Отмъстителите

Питър не просто крачи към дома на Хърби и Одри — нещо буквално го повлича натам с такава сила, че му се завива свят. Докато преминава през черната, безлика фигура, пред очите му за миг изниква налудничав образ: неестествено червени спагети — от онези в консервите — и кренвирш. Всичко това в бяла купа, а героите от анимационните филми на Уорнър Брос — Бъгс Бъни, Елмър, Дафи — танцуват по ръба. Обикновено само при мисълта за подобна храна му се повдига, но образът не изчезва, защото в този миг Питър е непоносимо гладен — направо копнее за белезникавите макарони, залети с неестествено червен сос. В този миг дори болката в главата престава да съществува.

Преминава през прожектирания образ точно в мига, когато черният микробус потегля, и се запътва по циментовата алея към къщата. Очилата му се изхлузват и падат, но той дори не забелязва. От време на време продължават да прозвучават отделни изстрели, но много далеч, сякаш в друг свят. Звукът на китарата продължава да ехти в главата му. а когато вратата на къщата се отваря сама и към китарата се присъединява и валдхорна, Питър разпознава мелодията, това е музика към един стар телевизионен сериал — „Бонанза“.

„Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си той и пристъпва в тъмната стая, която вони на пот и гранясали кренвирши. Вратата зад него се затваря с трясък. Той прекосява дневната, воден от звука на телевизора към портала в дъното.

— За какво си я облякъл тая униформа? — пита нечий глас. — Има-няма три години откак свърши войната, не си ли чул?

„Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си Питър, сякаш това обяснява всичко — мъртвата му съпруга, стрелбата, безликия мъж, застоялия въздух в тази стая — а после нещото, което седи пред телевизора, се обръща към него и Питър престава да мисли за каквото и да било.

На улицата микробусите набират скорост — черният бързо настига „Дрийм Флоутър“ и „Джъстис Уегън“. Брадатият изпраща от куличката последен изстрел. Куршумът улучва синята пощенска кутия пред „От Б до Я“ и оставя дупка с големината на софтболна топка44. После нападателите завиват наляво по Хайъсинт и се изгубват. „Рути-Туут“, „Фрийдъм“ и „Тракър Ароу“ се изтеглят към Беър Стрийт и скоро мъглата размива очертанията им, а после изцяло ги поглъща.

В дома на Карвърови Ралфи и Елън пищят при вида на майка си, която се е свлякла на прага на антрето. Тя обаче още е в съзнание — мята се насам-натам, разкъсвано от конвулсии. Сякаш в нервната й система бушува ураган. От обезобразеното й лице пръска кръв, която образува съсиреци, и от време на време тя издава дълбок гърлен звук, който наподобява ръмжене.

— Мамо! Мамо! — писка Ралфи, а Джим Рийд вече губи схватката с извиващото се, боричкащо се момченце, макар да полага усилия да му попречи да хукне към майка си която умира на прага на кухнята.

Джони и Брад се смъкват от горния етаж по задник — стъпало по стъпало, сякаш са палави деца — но в мига, когато Джони достига долната площадка и разбира какво се е случило, какво се случва в този миг, скача на крака и хуква към кухнята, пътьом ритвайки рамката с телената мрежата от входната врата, а остатъците от безценните фигурки на Кърстин хрущят под краката му.

— Не, лягай долу! — крясва Брад, но Джони изобщо не му обръща внимание. В съзнанието му е останала една-единствена мисъл — да отстрани децата от умиращата жена колкото се може по-скоро. Не е необходимо да стават свидетели на страданията, които й предстоят.

— Мамоооо! — вие Елън и се опитва да се измъкне изпод Ками. Носът й кърви. Погледът й граничи с безумието, но издава ужасяващо ясно съзнание за случилото се. — Мамо- оооо!

Оглушала, загърбила вече дните на грижи за децата и съпруга си и тайните си амбиции някой ден сама да създава красиви порцеланови статуетки (най-вече по подобие на божествения й син), Кърстин Карвър се гърчи като обезумяла на прага, рита, ръцете й се размахват, плясват се за миг в скута й, а после пак се мятат нагоре като подплашени птици. Тя ръмжи и пее, ръмжи и пее, издавайки звуци, които досущ напомнят на думи.

— Махни я оттам! — виква Ками на Джони. Взира се в Пай със съчувствие и див ужас. — Махни я от децата, за Бога!

Той се навежда, повдига Кърстин, а в следващия миг Белинда се притичва на помощ. Двамата пренасят умиращата в дневната стая и я полагат върху едно канапе, за което бе копняла и страдала седмици наред, а сега в дамаската зее огромна дупка. Брад отстъпва, за да им направи място, и хвърля нервен поглед към улицата, която отново изглежда съвършено пуста.

— Не ме карай да го зашия! — извисява глас Пай, после се задавя в ужасяващ кикот.

— Кърстин — прошепва Белинда, навежда се над нея и я хваща за ръката. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

— Не ме карай да го зашия! — повтаря жената на канапето. Изрича го, сякаш чете конско. Възглавницата под главата й потъмнява от кръвта й, която изтича пред очите на тримата съседи. Тъмното петно напомня на Джони за ореолите над главите на мадоните в средновековните картини. После конвулсиите започват отново.

Белинда отново се навежда и сграбчва тръпнещите рамене на Кърстин.

— Помогнете ми! — с яростен, сподавен глас крясва тя на Джони и Брад. Отново плаче. — О, глупаци такива, не мога да се справя сама, помогнете ми!

В съседната къща, с увереността на полеви хирург Том Билингзли самоотвержено се бе борил за живота на Мариел дори в разгара на престрелката. Раната вече е затворена и кръвоизливът е ограничен до мътните петна, които избиват през тройната марля, но когато среща погледа на Коли, Олд Док клати глава. Всъщност крясъците, които долитат от съседната къща, го разстройват много повече, отколкото току-що извършената операция. Все пак не изпитва кой знае какви чувства към Мариел Содерсън, но е почти убеден, че жената, която крещи оттатък, е Кърсти Карвър, а нея много обича.

— Боже, Боже — изрича на глас. — Но как така!

Коли търси Гари с поглед, за да се увери, че другият е достатъчно далеч, за да не чува, и го забелязва да се рови из кухничката на Док, напълно забравил детския плач и крясъците в съседната къща, без понятие, че операцията на жена му вече е приключила — отваря и затваря шкафове със старанието на пияница, който търси алкохол. Проверката на хладилника за някоя бира или може би изстудена водка е разбираемо кратка — ръката на жената му е вътре, на втория рафт. Коли сам я постави там, размествайки продуктите — сос за салата, кисели краставички, майонеза, пържоли, увити в прозрачно фолио — настрана, за да освободи място. Не му се вярва някога отново да я върнат на собственичката й — дори в този век на чудеса и магии подобно постижение е невъзможно — но въпреки това не му се искаше да я оставя в килера. Прекалено е топло, ще привлече мухите.

— Ще умре ли? — пита Коли.

— Не зная — отвръща Билингзли. Замълчава, поглежда към Гари, въздиша и прокарва ръце през рошавата си като на Айнщайн коса. — Вероятно. Със сигурност, ако скоро не я закарат в болница. Има нужда от сериозна намеса. Най-вече от кръвопреливане. Съдейки по гласовете, оттатък някой е ранен. Кърстин, струва ми се. И може би не е единствената.

Коли кима.

— Господин Ентрейджиън, какво според вас става тук?

— Нямам никаква представа.

Синтия грабва някакъв вестник (кълъмбъския „Диспач“, не уенуъртския „Шопър“), паднал насред суматохата на земята, навива го на руло и пълзешком се отправя към входната врата, като помита с вестника стъклата пред себе си.

Стив иска да я спре, да я пита случайно да не е решила да сложи край на живота си, но си замълчава. Понякога го осеняват предчувствия. Веднъж, докато мирно и тихо гледаше на ръка в Уайлдууд, изведнъж изпита толкова силно предчувствие, че още същата нощ изостави тази работа. Изведнъж почувства, че засмяното седемнадесетгодишно момиче е болно от рак на яйчниците. Злокачествен, в толкова напреднала форма, че вече нищо не можеше да спре развитието му. Такива предчувствия никак не са приятни, когато става дума за хубаво зеленооко седемнадесетгодишно хлапе, ако в живота си човек следва девиза НЯМА ПРОБЛЕМИ.