Отмъстителите

— Джони.

Маринвил вдигна глава и Брад едва сега осъзна колко много се страхува другият мъж. След това откритие му стана още по-симпатичен. Не можеше да си обясни причината, но самото усещане бе факт.

— Виждам някакъв луд на ливадата пред Олд Док. Прилича на Джаксън.

— Ах, дявол го взел. Това май не е особено умно от негова страна.

— Никак. А ти гледай да не се застреляш с туй нещо. — Брад понечи да излезе от стаята, после се обърна. — Дали не сме откачили? Имам подобно усещане.

Писателят безмълвно вдигна ръце в знак, че не знае отговора на този въпрос.

4

Джони погледна в гнездата на барабана за последен път — сякаш бе възможно вътре да са поникнали патрони, откакто ги бе проверил за последен път — после затвори револвера. Затъкна го в колана си, а кутията с патроните мушна в джоба на ризата си.

В коридора цареше същински панаир и играчките на Ралфи бяха разпилени във всевъзможни посоки — оглупелите му от любов родители явно все още не го бяха приучили на ред. Брад влезе в друга спалня, която очевидно принадлежеше на момичето. Джони последва Джоузефсън. Брад махна към прозореца.

Маринвил погледна към двора. Питър Джаксън наистина бе излязъл. В момента бе коленичил до жена си на ливадата пред дома на Олд Док. Отново я бе изправил до седнало положение. С едната си ръка я придържаше през гърба. Другата се опитваше да подпъхне под коленете й. Полата й се бе запретнала доста нагоре и Джони се сети за липсващото бельо. Е, и какво? Мамка му, какво толкова? Човекът долу се тресеше от плач.

С крайчеца на окото си долови мигновено сребристо сияние.

Вдигна поглед и забеляза нещо, което приличаше на старинен летящ фургон — или може би вагон- ресторант — и тъкмо завиваше от Хайъсинт наляво по Поплър. Непосредствено зад него се движеше червеният микробус, който видя сметката на вестникарчето и кучето, а най-отзад се виждаше тъмносиният микробус. Джони погледна на другата страна, нагоре към Беър Стрийт, и видя кукленския автомобил с бонбоненото сърце на покрива, следван от жълтия, който натика в оградата колата на Мери, а най-накрая черния с куличката.

Шест на брой. Шест микробуса, разделени по три в две пресрещащи се редици. Преди много, много време във Виетнам бе виждал американски танкове, подредени в същия строй.

Това бе така нареченият „силов коридор“.

За миг остана като гръмнат. Имаше чувството, че дланите му висят на китките като бетонни блокчета. „Не може — неспособен да повярва, мислено повтаряше с налудничава ярост. — Не може да се върнете, гадове мръсни, не може все да се връщате.“

Брад не ги видя — вниманието му бе съсредоточено върху мъжа на съседната ливада — бе изцяло погълнат от усилията на Питър да се изправи с натежалото мъртво тяло на жена си на ръце. А Питър…

Джони размърда дясната си ръка. Искаше енергично да я размаха, но вместо това тя едва се поклати. Успя да я насочи към дръжката на пистолета и да го издърпа от колана на панталона си. Обаче не можа да стреля — барабанът беше празен. Не можеше и да го зареди — не и в това състояние. Тъй че заби дръжката право в прозореца на спалнята на Елън.

— Прибирай се! — кресна на Питър, а в собствените му уши гласът му прозвуча съвсем тихо и безжизнено. Мили Боже, що за кошмар е това и как се бяха озовали в него? — Прибирай се! Връщат се! Пак са тук! Връщат се!

40

СЕДМА ГЛАВА

Поплър Стрийт/16:44/15 юли 1996 г.

Като че ли изникват направо от мъглата над асфалта и се материализират на улицата като някакви метални динозаври. Стъклата им се смъкват; бойницата в страничната врата на розовия „Дрийм Флоутър“ отново се отваря; предното стъкло на синия „Фрийдъм“ потъва в меката тъмнина, от която стърчат три наежени дула.

Пада гръм и в далечината се чува дрезгав, пронизителен птичи писък. След кратка пауза престрелката отново започва.

Изстрелите напомнят грохота на гръмотевици, но са още по-неприятни, защото за разлика от природните сили имат някак личен характер. Този път ечат по-силно от преди — Коли Ентрейджиън, легнал по корем в коридора меж ду кухнята и дневната на Билингзли, пръв забелязва това, но другите също се ориентират бързо. Всеки изстрел трещи като гранатен взрив, който постепенно преминава в тих стоноподобен звук — нещо средно между жужене и свистене.

Само два изстрела от „Тракър Ароу“ са достатъчни да превърнат половината комин на Коли Ентрейджиън в червеникавокафяв прах и тухлени отломки, не по-големи от речни камъчета, които се посипват по покрива като дъжд. Един куршум уцелва брезента, с който е покрито тялото на Кари Риптън, и той заплющява като парашут; друг куршум отнася задната гума на велосипеда на момчето. Пред „Тракър Ароу“ пълзи сребристият микробус, напомнящ старовремски дилижанс. Покривът му се повдига под ъгъл и отвътре се подава сребриста фигура, прилична на робот в пехотинска конфедератска униформа. Тя изпраща спешна „колетна пратка“ — три куршума — в пламтящата къща на Хобарт. Всеки изстрел трещи, сякаш избухва динамит.

Спускащите се откъм Беър Стрийт „Дрийм Флоутър“ и „Джъстис Уегън“ откриват огън по № 251 и № 249 — къщите на Джоузефсън и Содерсън. Прозорците остават без стъкла. Вратите се разтварят с трясък. Мощен откос, сякаш от дулото на противосамолетно оръдие, се насочва право в задницата на стария сааб на Гари. Ламарината се нагъва, във въздуха се разхвърчат червени пластмасови парченца от стоповете, чува се „вууп!“ — резервоарът избухва и малката кола е погълната от димни оранжеви пламъци. Двата надписа върху бронята — „МОЖЕ ДА СЪМ БАВЕН, НО СЪМ ПРЕД ТЕБ“, отляво, и „СЛУЖЕБНА МАФИОТСКА КОЛА“, отдясно — се размиват в нагорещения въздух, като че са мираж. Трите микробуса, които пълзят нагоре по улицата, достигат другите три, насочени към долния й край; шестте коли се разминават и спират точно пред металната ограда, която отделя Билингзли от Карвърови от едната страна и от Джаксънови от другата страна.

Одри Уайлър — която се бе уединила в кухнята с кутия нискоалкохолна бира и сандвич, когато започна стрелбата — застава в дневната и се опулва в почуда пред прозореца, без изобщо да си дава сметка, че все още стиска ръжена филийка с парченце салам и лист салата. Изстрелите се сливат в непрестанен, оглушителен тътен, като в Трета световна война, но Одри е в безопасност — огънят е насочен единствено към двете къщи отсреща.

Пред очите й червената каручка на Ралфи Карвър — „Бъстър“ — хвръква във въздуха и Одри забелязва, че от едната страна металът е нагънат почти във формата на цвете, играчката се прекатурва върху подгизналия труп на Дейвид Карвър, търкулва се от другата му страна и се преобръща, но следващият изстрел я огъва на две и я запраща в лехата с цветя. Следващите няколко изстрела откъсват дървената рамка с опъната на нея мрежа пред входната врата и тя се сгромолясва насред входното антре; още два откоса от микробуса „Фрийдъм“ на Баунти и безценните порцеланови фигурки на Пай стават на пух и прах.

В следващия миг в задницата на автомобила на Мери зейват дупки, резервоарът се подпалва и изригващите пламъци поглъщат цялата кола. Два от прозоречните капаци на Билингзли се откъсват от пантите. В пощенската кутия, окачена до входната врата, зейва дупка с големината на бейзболна топка, след което кутията пада на изтривалката и над нея се извива струйка дим. Вътре весело пламтят брошурата на „К-март“41 и писмо от сдружението на ветеринарите в Охайо. В