нещо.
Надявам се
Като слязох тази сутрин да приготвям закуската, видях семейство Рийд по халати на двора, излязох. Напоследък беше горещо, но посред нощ валя — същински порой — и тази сутрин въздухът е по-свеж и е изпълнен с омайното ухание на летен дъжд.
Беше ранна съботна утрин — инак всички съседи щяха да наизлязат на улицата. Пред къщата на Хобартови бе паркирана полицейска кола и навред бе обсипано със стъкла, който блестяха под слънцето. Уилям и жена му (Айрийн), стояха по пижами на най-долното стъпало и разговаряха с полицаите. Малкият крадльо бе застанал на задното стъпало и си смучеше палеца. Малко е големичък за такова нещо, но тази сутрин ches52 Хобарт сигурно е било ужасно. Изглежда, всичките им прозорци бяха изпотрошени — и на долния, и на горния етаж.
Ками каза, че станало около шест без четвърт. Тъкмо се била събудила и чула.
— Не беше толкова оглушително, колкото човек би предположил — все пак, толкова много стъкла — но беше достатъчно силно, за да разпознае човек какво е. Странно, а?
— Много — отвърнах аз. Гласък ми звучеше съвсем нормално, но не посмях да кажа нищо повече, за да не се разтрепери.
Ками обясни, че веднага щом чула шума, надникнала навън, но хората, които били хвърлили камьните, вече били изчезнали (ако полицията наистина намери камъни, ще ги изям със сос за спагети).
— Каквито и да са били, явно са офейкали веднага. — Тя сръга Чарли с лакът. — А ей този мъжага проспа целия инцидент.
— Първо колата, сега това — отбеляза Чарли. — Друг път са вандали. Някой му е набрал на Уил Хобарт.
— Да — съгласих се аз. — Сигурно.
Намерих пантофите на Сет заврени под леглото. Съвсем случайно. Търсех един изгубен чорап. Пантофите бяха целите мокри, розовата козинка беше заплескана, а по подметките имаше стрькчета трева. Значи е излизал нощес. Или рано тази сутрин. При това знам къде е бил. Нали?
Лошо… но слава Богу, поне обсегът на действие не се разширява, както подозирах. Това би било още по-зле.
Изчаках Хърб да тръгне за работа — не исках да го пусна, изглеждаше тъй блед и болнав, но той каза, че имал да довършва някакъв важен отчет, а следобед имал голяма презентация — и излязох отзад при Сет.
Беше седнал в пясъчника и тихичко си играеше с МотоКопс, центъра за кризисни съобщения и „Пондероса“, както шеговито го нарича Хърб. Представлява селска къща с ограда за добитък, която Хърб изнамерил на някаква разпродажба на вещи втора ръка. Върнал се с колата, за да я купи. Разбира се, не е точно като ранчото „Пондероса“ от „Бонанза“, но самата къща с тази дървената облицовка наистина малко напомня за него. Освен това има барака за наемните работници (покривът и е пропаднал на няколко места, но инак е доста запазена) и няколко пластмасови кончета (едните само с по три крака) зад оградата за добитък. Хърб дал два долара за тази играчка и тя стана една от най-любимите на Сет. Смешното е (и малко чудато, може би) колко бързо и безболезнено малкият включи ранчото в игрите с МотоКопс. Предполагам, че с всички деца е така — условните граници не ги интересуват, особено пък когато играят — но все пак Каси Стайлс или Нод Фейс на трикрак пластмасов жребец заз едновремешната ограда за добитък е наистина главозамайваща жанрова смесица.
Но тази сутрин всички тези неща бяха далеч от съзнанието ми, можете да сте сигурни. Страхувах се, сърцето ми биеше като барабан в гърдите ми, но когато детето вдигна поглед, се почувствах малко по- добре. Беше Сет, а не другото. Всеки път, когато видя бледото сладко личице на Сет, го заобичвам още повече. Може би звучи налудничаво, но е истина. Желанието да го закрилям се засилва, заедно с омразата ми към другото.
Попитах го какво става с Хобартови — няма смисъл повече да се заблуждавам, че е в пълно неведение какво се е случило с „Дрийм Флоутър“ — но той не отговори. Просто седеше и ме гледаше. Попитах го дали не се е промъкнал в събота сутрин до Хобартови, за да изпочупи всичките прозорци. Отново мълчание. После го попитах какво иска и какво още трябва да се случи, за да прекрати всичко това. И на този въпрос не очаквах отговор. Той обаче каза, при това доста ясно за възможностите си:
— Трябва да се преместят. Трябва да се преместят скоро. Не мога да го удържам дълго.
— Кое да удържаш? — попитах аз, но не пожела да каже нищо повече, просто се скри, където и да се намира скривалището му. По-късно, докато обядваше (както обикновено, „Шеф Бойарди“ и какао), се качих горе, седнах на леглото и се размислих. След смъртта на брат ми и семейството му свидетелите говореха за червен микробус, вероятно с нещо като радар или някаква друга телекомуникационна апаратура на покрива. „Мистериозен микробус“ — казваха хората.
„Тракър Ароу“ е червен, А и има радар на покрива.
Рекох си, че съвсем съм се побъркала, но после се сетих за микробуса, който Хърб ми показа в нашия заден двор. Не беше истински, разбира се, но беше с реални размери… а и Сет спеше, когато го видяхме. Маже би силите му не са били включени на пълен режим.
Ами ако на ГМ му хрумне да чупи прозорци? Ами ако изпрати „Тракър Ароу“ (или Дрийм Флоутър, или Джъстин Уегън, или Фрийдъм) да се поразходи до Хобартови?
Прекарах почти целия ден с Джан Гудлин в Мохонк. Зная, че не бива — по същия начин мога да намеря убежище в наркотиците или алкохола — но ми е трудно да устоя. Както обикновено, говорихме за родителите си и за неудобните ситуации, в които сме изпадали в гимназията. Тривиално и прекрасно. До самия край. Забелязах, че телефонът е изчезнал, което означава, че е време да си вървя, и тогава Джан ми каза:
— Од, нали знаеш, откъде взима енергия, за да тероризира Хобартови?
Разбира се, че знам — от Хърб. Смуче от него като вампир. А мисля, че и Хърб го знае.
Късно тази сутрин, докато седях на кухненската маса и пишех списък за пазаруване, изведнъж чух вой на сирени, излязох точно на време, за да видя как линейка спира пред Хобартови. Лекарите слязоха и се втурнаха в къщата. Прибрах се вкъщи — буквално
Микробусите бяха наредени в пясъчника под ъгъл, както ги подрежда, когато приключи с игрите; ранчото бе спретнато подредено с кончетата зад оградата, центърът за кризисни съвещания бе оставен край люлката … но от Сет нямаше и следа. Ако кажа, че се изненадах, ще излъжа.
Като се върнах на улицата, всичките съседи вече бяха наизлезли пред къщите си и гледаха към Хобартови. Дейв и Джим Рийд стояха на алеята пред дома си и ги попитах не са ли виждали Сет.
— Ей го там, госпожо Уайлър — каза Дейв и сочи към магазина. Сет бе застанал до стоянката за
