг го притиска към гърдите си, а после дори не забелязва как то се изплъзва от ръцете му. Сякаш някой бе допрял до ухото му мегафон и бе изкрещял името му. От носа му бликва кръв.

— НАТАМ, ДРУЖЕ! — Черно-сребристата фигура, вече съвсем невеществена, но все още заплашителна, посочва къщата на Уайлър. Гласът е единственото действително нещо, но Питър няма нужда от друга действителност — този звук му действа като острие на трион. Джаксън отмята глава с такава сила, че очилата се накривяват на носа му. — ИМАМЕ ДА ОРГАНИЗИРАМЕ ЕДНО МАЛКО УВЕСЕЛЕНИЕ! НАЙ-ДОБРЕ ДА ПОЧВАМЕ ВЕДНАГА!