Отмъстителите

1

Всичко се случи много бързо, но чудната и същевременно страшна способност на Джони да вижда събитията в тяхната неизменна последователност не му изневеряваше.

Без да осъзнава, че умира, Ентрейджиън се влачеше към странния кактус отляво на пътеката, а главата му бе тъй сведена, че оставяше кървава диря по ниската растителност. Сред провисналите кичури черепът му проблясваше като мътен перлен наниз.

По средата на пътеката се вихреше странен валс. Чудовището от пропастта — зловещ планински лъв с щръкнали оранжеви зъби, като от картина на Пикасо — стоеше изправен на задните си крака, опрял лапи на раменете на Стив Еймс. Ако Стив бе изпуснал оръжието си, когато котката се опита да изтръгне малката пушка от ръцете му, досега да беше мъртъв. Но той бе скръстил ръце на раменете си и подпираше животното, като крещеше:

— Убийте го! За Бога, убийте го!

Двамата близнаци не смееха да посегнат към изпуснатия на земята пистолет.

Планинският лъв (на Джони направо му призляваше, като го гледаше) изпищя като жена. Стив отметна глава и се опита да го отблъсне. Звярът обаче се задържа на крака и двамата продължиха да „валсират“ — ноктите на животното се вкопаваха все по-дълбоко в раменете на Стив и Джони забеляза кървавите рози, които разцъфваха по ризата на шофьора.

Внезапно краката на Стив се преплетоха. Политна, но успя да задържи планинския лъв на разстояние. Зад тях Ентрейджиън най-сетне се довлече до храста. Когато ужасяващо подутата му и разкървавена глава се допря до кактуса, полицаят рухна на земята. Изглеждаше като машина, чийто двигател окончателно е изключил. Виещите койоти още не се виждаха, но се бяха приближили; въздухът бе изпълнен с дима от горящата къща.

— Застреляйте проклетата гадина! — ревеше Стив. Бе успял да се задържи на крака, но скоро вече нямаше да има поле за отстъпление — щеше да излезе от очертанията на пътеката. След една-две крачки в трънливия храсталак щеше да бъде повален. После звярът щеше да му прегризе гърлото. — Моля ви, убийте го, изяде ме!

Никога през живота си Джони не бе изпитвал подобен ужас, но сега откри, че само първата крачка е трудна — веднъж ако разчупиш вцепенението на тялото си, смъртният страх като че ли изгубва силата си. Най-много звярът да го убие, а смъртта поне ще заличи особеното чувство, че в главата му става земетресение.

Грабна карабината на Ентрейджиън — значително по-голяма от другата, която огромната котка изтръгна от ръцете на дългокосия — забеляза, че предпазителят е спуснат и го освободи. После опря дулото в главата на планинския лъв.

— Бутай! — изрева с все сила и Стив се подчини. Главата на животното се отметна, щръкналите му зъби святкаха като отровни корали. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в очите му. Джони успя да се запита дали Ентрейджиън е заредил оръжието, после леко извърна глава и натисна спусъка. Разнесе се гръм, пламъчета лизнаха цевта, а после към пушека от горящата къща се примеси миризмата на изгоряла коса. Звярът се стовари на земята — главата му почти липсваше, а козината на врата му димеше. Но в черепа му нямаше кръв и кости, а някаква влакнеста розова субстанция, която напомняше на Джони на изолационния материал, който беше използвал преди години.

Стив се препъна и разпери ръце, опитвайки се да запази равновесие. Маринвил понечи да му помогне, но бе зашеметен и не успя да го хване. Стив се просна до планинския лъв, чиито задни лапи още потрепваха. Джони се наведе, сграбчи го за китката и го задърпа. Пред очите му играеха черни точки и за миг с ужас си помисли, че ще припадне. Сетне Стив се изправи на крака и на Джони му се проясни.

Уу-уу-ууууууу…..

Нервно се огледа. Както и преди, нищо не се виждаше, но гадините бяха на една крачка.

2

Дейв Рийд продължаваше да си повтаря че скоро ще се събуди. Въпреки миризмата на кръв и пот, която долови, когато коленичи край полицая, въпреки тежкото му дишане и угасващото му зрение. Няма начин да не е сън. Невъзможно е брат му да застреля човека, който наистина бе мошеник, но пък веднъж показа на Кари Риптън как да хвърля бейзболната топка.

„Вони така, сякаш е напълнил гащите“ — отбеляза наум Дейв и му се повдигна. Но се овладя. За нищо на света няма повече да повръща, дори насън.

Ченгето протегна ръка, сграбчи го за ризата и дрезгаво прошепна:

— Боли. Боли.

— Недейте… — Момчето преглътна и добави: — … да говорите.

Иззад гърба му долитаха гласовете на Джони Маринвил и хипаря; колкото и да е невероятно, обсъждаха дали да продължат напред. Побъркали са се, няма начин. А Маринвил… къде беше досега? Как можа да допусне това да се случи? Нали е възрастен, мамка му!

Коли се изправи на лакът, разтреперан от напрежение. Здравото му око бе съсредоточено в момчето.

— Никога — пошепна, — никога…

— Господин Ентрейджиън… сър… най-добре да…

Уу-уу-УУУУУУ!

Прозвуча достатъчно наблизо, за да накара Дейв Рийд да настръхне. Искаше му се да размаже мутрата на Джони, задето не прекрати всичко, преди да е станало късно. Но ченгето го бе заболо с поглед като пеперуда на карфица, а окървавената му ръка немощно се сви в юмрук. Момчето можеше да се откъсне от умиращия мъж, но…

Дрън-дрън. Чувстваше се точно като пеперуда, забодена на карфица.

— Никога не съм взимал… или продавал дрога… нищо подобно — пошепна Коли. — И цент не съм взел. Накиснаха ме. Ония копелдаци от вътрешния отдел… после разбрах.

— Вие… — започна Дейв.

— После разбрах! Схващаш ли… какво казвам? — Той вдигна друга си ръка, разпери длан и сякаш се вгледа в нея. — Ръцете ми са… чисти.

— Да, добре. Но по-добре да не говорите. Получихте… ъ-ъ, лека рана, и…

— Джим, не! — викна в този миг Маринвил иззад гърба му. — Недей!

В миг Дейв откри, че никак не е трудно да се откъсне от умиращия.

3

— Сега какво ще правим? — обърна се Джони към дългокосия, тъкмо когато в другия край на пътеката единият близнак коленичеше до мъжа, когото брат му бе застрелял. Джони долавяше тихото мърморене на Ентрейджиън, който сякаш искаше да се изповяда. Днес следобед отново бе потвърдено едно откритие — в общи линии хората умират трудно, а когато напускат този свят, не са преизпълнени с достойнство… и най- вероятно изобщо не осъзнават, че си отиват.

— Какво ще правим? — повтори другият. Втренчи се в Джони с комично изумление и прокара длан през косата си, оставяйки червени следи в сивите кичури. Раменете на ризата му постепенно подгизваха от кръв. — Какво искаш да кажеш?

— Продължаваме ли напред или се връщаме? — попита Джони. Гласът му беше груб, настоятелен. — Какво има напред? Какво видяхте?

— Нищо — отвърна Стив. — Не, връщам си думите назад. По-ужасно е от нищо. Просто… — Очите му се отместиха и в същия миг зениците му се разшириха.

Джони се извърна, предполагайки, че хипарят е видял койотите, че най-сетне са се появили, но не това беше причината.

— Джим, не! — викна. — Недей!

Макар да знаеше, че вече е късно — пребледнялото лице на младия Джим Рийд издаваше, че всичко е