Отмъстителите

Сегашното му предчувствие е също толкова силно, само че е доста по-оптимистично — стрелците ги няма, поне засега. Няма как да го знае със сигурност, но въпреки това Стив е напълно убеден.

Вместо да повика Синтия да се върне, тръгва след нея. Няколко последователни попадения бяха отворили вътрешната врата (при това така се е изкривила, че отсега нататък надали изобщо ще може да се затвори), а ветрецът, който подухва през разкъсаната мрежа на външната рамка, е просто божествен — хладната, нежна милувка по запотеното лице на Стив е истинско блаженство. Децата в съседната къща продължават да плачат, но писъците вече не се чуват, поне за момента, а това вече е нещо.

— А той къде е? — слисано пита Синтия. — Виж, жена му е там… — Посочва към тялото на Мери, което лежи насред улицата, почти на отсрещния тротоар, а къдриците й трептят под напора на буйната вода, която се стича в канавката, — но той къде е? Господин Джаксън, тук ли сте?

Стив посочва през раздраната мрежа:

— В отсрещната къща е. Там трябва да е. Виждаш ли очилата му на пътеката?

Синтия присвива очи и се вглежда, после кима.

— Кой живее там? — иска да знае Стив.

— Не зная. Тук съм от съвсем скоро и още не…

— Госпожа Уайлър и племенникът й — вмята Коли иззад тях. Те се извръщат и забелязват Коли, който е приклекнал насред коридора и гледа навън. — Момчето страда от аутизъм, има дислексия… или някаква подобна идиотия, все не мога да оправя с тия думи. Съпругът й почина миналата година, та сега живеят само двамата. Джаксън сигурно… сигурно ще да е… — Думите му не секват, а постепенно стихват, докато най-сетне той замълчава. Когато проговаря отново, гласът му все още е много тих… — Какво толкова, по дяволите!

— Какво? — тревожно пита Синтия. — Какво?

— Ама вие шегувате ли се? Не разбирате ли?

— Какво да разбираме? Виждам жената, виждам очилата на мъ… — Сега е ред на Синтия да замълчи.

Стив тъкмо понечва да попита за какво става дума, но после проумява — горе-долу. Макар да не е местен, може би щеше да забележи и по-рано, ако вниманието му не бе погълнато от мъртвата жена, падналите очила и тревогата за господин Содерсън. Знае какво трябва да направи и вече от доста време се подготвя психически.

В момента обаче погледът му бавно се плъзга по отсрещния тротоар, като първо се спира на „От Б до Я“, после се отмества към съседната къща, пред която онези деца играеха, когато той пристигна; след това оглежда къщата, в която Джаксън вероятно се бе скрил в разгара на стрелбата.

След нападението на стрелците с микробусите улицата се бе променила.

Не можеше да прецени точно в каква степен, защото в крайна сметка не беше оттук, не познаваше добре улицата а и може би защото всичко бе обгърнато от дима, бълващ от горящата къща и над мократа улична настилка се стелеха изпарения, които придаваха на къщите призрачен вид… но все пак сградите се бяха променили.

Мазилката на дома на Уайлърови бе заменена от дебели трупи, а на мястото на огромния прозорец се бяха появили три по-малки — човек би казал старовремски — прозорци с много крила. Напряко на вертикално подредените дъски на входната врата, във формата на латинската буква Z са заковани допълнителни, поддържащи дъски. А къщата отляво…

— Я ми кажете — изрича Коли, втренчил поглед в същата къща. — Мамка му, откога Рийдови живеят в дървена колиба?

— А Гелърови откога са се сдобили с кирпичена хасиенда? — пита се на глас Синтия, оглеждайки дома в съседство със семейство Рийд.

— Абе, хора, да не се кодошите? — вмята Стив. После плахо допълва: — Нали не се майтапите?

Другите двама не отвръщат. Изглеждат буквално хипнотизирани.

— Не съм сигурен, че наистина го виждам — най-сетне казва Коли. Гласът му е нехарактерно колеблив. — Всичко е някак…

— … размазано — допълва девойката.

Ентрейджиън се извръща към нея:

— Да, все едно се вижда през нагорещения въздух пред отворена пещ, или…

— Някой да помогне на жена ми! — обажда се Гари от тъмната дневна. Намерил е някаква бутилка — Стив обаче не вижда каква — и се е изправил до снимката на Естер — гълъбицата, която умеела да рисува с пръсти. „Ами! — разсъждава Стив — гълъбите нямат пръсти.“ Гари се олюлява на краката си и леко заваля думите: — Някой да помогне на Маррел. Остана без ръка!

— Трябва да намерим някой да й помогне — кимва Коли, после продължава: — Както и на…

— Останалите — довършва Стив. Мисълта, че някой друг също си дава сметка за случилото се и сега може би няма да му се наложи да търси помощ сам, всъщност му действа доста обнадеждаващо. Момченцето оттатък вече не се чува, но момичето продължава да надава силни, плачливи стонове. „Маргрит Мухата — припомня си той. — Брат й така й викаше. Маргрит Мухата е влюбена в Итън Хок, така каза.“

Изпитва непреодолимо желание — колкото силно, тъй и необичайно — да намери момиченцето. Да коленичи пред него, да го прегърне и да му каже, че може да обича когото си поиска. Итън Хок, Нют Гингрич, или когото му хрумне. Вместо това обръща очи към долния край на улицата. На пръв поглед му се струва, че „От Б до Я“ не се е променил толкова — постройката все още е в стил „Денонощен магазин от края на века“, известен още като „Пастелна тухла“, или иначе казано, „Натюрморт с кофа за смет“. Далеч не е красива, но е „известна величина“, а при така създалите се обстоятелства това е голямо успокоение. Тирът все още е паркиран отпред, синият знак „Телефон“ продължава да виси на куката си, мъжът от рекламата на „Малрборо“ преспокойно стои на вратата, а… … а стоянката за велосипеди я няма. Всъщност на нейно място се е появило нещо друго.

Нещо, което подозрително много напомня на коневръз от каубойски филм.

С усилие откъсва първо погледа, после и мислите си от магазина и се съсредоточава върху ченгето, което тъкмо казва, че Стив е прав, всички те се нуждаят от помощ. А съдейки по звука, не само тези у Олд Док, а и онези у Карвърови.

— Зад къщите има горичка — казва Коли. — През нея минава пътека. Използват я най-вече деца, но аз самият също я обичам. Разделя се точно зад къщата на Джаксън. Едното разклонение води към Хайъсинт. Излиза на средата на пресечката, точно на автобусната спирка. Другото разклонение стига до Андерсън Авеню. Ако на Андерсен, извинете ме за грубия израз, всичко е прецакано като тук…

— А защо да е така? — пита Синтия. — Оттам не се чуват никакви изстрели.

Коли я измерва с особен, необикновено търпелив поглед.

— Но и помощ не идва. Освен това нашата улица е прецакана, но не от стрелбата, ако случайно не сте забелязали.

— А! — тихо възкликва тя.

— Както и да е, ако на Андерсен Авеню е същата лудница — надявам се да не е — има един виадукт, който, ако не друго, поне минава под улицата и стига почти до Кълъмбъс Брод. Там поне трябва да има хора. — Но като че ли самият той никак не вярва на думите си.

— Ще дойда с вас — подмята Стив.

Ченгето видимо се изненадва от предложението, но след това се замисля.

— Сигурен ли сте, че това е добра идея?

— Ами, да. Мисля, че лошите ги няма, поне за момента.

— А какво ви кара да мислите така?

Стив, който няма ни най-малко намерение да разказва за кратката си кариера като гледач на ръка, казва, че просто има такова предчувствие. Коли Ентрейджиън размишлява над предложението, но Стив знае още преди другият да си е отворил устата, че ще приеме. За това не се изискват кой знае какви гадателски способности. Този следобед на Поплър Стрийт бяха загинали четирима души (плюс кучето Ханибал, което крадеше фризбита), много други бяха ранени, една къща бе почти изгоряла до основи, а наоколо не се виждаше никаква пожарна кола; по улиците преспокойно се разхождаха разни ненормални маниаци и убиваха хора — човек трябва да е откачен да иска да се промъква сам през гората.