Отмъстителите

прозореца я беше спасила от бурята, но тук-там по ефирните нишки като миниатюрни, трептящи диаманти блещукаха дъждовни капчици. Собственикът й се мъдреше в средата на тънката плетеница. Не помръдваше. Сигурно е умрял.

— Госпожо? Питах дали…

— Не зная! — отвърна Белинда. — Джони Маринвил и мъжът ми отидоха да огледат, но сега се качиха на горния етаж да… — Не искаше да спомене думата „оръжие“. Може и да е глупаво от нейна страна — пораженско мислене — но това ни най-малко не променяше самото усещане. — … да огледат по-добре. А вие?

— Тук е пълна лудница, госпожо! Жената от горния край на улицата… — Мълчание. — Телефонът ви работи ли?

— Не! Няма телефон, няма ток!

Отново мълчание. После над затихващото плющене на дъжда, едва доловими, до нея долетяха думите „Майната му!“, изречени с по-тих глас. После проеча друг глас, който определено й бе познат, макар да не можа да го различи веднага:

— Белинда, ти ли си?

— Да! — отвърна тя и потърси с поглед помощ от останалите.

— Това е господин Джаксън — каза Джим Рийд иззад рамото на Ралфи. Сестра му го бе изпреварила в спасителната прегръдка на съня, но вероятно и той бе на път да заспи.

— Погледнах през вратата! — викна Питър. — Цялата улица е празна! Съвършено празна! Няма зяпачи нито от Хайъсинт, нито от съседните преки. Това струва ли ти се нормално?

Белинда се замисли, смръщи се и се огледа. Срещна единствено объркани погледи и сведени глави. После се обърна към прозореца.

— Не!

Питър се разсмя. Този звук я втрещи, както отнесените думи на малкия Ралфи Карвър одеве.

— Че кой би излязъл на улицата? — сопна се Ким Гелър. — Кой разумен човек? Като вижда, че се стреля, пищят хора и прочие?

Белинда не знаеше какво да отвърне. Доводите бяха логични, но все пак не звучаха правдоподобно… защото, когато се намират в беда, хората не се държат логично. Просто излизат и зяпат. Обикновено гледат да стоят на безопасно (по свое усмотрение) разстояние, но все пак идваха.

— Сигурен ли си, че на ъгъла няма хора? — извика тя.

Този път мълчанието се проточи толкова дълго, че Белинда се накани да повтори въпроса, но в този миг се обади трети глас. Веднага позна Олд Док:

— Ние нищо не виждаме, обаче от дъжда над асфалта се е вдигнала мъгла! Не можем да бъдем сигурни, докато не се разсее!

— Но нали не се чуват? — отново се обади Питър. — Чувате ли от север да се задават сирени?

— Не! — отвърна Белинда. — Сигурно е от бурята!

— Не мисля — вметна Ками Рийд. Тя говореше за себе си, на себе си, а не на останалите — ако „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“ не бе тъй близо до мивката, Белинда надали въобще би я чула. — Не, съвсем не смятам така.

— Излизам да прибера жена си! — викна Питър. Няколко гласа веднага запротестираха. Белинда не успя да различи думите, но нямаше как да не долови емоционалната окраска.

Изведнъж паякът — който преди малко бе помислила за мъртъв — претича по паяжината, улови се за една копринена нишка и се закатери, докато се изгуби от погледа й. „Значи все пак не бил мъртъв — помисли си Белинда. — Само се е преструвал.“

В следващия миг Кърстин Карвър се надвеси над нея и я блъсна с рамо толкова напористо, че чернокожата замалко щеше да седне в мивката, ако не бе успяла да се задържи за ръба на шкафа. Лицето на Пай бе пребледняло като платно, а в очите й блестеше страх.

— Никъде няма да ходиш! Ще се върнат и ще те убият! Ще се върнат и всичките ще ни избият!

Известно време от отсрещната къща не идваше никакъв отговор, най-сетне Коли Ентрейджиън заговори с едновременно извинителен и объркан тон:

— Няма смисъл, госпожо! Вече излезе!

— Трябваше да го спрете! — писна Кърстин. Белинда я прегърна през раменете и чак се уплаши — Кърстин трепереше толкова силно, сякаш всеки миг ще експлодира. — Що за полицай сте!

— Не е — натърти Ким. Тонът й сякаш искаше да каже — „А ти какво очакваше, за Бога?“ — Изритаха го от полицията. Участвал в банда за кражба на коли.

Сюзи надигна глава.

— Не вярвам.

— Ти пък откъде ще знаеш, толкова си малка! — отвърна майка й.

Белинда тъкмо се канеше да слезе от мивката, когато забеляза в задния двор нещо, от което буквално изстина. Беше се закачило на подпората на детската люлка и подобно на паяжината блещукаше от дъждовните капки, с които бе покрито.

— Ками?

— Какво?

— Ела за малко.

Ако изобщо някой разбираше от тия неща, това бе само Ками — имаше градина в задния си двор, къщата й беше превърната в джунгла от какви ли не цветя, а библиотеката й бе пълна с книги за растения.

Ками се надигна от местенцето пред вратата на килера и се доближи. Сюзи и майка й я последваха, след тях стана и Дейв Рийд.

— Какво има? — попита Пай Карвър, вторачила обезумял поглед в Белинда. Дъщеря й бе обвила ръце около крака на майка си, сякаш беше дървесен ствол, и се опитваше да скрие лице в джоба на джинсовите й панталонки. — Какво става?

Белинда не й обърна внимание и заговори на Ками:

— Погледни там. До люлката. Виждаш ли?

Ками понечи да отвърне, че нищо не вижда, но чернокожата посочи с пръст и Ками също го забеляза. На изток изръмжа гръмотевица и за миг вятърът се усили. Паяжината от външната страна на прозореца потрепера и разпръсна облак капки. Нещото, което Белинда бе забелязала, се освободи от люлката, претърколи се през двора на Карвърови и се насочи към оградата.

— Невъзможно е — с равен тон заяви Ками. — В Охайо не расте магарешки трън. А дори и да расте… сега е лято. Те се прихващат през лятото.

— Какво е магарешки трън, мамо? — полюбопитства Дейв. Беше прегърнал Сюзи през кръста. — Никога не съм го чувал.

— Бодил — със същия равен тон поясни Ками. — Магарешкият трън е бодил.

3

Брад надникна в кабинета на Карвър тъкмо в мига, когато Джони измъкваше от чекмеджето на бюрото кутия с патрони. В свободната си ръка писателят държеше пистолета на Дейвид. Беше отворил барабана, за да се увери, че гнездата са празни — в тях наистина нямаше нищо, но въпреки това Джони държеше пистолета някак непохватно, стараейки се изобщо да не докосва спусъка. Напомняше на онези типове, които се опитват да пробутват вещи със съмнителен характер по модерните канали на кабелните телевизии — „Драги зрители, това малко съкровище моментално ще отвее всеки достатъчно неразумен нощен посетител наумил си да обира дома ви — ще го отвее, и още как! Освен това умее да реже на филийки! На кубчета! А обичате ли нарязани на къдрички картофи, само дето вкъщи никога не ви остава време да си играете?“