шедьоври (повечето от тях скрити под калъфи в стаите на горния етаж). Открих легла, маси и мебели с дърворезба, изработени от тиково дърво, което хвърля тайнствен отблясък. Тук има някаква възвишеност, чувства се отпечатъкът на времето. Все още не мога да реша дали къщата ми харесва, но ще се опитам да променя обстановката, докато измине студената зима, характерна за този край.
Господи, ето че пак се разбъбрих. Пиши ми незабавно, Боунс. Как върви оздравяването ти, имаш ли вести от Пити и от останалите? Моля те само за едно: не се опитвай
СКЪПИ РИЧАРД,
Здравей, как си? Откакто се преселих в Чепълуейт често си мисля за тебе, все се надявах, че ще ми се обадиш. Едва днес получих писмо от Боунс, с което ми съобщава, че съм пропуснал да оставя адреса си в клуба. Бъди сигурен, че и без това щях да ти пиша; понякога ми се струва, че моите верни и истински приятели са единствената ми опора на този свят. Боже мой, как се разпръснахме!
Ти си в Бостън и предано сътрудничиш на „Либърейтър“ (между другото адресът ми ще бъде публикуван и там), Хансън е в Англия на едно от проклетите си
Тук всичко се развива според предвижданията ми. Ще ти разкажа подробностите, когато не съм толкова заангажиран — сигурен съм, че като адвокат ще се заинтересуваш от случилото се в Чепълуейт и в околността.
Междувременно се осмелявам да те помоля за една услуга. Спомняш ли си историка, с когото ме запозна на благотворителната вечеря, организирана от мистър Клари? Мисля, че се казваше Бигълоу. Във всеки случай той спомена, че хобито му е събиране на легенди от края, където понастоящем живея. Моля те да се свържеш с него и да го попиташ какви факти, местни поверия или слухове са му известни във връзка с напуснатото от жителите селце, на име Джирусълъмс Лот, намиращо се в близост до градчето Причърс Корнърс. Ще ми направиш огромна услуга, още повече, че въпросът не търпи отлагане.
Дик, препрочитайки настоящото писмо констатирах, че тонът ми е доста заповеднически, за което искрено съжалявам. Обещавам в най-скоро време да ти обясня всичко. Предай моите най-искрени поздрави на съпругата си и на симпатичните си синове.
СКЪПИ БОУНС,
Ще ти опиша нещо, което с Кал намираме доста странно (дори обезпокояващо) — интересува ме мнението ти. В най-лошия случай разказът ще те развлече, докато се бориш с комарите!
Два дни след като пуснах последното си писмо до теб, от селцето дойдоха четири млади дами, предвождани от по-възрастна госпожа на име мисис Клорис, която изглеждаше страшно делова. Задачата им бе да почистят къщата и (доколкото могат) да избършат праха, който ме кара да кихам на всяка крачка (или поне така ми се струва). Жените незабавно се заловиха за работа, ала ми се сториха малко нервни; една от тях, доста вятърничава на вид госпожица, дори изпищя, когато влязох в салона на горния етаж, където тя чистеше.
Попитах мисис Клорис за причината; прибрала косата си под избеляла забрадка, тя миеше коридора с мрачна решителност, която навярно би те удивила. Въпросната дама вдигна глава и наперено заяви:
— Страхуват се от къщата, сър, аз също, защото този върху този дом тегне проклятие.
Зяпнах от учудване, а тя продължи с по-мек тон:
— Не че Стивън Буун беше лош човек. Познавах го добре, тъй като идвах да му чистя всеки вторник и четвъртък от месеца, както едно време за покойния му баща, мистър Рандолф Буун, преди да изчезне безследно заедно със съпругата си. Мистър Стивън беше симпатичен и благ човек. Струва ми се, че приличате на него (да ме прощавате за откровеността, но не обичам да говоря със заобикалки), но къщата действително е урочасана. Никой Буун не е бил щастлив тук от времето, когато дядо ви Робърт и брат му Филип се скараха заради крадените… (тук тя сконфузено замълча, сетне продължи)… вещи през хиляда седемстотин осемдесет и девета.
Страхотна памет имат тези хора, нали, Боунс?
Мисис Клорис колебливо продължи:
— Построена е била сред нещастие, обитателите й са били нещастни, тук се е проливала човешка кръв, изчезвали са хора. — (Може би съм споменавал, Боунс, че чичо Рандолф по някакъв начин станал причина дъщеря му Марчела да падне по стълбата към мазето, което й струвало живота. По-късно, измъчван от угризения на съвестта, той се самоубил. Стивън споменаваше за това в едно от писмата си.) — Работила съм тук години наред, мистър Буун и не съм сляпа, нито глуха. Чувала съм страховити звуци, идващи иззад стените, сър — думкане, трясъци и веднъж дори ридаене, напомнящо истеричен смях. Честен кръст, от него ме побиха тръпки. Повтарям, сър, къщата е урочасана.
Тя замълча, навярно се страхуваше, че е казала повече, отколкото трябва.
Не знаех как да реагирам: дали да се засегна, или да приема „тирадата“ й на шега, дали да проявя любопитство, или да се престоря на безразличен. Все пак чувството ми за хумор надделя.
— А вие как мислите, мисис Клорис? Може би призраците разтърсват веригите, с които са оковани?
Тя ме изгледа особено и отвърна:
— Тук може и да има призраци, но не са в стените. Сигурна съм, че не привидения ридаят, бърборят и се блъскат в мрака. Това са…
— Хайде, мисис Клорис — подканих я любезно. — И без това споделихте доста неща. Защо не довършите мисълта си?
За миг лицето по лицето й пробягна странно изражение — на ужас и на (готов съм да се закълна) религиозно страхопочитание. Сетне тя прошепна:
— Някои от тях са безсмъртни, те живеят в сумрачната зона между двата свята, за да МУ служат.
Сетне стисна устни и не каза нито дума повече. Опитах се да изтръгна още подробности, но тя упорито мълчеше. Накрая я оставих на мира, тъй като се страхувах да не се обиди и да си отиде.
Така приключи този епизод, но на следващата вечер отново се случи нещо странно. Калвин беше запалил камината в хола, седях пред нея, клюмах над вестника и се вслушвах в барабаненето на дъжда по големия еркерен прозорец. Чувствах се отлично, както се чувстваш в подобна нощ, когато навън е тъмно и студено, а ти седиш в топлата и уютна стая. Внезапно Кал застана на прага; изглеждаше възбуден и поизплашен.
— Буден ли сте, сър? — попита той.
— Почти заспах. Какво има?
— На горния етаж открих нещо, което непременно трябва да видите — отвърна Кал, едва сдържайки възбудата си.
Станах и го последвах. Докато се изкачвахме по широката стълба, прислужникът ми обясни:
