ръждясалите пирони, в бакалницата, в склада, пълен с дъбови и с елхови дъски, в ковачницата.
По пътя към черквата, разположена в центъра на селцето, влязохме в две къщи. Бяха построени в пуритански стил и пълни с вещи, за които колекционер на антики би дал мило и драго. И двете бяха пусти, в помещенията витаеше познатата ни миризма на гнило.
Всичко наоколо изглеждаше мъртво, единствено стъпките ни отекваха в тишината. Не видяхме насекоми или птици, нито дори паяжини в ъглите на прозорците. Само прах.
Най-сетне стигнахме до църквата. Тя се извисяваше пред нас — мрачна, отблъскваща, студена. Имах чувството, че Божият дух и светостта отдавна са я напуснали. Изкачихме се по стълбата и аз хванах огромната желязна, халка върху вратата. С Калвин се спогледахме мрачно и решително. Дръпнах вратата, като се питах откога не е докосвана от човешка ръка, навярно отпреди повече от петдесет години. Когато я отворих, ръждясалите панти изскърцаха зловещо. Лъхна ни миризма на гнилоч и на разложение, която бе почти осезаема. Кал се задави и неволно извърна глава, за да поеме глътка чист въздух, после колебливо попита:
— Сър, сигурен ли сте, че ви е…
— Нищо ми няма — отвърнах с престорено спокойствие. Но всъщност бях разтревожен, Боунс, и това чувство не ме напуска и досега. Според мен има опасни за душата места, където космическите излъчвания са предизвикали израждане и разложение. Готов съм да се закълна, че църквата представляваше такова място.
Влязохме в дълго преддверие без прозорци. По стените му имаше прашни закачалки и полици, претъпкани с църковни книги. Тук-таме в ниши стояха газени лампи. Наглед беше съвсем обикновено помещение. Внезапно дочух задавеното възклицание на Калвин и неволно проследих погледа му. Онова, което видях, беше светотатство, истинска гадост:
Не се осмелявам да описвам подробно картината в натруфена рамка; ще спомена само, че на нея в рубенсов стил бе изобразена Мадоната с Младенеца, а в сенките зад тях пълзяха и се гърчеха уродливи същества.
— Божичко! — прошепнах.
— Тук няма Бог — рече Калвин. Думите му сякаш увиснаха във въздуха.
Отворих вратата към вътрешността на църквата и миризмата се превърна в задушлива смрад.
Под приглушената светлина подобните на призраци скамейки се простираха чак до олтара. Над тях се извисяваше дъбов амвон и губеща се в сенките нартика, върху която проблясваше злато.
Калвин, този заклет протестант, тихо изстена и се прекръсти; побързах да го последвам, защото проблясъкът идваше от голям, майсторски изработен кръст. Но той беше обърнат наопаки — символ на сатанинско богослужение.
Отдалеч дочух собствения си глас, който повтаряше:
— Трябва да запазим спокойствие, Калвин, трябва да запазим спокойствие…
Но ледена ръка бе сграбчила сърцето ми, страхувах се както никога досега. За кратко време бях попаднал в Долината на смъртта и вярвах, че няма нищо по-страшно от това. Но сега осъзнах, че съм се лъгал.
Тръгнахме по пътеката между скамейките, стъпките ни отекваха в просторното помещение и оставяха следи в праха. На олтара висяха други отвратителни картини, които предпочитам да забравя. Не желая да ги описвам, защото жадувам да ги залича от паметта си.
Заизкачвах се към амвона.
— Недейте, мистър Буун! — извика Кал. — Страхувам се, че…
Но аз вече бях достигнал целта си. В очите ми моментално се наби разтворената върху подставката огромна книга на латински. Разгърнах я и видях, че е написана отчасти на латински, съзрях нечетливи рунически букви. Изпращам ти картичка с някои от символите, прерисувани по памет.
Разтворих книгата и се втренчих в надписа, гравиран върху кожената подвързия: Позабравил съм латинския, но все пак успях да го преведа: „Загадките на червея“.
В мига, когато докоснах книгата, прокълнатата черква и обърнатото към мен пребледняло лице на Калвин сякаш заплуваха пред очите ми. Стори ми се, че чувам тихи, напевни гласове, изпълнени с ужасяващ и някак си жаден страх, придружени от друг звук, идващ като че от земните недра. Помислих си, че халюцинирам, но в този миг се разнесе тътен. Подът потрепери под краката ми, перилото на амвона завибрира под пръстите ми, оскверненият кръст се залюля върху стената.
Побързахме да излезем навън и оставихме зловещата църква да тъне в мрак. Осмелихме се да погледнем назад едва когато, преминахме скованото от неодялани дъски мостче. Ще спомена, че за наша чест не тичахме (с което да елиминираме хилядите години, през които човекът е еволюирал от изпълнен с предразсъдъци дивак в разумно същество), но ще те излъжа, ако кажа, че вървяхме бавно.
Ето че ти разказах всичко с най-големи подробности. Не искам страхът, че отново губя разума си, да попречи на бързото ти оздравяване; ако желаеш, Кал ще потвърди описанието ми на гореспоменатите събития, включително ужасяващите звуци иззад стените.
Завършвам с думите, че копнея отново да се видим (сигурен съм, че тогава ще забравя тревогите си). Оставам твой приятел и искрен почитател.
ДРАГИ ГОСПОДА,
В последното издание на Вашия каталог със стоки за дома (лято 1850), открих препарат, наречен „отрова за плъхове“. Бих искал да закупя една (1) опаковка от два килограма и половина от въпросния препарат при обозначената в каталога цена от трийсет цента (0,30$). Прилагам и сумата за пощенските разноски. Моля изпратете на: Калвин Маккан, Чепълуейт, Причърс Корнърс, окръг Къмъмбърланд, Мейн.
Предварително ви благодаря.
СКЪПИ БОУНС,
Развитието на събитията ме тревожи.
Шумовете в къщата се усилиха; започвам да си мисля, че не само плъхове се движат в стените. С Калвин напразно търсихме дупки или пролуки. Боя се, че съвсем не приличаме на герои от романите на мисис Радклиф. Кал твърди, че звуците се разнасят от мазето, което смятаме да огледаме утре. Перспективата за това ни се струва още по-отблъскваща поради факта, че точно в мазето сестрата на братовчеда Стивън е била постигната от ненавременна смърт.
Междувпрочем, видях портрета й в галерията на горния етаж. Ако може да се вярва на художника, Марчела Буун е била хубавичко момиче с тъжно лице; известно ми е, че никога не се е омъжвала. Понякога ми се струва, че мисис Клорис има право и че над този дом тегне проклятие. Донесъл е само нещастие на предишните си обитатели.
Отново споменавам достойната мисис Клорис, защото повторно разговарях с нея. Тъй като тя ми се стори единственото разумно същество в Причърс Корнърс, днес следобед я посетих в дома й, след
