Пак се случи — сънувах наяве. Ако изобщо е сън наяве. И преди съм имала подобни видения, но се случва за първи път, откакто водя този дневник, пък и виденията никога не са били толкова ярки. Като че ли се появяват все когато нещо вкъщи не е както трябва, но Боже мили, кога нещо е както трябва в тази къща!
Сутринта Хърб помогна на Сет да се изкъпе (по този начин се пести доста време), но когато слязоха за закуска, малкият беше намусен, а окото на мъжа ми — току-що насинено. Нямаше нужда да питам. Това е работа на Сет, разбира се — накарал го е да се удари, както онзи път, когато се черпихме със сладолед, а като се върнахме у дома, скапаният микробус на Сет бе изчезнал и той накара Хърб да си извие устната. Спогледахме се, той едва забележимо ми кимна да мълча. Подчиних се. Напоследък винаги се мъча да открия нещо хубаво, за което да съм благодарна — в случая за това, че Сет бе накарал Хърб
Започна се още преди да поднеса за — куската — винаги разбирам кога е Сет и кога — горделивото момченце, защото очите му не са кафяви, а почти черни…
— Още не сме го намерили — отвърнах, — но съм сигурна, че ще изскочи отнякъде.
—
— Не смей да псуваш пред леля си Одри! — скара ми се Хърб и този път аз се уплаших от погледа, който му хвърии ГМ, ама наистина се
— Искам си „Дуийм Фуоутъ“ — измърмори с онзи тон, който мразя най-много от всичко. — Искам си „Дуийм Фуоутъ“, намерете ми го.
Изпържих му филийки, за които дава душа, но дори не ги погледна. Просто си излезе (пардон,
— Просто ще кажа на момчетата, че съм се блъснал в една врата, съкровище.
Опитва се да го обърне на шега. Но не може да ме заблуди.
Но най-ужасното произшествие през този ден не бяха хвърчащите предмети — както в онзи случай, когато Хърб спомена, че ще купим нов „Дрийм Флодтър“. Днес Сет изобщо не прави подобни поразии. Предпочитам да беше вършил такива неща! Сега просто ходи от оная в оная: горделиво, нацупено, с увиснала устна, и продължава да търси изчезналия микробус. От време на време отива да гледа телевизия, но днес дори и „Бонанза“ не е в състояние да задържи вниманието му за дълго. Опитах се да го заговоря, но не продумва. И освен това… о, иска ми се да пишех по-добре, за да се изразя така, че онези, които четат този дневник (не че някой някога ще го прочете), да разберат за какво става дума. Струва ми се, че когато се вбеси, той — ГМ — генерира някакво зловредно електричество. Сякаш, изтича от тялото му — все едно е паяк, който тъче електрическа копринена мрежа, или пък буреносен облак, от който изригват мълнии. Напрежението непрестанно расте и накрая на човек му иде да търчи от стая в оная, да пищи и да си удря главата в стената. При това е истинско — не е просто усещане, а физическо явление. Причинява изпотяване (потта дори
Изпитвала съм всичко това и друг път, когато горделивото момченце в Сет се е ядосвало за нещо, но никога не е било толкова продължително, нито пък така интензивно. В ранния следобед вече ми се струваше, че къщата е пълна с природен газ и трябва само някой да драсне клечката. Бях в кухнята и безцелно се мотаех напред-назад, главата ужасно ме болеше — очите ми чак пулсираха — ала незнайно защо все ми идеше да се
Застанах до мивката и погледнах през прозореца в задния двор. Сет седеше в пясъчника и си играеше с останалите микробуси. Само дето, ако още някой бе видял
Микробусите имат сгъваеми крила, но, разбира се, не могат да летят. Само че тези на Сет понякога го правят. Той седеше насред пясъка с отпуснати на коленете ръце, а те кръжаха ли, кръжаха над главата му — „Тракър Ароу“, „Рути-туут“, „Мийтуегън“ и всички останали — спускаха се и се шмугваха един под друг, пикираха и правеха лупинги, за миг докосвайки пистата, която Сет им бе очертал в пясъка, или пък се строяваха в редица, засилваха се към люлката в другия край на двора и се плъзгаха по седалката — като каскадьори в някой филм — после се обръщаха и отново доближаваха пясъчника. Детски играчки, шарени и ярки, които сякаш, изпълняваха военни мисии в задния ни двор. Знам, че звучи съвършено налудничаво, но се заклевам в Божието име — не си измислям. Понякога микробусите се спускат върху Ханибал — съседското куче — и то бяга с подвита опашка. Хърб също е ставал свидетел на подобни инциденти.
Всяко друго дете би се радвало, пляскало и викало от, радост, ако види микробусите да правят такива номера, но не и горделивото момченце. То си седи в пясъка с увиснала устна и войнствен поглед.
Продължавам да го наблюдавам, а онова, което е в него, се стеле на вълни и изпълва въздуха с тихо бръмчене. Вече бях на път да изляза от кожата си и да изпадна в истеричен припадък, ей тъй, както си седях пред мивката, в този миг най-ненадейно засънувах наяве. Усещането е най-прекрасното нещо на света и макар да го наричам „сън наяве“, всъщност е съвсем различно — имам чувството, че всичко се случва в
В Мохонк е толкова красиво и толкова спокойно. С Джан сме на пикник. Топло е. Зная, че всичко е нереално и че рано или късно ще се върна в лудницата, но докато съм там, нищо не ме вълнува. Говорим си с Джан, слънчевите лъчи галят лието ми, цветята ухаят. Прекрасно е. Не зная какво представлява всичко това или защо се случва, но като противоотрова срещу яростта на ГМ е сто пъти по-ефикасно от „упражненията“ в банята. Питам се дали пък Сет няма нещо общо с цялата работа?
Така ми се и Хърби да има свое тайно място, но мисля, че си няма. Глупавите му шеги са единственото, на което е способен. Де да можех да му разкажа за моето убежище, дори да го взема със себе си, но ми се струва, че е неразумно. На ГМ като че ли му е по-лесно да узнава разки работи от Хърб, отколкото от мен. Пък и Хърб изглежда толкова уморен. Случващото се е несправедливо и за двама ни, но за мъжа ми е
„Дуийм Фуоутъ“ току-що се завърна.
Е, радвам се, разбира се — на мое място на всеки би ми олекнало, от събота насам сме като в концлагер — но какво ще последва? Как ще реагира ГМ? Слава Богу, че спеше, когато се позвъни на входната врата, и слава Богу, че Хърб беше на работа, защото понякога ГМ подслушва мислите му. Но едва
