поглеждам. Взирах се в момчето. Опивах се, струва ми се, да надзърта зад омразата, срама и самодоволството, за да видя дали някъде там не се крие нещо истинско и детско. Но дали открих онова, което търсех? Наистина не знам. — Хю, знаеш, че хората молят за прошка, когато са постъпили лошо, нали? — питам го.
Той кимна предпазливо… сякаш дава показания в съда, а адвокатът се опитва да го подмами в капан.
— Значи знаеш, че си постъпил лошо, като си взел играчхата на Сет.
Той отново кимна с безкрайно не — желание. Вече почти изцяло се бе скрил зад баща си, сякаш бе тригодишен.
— Госпожо Уайлър, не смятам, че е особено уместно да насилвате детето — казва неговият старец.
Гаден мръсник! Готов е да ми позволи да метна детето на коленете си и да му ощавя задничето, но като поискам детето да признае, че е сгрешило, изведнъж това вече е насилие. Тук има някаква поука, но да пукна, ако разбирам каква.
— Не го насилвам, но искам да знаете, че през последните няколко дни ни беше доста, тежко. — отговорих на възрастния, но всъщност се обръщах към детето… Сет страшно обича своите микробуси. Та ето какво искам от теб, Хю. Искам да ми кажеш, че си постъпил лошо и съжаляваш. И с това ще приключим въпроса.
Хю ми метна злобен поглед, а ако погледите можеха да убиват, сега нямаше да пиша в тази тетрадка. Но дали се улаших? Моля ви. Що се отнася до разгневени хлапета, у нас живее самият световен шампион.
— Госпожо Уайлър, наистина ли смятате това за необходимо? — пита Хобарт.
— Да, господине. По-необходимо е за вашия син, отколкото за мен.
— Тате, трябва ли? — скимти малкият и продължава да мята убийствени погледи иззад мърлявите си очила.
— Хайде, кажи й, каквото иска — казва Хобарт. — Горчивото лекарство се преглъща най-леко на един дъх.
После потупа детето по рамото, сякаш искаше да му каже: „Да, постъпва гадно, като истинска мръсница, но сме длъжни да се примирим“.
— Беше-лошо-беше-неправилно-много-съжалявам — изпява момчето, сякаш, отново чете сценарий. И, през цялото време ме гледа злобно — никакви сълзи и сополи. Вдигнах, поглед и установих, че бащата ме гледа по същия начин. В този миг си приличаха като две капки вода. Хората са изумителни. Тези двамата дойдоха уплашени, но в истински екстаз при мисълта да бъдат разпнати, точно кано техния началник. А вместо това аз накарах детето да признае постъпката си, което е болезнено и за което и двамата ме мразят. Важните изводи обаче са: 1) У.Ф. се завърна, и 2) Хобартови ще мълчат. Понякога срамът е единственият начин да запушиш устата на някого. Трябва да съчиня някоя измишльотина за Сет, после да я разкажа и на Хърб. Истината не е безопасна.
Стъпки на горния етаж, който се насочват към банята. Станал е. Моля ти се, Боже, надявам се, че не греша, като си мисля, че не може да чете мислите ми.
Огромна въздишка на облекчение. А може би и самопотупване по рамото. Мисля, че кризата около „Дрийм Флоутър“ премина без особени поражения (като изключим, разбира се, няколко строшени чинии и уотърфордския ми кристал). Сет и Хърб вече спят. И аз мисля да си легна веднага щом приключа с писането (да се води дневник при тези условия може и да се окаже опасно, но за Бога, действа ми толкова успокоително) и оставя тетрадката върху кухненския шкаф.
Сет, който стана от сън, преди да съм успяла да измисля каквото и да е, най-неочаквано се държа като истинско съкровище. Като слезе долу с подпухнали от сън очи, му връчих ДФ. Но само заради изражението, което се изписа на лицето му — то разцъфна в радостна изненада, като цветна пъпка на слънце — направо си струваше целият ужас. В доволната усмивка различих и двамата — Сет и ГМ. ГМ просто бе доволно, че микробусът се намери, а Сет се радваше по други причини, струва ми се. Може и да греша, като му приписвам прекалено много заслуги, но не ми се вярва. Струва ми се, че се зарадва, защото знае, че сега, ГМ ще ни остави на мира. Поне за известно време.
По едно време, каквато съм примерна колежанка, смятах, че ГМ е просто друг аспект от личността на Сет — аморалната част от човека, която фройдистите наричат id51 — но вече не съм толкова сигурна. Продължавам да разсъждавам над онова пътуване през цялата страна, точно преди да убият Бил, Джун и двете по-големи деца. И все го свързвам със съветите, които ни даваше татко, когато бяхме тийнейдждри и ни предстоеше да взимаме шофьорски книжки — първо Бил, после аз. Казваше ни, че има три неща, които никога не бива да правим — да караме с ниско налягане в гумите, да шофираме пияни и да качваме стопаджии.
Възможно ли е Бил — без дори да е разбрал — да е качил в пдстинята някой стопаджия? Който продължава да пътешества заедно със Сет? Идеята е доста шантава, но съм забелязала, че подобни идеи се раждат все по това време — късно нощем, когато в къщата цари тишина и всички спят. А и „шантава“ не винаги означава „погрешна“.
Тъй като нямах време да измислям завъртени лъжи, изтърсих каквото ми хрумна в момента. Намерила съм я в избата, като съм слязла да търся торбички за прахосмукачката. Вече бяхме преровили там, разбира се, но казах, че играчката била под стълбището.
Сет прие обяснението, без да задава въпроси (не знам дали изобщо го интересуваше — бе толкова щастлив, че „Дуийм Фуотъ“ се е на мерил — но то и без друго бе предназначено за ГМ). Хърб зададе един- единствен въпрос — как изобщо „Дрийм Флоутър“ се е озовал в мазето? Сет никога не слиза там, защото се страхува, а X. знае това. Отвърнах, че не знам, и — чудо на чудесата — въпросът като че ли приключи.
Цяла вечер Сет седя на любимото си столче с „Дрийм Флоутър“ на коленете си — като малка госпожица с любимата си кукла — и гледа телевизия. Хърб донесе някакъв филм. Черно-бял, от коша с намалените видеокасети, но Сет много го харесва. Уестърн (разбира се) от края на петдесетте години, вече го изгледа два пъти.
Участва Рори Калхун. Филмът се казва „Отмъстителите“.
Май закъсахме.
Тази сутрин Уилям Хобарт пристигна у нас побеснял. Слава Богу, Хърб бе отишъл на работа, а Сет беше в задния двор.
— Бих искал да ви задам един въпрос, госпожо Уайлър — казва. — Имате ли нещо общо — вие или вашият съпруг — с онова, което се случи с колата ми тази нощ? Достатъчно е да ми отговорите с "да" или „не“. Най-добре си признайте веднага.
— Не знал за какво говорите — отвърнах и сигурно му е прозвучало убедително, защото се поуспокои.
Отведе ме на улицата (придружих го с радост, защото колкото по-далеч се намираме от задния двор и Сет, толкоз по-добре) и посочи към своя дом. Има някаква голяма кола — „Експлорър“ или нещо подобно. Четирите гуми бяха сплескани и всичките стъкла бяха изпотрошени.
— Боже мой, искрено съжалявам — казах. И наистина съжалявам, макар той да не знае истинската причина.
— Извинявам се за обвинението — отвръща той, а лицето му е като колосано. — Сигурно съм си казал… заради играчката, която Хю взе… и ако все още ви е било яд…
Искаше да каже кола за кола, струва ми се — като око за око.
— Цялата случка е забравена, господин Хобарт. Не съм отмъстителна.
— „И ще познаят деянието ми“ — каза Господ — отвръща той.
— Точно така — съгласявам се. Не зная дали е така или не, но вече исках да се отъва от него. Плаши ме.
— Сигурно са били улични вандали. Пияници. Със сигурност никой от съседите не би извършил подобно
