Отмъстителите

поредния оглушителен бумтеж чукчето на входната врата, което представлява посребрената глава на санбернар, изчезва безвъзвратно, като че отскубнато от ръката на невидим магьосник. Сякаш всичко наоколо изобщо не го засяга Питър Джаксън с мъка се изправя на крака, с мъртвата си съпруга на ръце. Кръглите му очила без рамка, чиито стъкла са изпръскани с вода, блестят на усилващата се светлина. Има съвършено неадекватния вид на човек, на когото са изгорели всички бушони. Но въпреки това стои там и Одри вижда, че като по чудо той е съвършено непокътнат съвършено…

„Лельо Одри!“

Сет. Гласът се чува съвсем слабо, но това със сигурност е той.

„Лельо Одри, чуваш ли ме?“

„Да! Какво става, Сет?“

„Това няма значение! — Гласът звучи на ръба на паниката. — Нали си имаш онова място? Убежището?“

Мохонк? Мохонк ли има предвид? Най-вероятно.

„Да, аз…“

„Отивай там! — вика немощният гласец. — Тръгвай ВЕДНАГА! Защото…“

Не довършва изречението, но не е необходимо. Одри вече е загърбила прозореца, пред който се откриваше страховитата престрелка на улицата, и тъкмо се е обърнала към стаята, където филмът отново се върти. Звукът е усилен до степен, на каквато (тя е сигурна) техният „Зенит“ изобщо не е способен. Сянката на Сет, издължена и някак зловеща, възторжено подскача нагоре-надолу по стената; напомня на Одри на рогатия демон от онази част от „Фантазия“, наречена „Нощ в планината“ — онова същество, от което най- много се страхуваше, когато беше малка. Сякаш самият Так се кълчи в тялото на детето, увива го, разтяга го и най-безмилостно го премята, карайки го да върши неща, далеч надхвърлящи физическите му възможности.

Но това далеч не е всичко. Тя се извръща към прозореца и поглежда навън. Отначало й се струва, че причината е в очите й, че с тях е станало нещо нередно — може би Так ги е разтопил или някак си е успял да им изкриви фокуса — но когато Одри вдига ръка пред лицето си, тя изглежда съвсем естествено. Не, нередното е в Поплър Стрийт. Улицата като че ли се изплъзва от нормалната перспектива по някакъв неописуем начин — чупките се гънат, ъглите на сградите се издуват, цветовете се размиват. Сякаш действителността всеки миг ще се втечни, а Одри подозира, че причината за това явление й е известна — дългата подготовка й мълчаливият растеж на Так вече са приключили. Настанало е времето за действие. Так строи, Так прави. Сет й каза да се махне, поне за кратко, но къде ще иде самият Сет?

„Сет! — опитва се да го извика тя, съсредоточавайки цялата си сила. — Сет, ела с мен!“

„Не мога! Отивай, лельо Одри! Веднага!“

Нечовешкото усилие, което се долавя в този глас, е непоносимо. Одри отново хуква към портала, който води в „бърлогата“, но вместо познатата стая, вижда горска поляна, която под лек наклон се спуска към каменна грамада. Наоколо цъфтят диви рози, Одри вдъхва аромата им и долавя примамливата, деликатна топлина на късната пролет, преминаваща в лято. В следващия миг до нея застава Джанис и я пита коя от песните на Саймън и Гарфънкъл й е най-любима, скоро след това двете жени потъват в дълъг разговор за „На път за вкъщи“ и „Аз съм камък“42 — онази, в която се казва: „Ако никога не бях обичал, нямаше да плача“.

В кухнята на Карвърови подплашените са изпоналягали на земята с ръце на тила, притиснали лица към пода — а наоколо сякаш целият свят се руши.

Сипят се стъкла, падат мебели, нещо избухва. Куршумите се забиват в стените с ужасяващ трясък.

Изведнъж Пай Карвър е обзета от непреодолима непоносимост към увисналата на крака й Елън. Тя обича Елън, разбира се, че я обича, само че сега иска да е при Ралфи, веднага трябва да се добере до Ралфи — хитрият, нахален Ралфи, който толкова прилича на баща си. Грубо отблъсква Елън, без да обръща абсолютно никакво внимание на стреснатия писък на момичето, и се втурва към нишата между печката и хладилника, където Джим се е превил над неистово ритащото, пищящо хлапе, скривайки главицата му с длан като с шапка.

— Маммммооооо! — вие Елън и се опитва да хукне след нея. Ками Рийд се оттласква от вратата на килера, сграбчва малката през кръста и в мига, в който я бутва на пода, през кухнята прежужава нещо подобно на гигантски скакалец, забива се в батерията на кухненската мивка и тя започва да се върти с бясна скорост като палката на мажоретка. После едно голямо парче се откъсва и излита през мрежата на прозореца, помитайки паяжината. Водата изригва като фонтан през останките от съоръжението и стига почти до тавана.

— Дай ми го! — пищи Пай. — Дай ми сина ми! Дай ми с…

Наближава друго бръмчило, което се забива в една от медните съдини, накачени над печката, и тя се разбива всред неприятно дрънчене на хиляди стружки, които се разлитат като парчета от шрапнел. В същата секунда Пай писва, но този път от устата й вместо думи излизат само стонове. Тя впива ръце в лицето си. През пръстите й шурва кръв и се стича по шията й. Закопчаната й накриво блуза е цялата в медни стружки. Косата й също е посипана със стружки, а точно в средата на челото й, като забит нож, трепти голям метален къс.

— Не виждам! — остро и пронизително пропищява тя и отпуска ръце. Разбира се, че не вижда — очите й ги няма. Както и по-голямата част от лицето й. Страните, устните, брадичката й са набучени с дълги, тънки медни пластинки. — Помощ, не виждам! Дейвид, помощ! Къде си, Дейвид!

Джони, легнал по корем до Брад на пода в стаята на Елън, дочува нейните писъци и разбира, че се е случило нещо ужасно. Куршумите сякаш поръбват въздуха над тях с шевна машина. На отсрещната стена виси снимка на Еди Ведер — Джони се насочва пълзешком към вратата на помещението и в същия миг в гърдите на Еди Ведер се забива куршум и зейва огромна дупка. Друг уцелва детското огледало над малката тоалетка на Елън и то се разбива на блестящи късчета. Откъм улицата долита вой на автомобилна аларма, който се смесва с писъците на Пай Карвър откъм долния етаж в ужасяваща какафония. А стрелбата продължава.

Докато пълзи през осеяната с играчки площадка, Джони дочува хрипливото дишане на Брад. „Голяма гимнастика падна днес, като се има предвид внушителния му корем“ — казва си той… но в следващия миг тази мисъл, писъците на жената и дори тътенът на стрелбата изцяло се заличават от съзнанието му. Изпитва усещането, че е попаднал в десния юмрук на Майк Тайсън.

— Това е оня — прошепва. — Боже Господи, това е оня идиот.

— Лягай на пода, за Бога! — Брад го сграбчва за ръката и го дръпва с все сила. Джони полита напред като автомобил, случайно освободил се от зле поставен крик — не знаеше, че се е изправил на четири крака, докато не се стовари отново на пода. Над главата му невидими куршуми раздират въздуха. Стъклото на сватбения портрет над стълбището се разбива на парчета — самата рамка глухо се удря в килима и похлупва на пода двете лица на снимката. Само след миг дървената топка на перилата на стълбището се разлита на трески. Брад забива глава в пода, като се старае да скрие лицето си, но Джони, забравил всичко друго, се взира в нещо, което се търкаля на най-горното стъпало.

— Какво ти става? — пита Брад. — Да не си решил да мреш?

— Това е оня, Брад — повтаря Джони. Навива кичур коса на пръста си и го дърпа с все сила, сякаш да се увери, че всичко случващо се е истина. — Дето… — Над главите им еква злобно бръмчене, напомнящо опъната китарена струна, сетне абажурът на лампата се пръсва на парчета и ги посипва със стъкла. — Дето караше синия микробус — най-сетне довършва писателят. — Застреля я другият — човекът — ама този караше.

Пресяга се и грабва една от фигурките, с които Ралфи си играе и която сега лежи захвърлена на пода в коридора, осеян вече не само с разхвърляни играчки, но и със стъкла. Играчката е извънземно с издуто чело; огромни, тъмни, баДемовидни очи, а устата му не е точно уста, ами нещо подобно на старовремски клаксон, който обаче представлява органична част от тялото на съществото. Облечено е в зеленикава униформа. Главата му е обръсната до голо, като се изключи един-единствен рус кичур. На Джони тази прическа му напомня за шлемовете на римските центуриони. „Къде ти е шапката? — мислено се обръща той